На 90 години повечето хора се интересуват от добри лекари и ефикасни лекарства. Защото, както пише Борис Христов, „старостта не раздава подаръци - старостта навира бастун и галоши в ръцете“. Повечето, но не и Иван Агаларов, който има идея за създаване на гражданска организация и пише книги, но за това ще поговорим накрая.
Иван Агаларов е корабостроител, възпитаник на Одеския институт за инженери от морския флот, но е посветил живота си не на създаването на нови плавателни съдове, а на изграждането на бъдещи корабостроители. И стотици от тях са му вечно благодарни. Защото са научили от него в Корабния техникум не само как се правят чертежи, а как се живее достойно, с разбиране и отзивчивост към другите, но и с отстояване на собствена позиция и убеждения. 
Утре, когато Иван Агаларов ще отбележи изкачването на върха на деветото си десетилетие, учителят и стотина негови ученици от първите випуски ще се съберат и ще празнуват на брега на Дунав - както през 2012-а, когато са чествали 80-ия му юбилей. Тържеството ще бъде в ресторант „Понтона“ и 
ще бъде посветено както на първата крачка на Иван Агаларов в столетието му, така и на 60-ата годишнина на Корабния техникум
днес Професионална гимназия по речно корабостроене и корабоплаване, която предстои само след седмица, на 26 август. Но преди това ще има панихида за всички  учители, участвали в създаването на училището, които не са доживели юбилея му. Ще я отслужи отец Игнат Игнатов - бивш задатъчен капитан във вече бившата Корабостроителница, който след това става учител в Корабния техникум, а след пенсионирането си преди няколко години служи като свещеник в Сандрово. 
Точно преди 10 години Иван Агаларов се върна в разговор с Ася Пенчева, тогава журналист в „Утро“, а днес кореспондент на БНР в Русе, към корените на фамилията си. 
Родът на Агаларов идва от Поликраище. На младини братята Иван и Ангел напускат бащината къща и се установяват в Бистренци. Точно този Иван е прадядото на учителя Агаларов. 
„Всъщност аз съм Иван на четвърта степен и няма никаква грешка, когато се каже Агаларов, да се знае, че все е Иван от моя род“, разказва корабният инженер. Фамилията обаче е повод БКП да направи спънка и да откаже да приеме в редовете си сестрата на Агаларов. 
Това е турска фамилия, идва от „ага“, твърдял всесилният партиен секретар, а Иван се заел да съживява родовата памет и да доказва, че „ага“ е имало смисъла на „бате“, тъй като мъжете от семейството били толкова силни и едри, че всички се отнасяли с уважение към тях. 
„Издирих в архивите на общината в Поликраище, че когато имало селски борби, единният ми прапрапрадядо победил за трети път и трябвало да поеме на раменете си даначе /теле - б.р./ с тегло 150-200 кг. Той не само успял да го вдигне, но и се разходил с добичето победоносно из мегдана и тогава започнали уважително да го наричат „ага“, припомня си наследникът на бореца. 
След като излиза от роднонто си село, Агаларов поема към науката и завършва Строителния техникум във Велико Търново. Постъпва на работа в Пътното управление на Бяла и 
след отлично справяне с озенленяването на моста на Колю Фичето е повишен 
в службата и прехвърлен в Русе. 
1957 година се оказва повратна в живота на пътния строител. 23-годишният Иван се включва в комсомолска бригада и заминава за Темир Тау, Киригандинска област на бившия СССР. От България към Съюза потеглят 1500 младежи, сред които 100 русенци. Комсомолското поръчение е да работят в Казахстанския металургичен комбинат, прототип на „Кремиковци“. Там обаче на младежите се дава шанс да учат и Иван избира Одеския институт за инженери от морския флот. 
„Студентски години, защо сте само пет, а не поне 55!“, въздиша с усмивка и днес Агаларов. В Одеса той е изключително активен в извънкласните занимания и доброволец в групата за изследване на новите типове подводни крила /ракета и вихър/ и кораби с въздушни възглавници. Естествено най-голям интерес проявява към учебния стаж по „Плавателна техника“, който се провеждал на кораба „Адмирал Нахимов“. 
