- Г-жо Бисет, какво представлява процесът по деинституционализация и какво трябва да се случи според заложения план?
- Предстои закриване на 24 дома за деца и младежи с умствена изостаналост. Общо децата в тях са към 1700.  Някои от тях ще се приберат вкъщи, тоест това е така наречената реинтеграция. Други ще отидат при близки и роднини, а за трети ще бъде осигурена приемна грижа. Някои ще бъдат осиновени в чужбина. Има обаче деца, и те са най-многобройни, за които трябват малки групови домове, защото родителите не ги искат, близки и роднини също не ги искат, а приемна грижа за тежки психотични деца, 75% от които са на възраст над 18 години, не се практикува. Да, много от изоставените деца се осиновяват и ще бъдат осиновявани, но няма как това да са всичките 1700. Така за голямата група остават като възможност 149 дома плюс 30 защитени жилища, предназначени за по-самостоятелните, които имат нужда от по-малко персонал и подкрепа и могат да се справят. Във всеки от тези 149 дома ще има по 12 места или ще бъдат настанени общо към 1788 деца и младежи, защото другите варианти при тях не са проработили. А не са проработили, защото вече е било много късно. Много време е минало от тяхното изоставяне, техните семейства и роднини са продължили в различни посоки, крили са, че са родили дете с увреждания, и е късно за каквото и да е друго. Другата част от деинституционализацията е превенцията от изоставяне. Когато едно дете с увреждане не бъде изоставено, то няма да има нужда от малък групов дом.
- Каква е разликата между един малък групов дом като център от семеен тип и стандартните специализирани домове?
- Огромна е разликата. Несравнимо е. Първо в малките домове има по-малко деца в група. Хората, които се грижат за тях, са повече. Децата ходят на детска градина или на училище - и в масови, и в помощни учебни заведения. Те посещават други услуги в града. Здравните им нужди, включително и зъболекарските, се посрещат и са адекватно адресирани, както и социалните им нужди. Така децата могат да се развиват по-добре. Да не говорим за индивидуалната грижа и привързаността, които детегледачките и другите хора изпитват към тях. Децата в Розовата къща в Русе, които бяха изведени от дома в Могилино, например участват активно в цялата детска програма на Комплекса за социални услуги. Те проходиха. В началото всички лежаха, сега половината тичат. Проговориха, ръстът и килограмите им скочиха, а бяха с размерите на бебета, независимо че бяха големи. Сега те играят в махалата, в парка, ходят заедно с други деца по детските площадки.
- Как обаче се покриват повечето разходи за повечето специалисти в малките домове?
- Това е най-трудният въпрос. Финансовият стандарт е безумно нисък. Всяка организация се справя както може. Когато се разкрият всичките 149 центъра за настаняване от семеен тип, ще трябва услугите да се дофинансират. Точно затова си говорим всеки ден в София ние, хората, които сме се нагърбили със задачата да управляваме първите малки домове в България. Дори 12 деца в малък дом не могат да осигурят бюджет за заплащането на 2 детегледачки на смяна. Защото няма да стигнат парите за режийни, консумативи, храна, транспорт. Използваме много студенти по ерго- и кинезитерапия от университета, които карат стажове и донякъде помагат, но не са постоянно на разположение и не може да се разчита на тях.
- Като вариант се появява възможността тези малки домове да бъдат финансирани с европейски средства. Но какво ще се случи след изтичането на срока, за които се отпускат?
- Тези пари са за 2 години. Като се закрият 24-те специализирани дома, бюджетите им ще идват при центровете от семеен тип, тоест парите ще покриват новите алтернативни услуги. Сега парите са в институцията, а малките домове се строят и разчитат на европейско финансиране. Съществува обаче един преходен период, когато ще има и празни домове, и домове с малко деца в тях. Тогава част от домовете и центровете за настаняване от семеен тип ще функционират с допълнителни пари от Европейския съюз. А като се изведат децата от домовете, държавните пари ще се влеят в малките къщи. Това е финансовият механизъм, за който говорим. Например през 2010 година домът в Тетевен разполагаше с бюджет в размер на 300 000 лева. През 2011-та се откри Център за обществена подкрепа и от държавното финансиране към него се прехвърлиха към 200 000 лева, а другата част се разпределиха за приемна грижа, подкрепа на реинтеграция и други услуги. В Тетевен обаче не е имало преходен период заради доброто планиране. Когато се прави в голям мащаб, е по-трудно. Кандидатства се по линия и на Министерството на регионалното развитие и благоустройството, и на Програмата за развитие на селските райони. Едните пари започват да се изплащат, други се забавят.
- Реално ли е до 2 години да се осъществи деинституционализацията и специализираните институции  да се закрият?
- Центрове се строят навсякъде, аз го виждам. Периодът е изпълним. До края на годината в Русе трите центъра за настаняване от семеен тип трябва да са готови. През 2014 трябва да са реализирани и най-закъснелите, които са по Програмата за развитие на селските райони. Финалът трябва да се види в края на 2014 година. Няма заплаха за устойчивостта на услугите.
- А как протича деинституционализацията на домовете, познати като „Майка и дете“, където са настанени малчугани до 3 години?
- Когато се закрива Дом за медико-социални грижи, картината е по-различна. Децата оттам не могат да се изведат в център за настаняване от семен тип, тъй като до 3-годишна възраст децата не се отглеждат в такива малки домове. За тях алтернативи са реинтеграцията, настаняването в близки, приемната грижа, осиновяването и резидентна услуга. Тя е предназначена за 8 деца със супер тежки увреждания - със сонди, кислород зависими, с хидроцефалии, които не могат да се овладеят, с гърчове. Когато след време се закрият всички домове за медико-социални грижи, те ще се освободят, защото в тях няма да влизат нови деца, а ще се предлагат нови услуги, за да могат да се подкрепят родителите.
- Каква е разликата между център за настаняване от семеен тип, защитено жилище и наблюдавано жилище?
- Определяща е степента на трудност в самообслужаването и грижа. Центърът е с най-висок стандарт, в него има най-много персонал и грижа. Защитеното жилище е предназначено за потребители, които могат да се грижат за себе си с малко помощ. А наблюдаваното е за здрави, които обаче имат нужда от една година супервизия и менторство, за да се устроят на работа например. Много често в тях се настаняват деца и младежи от домове.