Докато учи в Одеса, през зимната ваканция Иван се прибира в Бистренци, но пътьом минава през Бяла. Там е избраницата на сърцето му - най-красивото момиче Маргарита. И за да спази всички морални норми на 1963 г., предлага брак на хубавицата. Вече женен, Агаларов отново се връща в СССР и работи над дипломата си с халка на пръста. Това е периодът, в който живее в Баку. 
След края на съветското приключение
инж. Агаларов естествено продължава в Корабната и води лекции в Корабния. Учителството му ляга на сърцето и от 1969 г. e назначен като редовен преподавател по теория и практика в техникума. Заедно с момчетата възстановяват учебния кораб „Арчар“, провеждат експедиции от Видин до Силистра, конструират плаващи почивни станции, експериментират с различни технологии за задвижване и управление и участват в изложби на модели в Япония и Франция. За всичко това някогашните юноши, сега зрели и успели мъже, са му благодарни и ще празнуват заедно с учителя си.
След преломната 1989 година започва нова глава в живота на Иван Агаларов. 
Свързаният дотогава с водата инженер се насочва към земята 
и през 1991-ва става председател на една от първите истински земеделски кооперации в страната след ерата на ТКЗС-тата. Името й е „Дунав“ и обхваща над 20 000 дка земя около Средна кула, Мартен и Образцов чифлик. Отделно има 350 крави и изглежда, че в новото време започва земеделие по нов начин - според нуждите на пазара и интересите на хората, а не по указания от партийни комитети и конгреси. 
Но кооперацията се разпада бързо, а Агаларов си тръгва разочарован от земеделието. Причината е създаването на прословутите ликвидационни съвети, които трябва да разтурят ТКЗС-тата, за да се върне земята в тях на собствениците, но тази добра по замисъла си идея се изпълнява така лошо /и в масовия случай съвсем умишлено/, че разболява тежко земеделието за много години напред.
Аз ликвидатор не ставам, казва председателят на „Дунав“, когато му предлагат място в ликвидационен съвет и се оттегля. Прави още един опит в Бяла, но и там приключва бързо. С огорчение, но категорично.
Впрочем остава свързан със земята, но по силата на земеделските политически идеи.
Агаларов е 
дългогодишен член на БЗНС отпреди 1989 година, а след нея възстановява БЗНС „Никола Петков“ в Русе
Следващата голяма промяна в живота му настъпва през 2007 година, когато силно се впечатлява от една инициатива на БНТ - допитването „Великите българи“. В него на второ място след Васил Левски се класира Петър Дънов.
Това насочва интересите на пенсионирания учител към създателя на Бялото братство и той се захваща с проучването му както с всичко друго в живота си - задълбочено и всеотдайно. 
Дали е знак на съдбата, или не, но през 2008 година се оказва, че офисът на земеделската дружба, на която е председател, е точно под клуба на Бялото братство.
„Влязох веднага, станах член“, разказва Агаларов.
После с времето се поотдръпва, но не от братството, а само от членовете му. 
Остава верен на интереса си и към Дънов
и към неговото уникално учение, чиито първи стъпки впрочем са именно в Русенско - в село Хотанца, където Беинса Дуно /както още е известен Дънов/ е проповедник и учител в началното методистко училище.
И сега да се върнем към началото.
С какво се занимава днес 90-годишният Иван Агаларов, какви са плановете му въпреки байпасите, дископатията и другите подобни нежелани подаръци на натрупаните години?
„Пиша две книги“, разказва той.
Едната е посветена именно на Петър Дънов и в нея се цитира уникална и непозната молитва на бащата на Учителя - българския учител и православен свещеник Константин Андонов Дъновски.
Другата книга е мемоарна с работно заглавие „Да достигаш себе си“.
Но може би това, което най-много го вълнува
е предложението, което ще направи на кмета Пенчо Милков - Общината да помогне за създаване на пилотен проект „Социален капитал“. Идеята е граждани на доброволен принцип да поддържат детски площадки, градинки и други обществени социални пространства, като в същото време подават сигнали към местната власт за нещата, които трябва да се направят, а не са по силите им. Например подмяна на пейки, ремонт на люлки, пързалки и катерушки, разчистване на незаконни сметища и занемарени терени...
Дали ще стане?
Е, това ще е тема, когато разказваме за 100-годишния юбилей на Иван Агаларов.