Все по-голямо е разделението между композитори и изпълнители, в сравнение с миналото, казва пред БТА японската цигуларка Акико Суванаи. Тя е най-младият победител в международния конкурс "Чайковски" и носител на множество награди от престижни конкурси - като "Паганини" в Италия и този на кралица Елизабет в Белгия.
Детско лице, широка усмивка и харизматично присъствие на сцената. Такива са първите впечатления от тази удивителна дама, която преди няколко месеца празнува своята 50-годишнина. "За да бъдеш музикант, трябва да си във форма. Почти като атлет", казва тя. И думите сякаш са излишни, защото това личи от цялостното й присъствие на сцената и като доказателство на казаното от нея - че, за да се превърне в класика, една нова творба трябва се изпълнява от добри музиканти. Като нея.
Заедно с Евгени Божанов и Еманюел Чекнаворян, Акико Суванаи е един от тримата световни солисти, които на 23 юни гостуват на Софийската филхармония с диригент маестро Найден Тодоров. 
Пред БТА, в разговор с Даниел Димитров, японската цигуларка разказва за връзките си с България, за емоциите от 1990 г., които преобръщат живота и кариерата й, за камерната музика, за сътрудничеството с Марта Аргерич. И още - защо е важно да се изпълняват по-малко познати произведения и защо много музиканти избягват да свирят съвременна класическа музика. 

Знам, че България е близо до сърцата на много японци. С какво лично Вие свързвате нашата страна?
- Разбира се, с киселото мляко и с Котоошу (Калоян Махлянов-Котоошу е български и японски сумист,  състезава се в Япония от 2003 до 2014 г., има 68 участия в официални турнири с 537 победи от 864 схватки, той е първият европеец, спечелил Купата на императора - бел. а.), и с името София, което означава мъдрост.
1990-а е ключова за Вашата кариера. Какви бяха емоциите на онова 18-годишно момиче и какви спомени остават днес?
- Първото, което трябва да кажа, е, че тогава всичко беше много странно. Една година по-рано, на конкурса "Кралица Елизабет" в Брюксел, срещнах трима съветски музиканти-цигулари. Преди това СССР бе обявил бойкот на този конкурс и след толкова много години бяха изпратили трима музиканти. Изведнъж се оказах в условия на много голяма конкуренция и сред хора, които също си мечтаеха за велика кариера, а аз бях 17-годишна гимназистка, най-обикновена ученичка...
Имаше и още нещо много любопитно - тези трима руснаци в хотела бяха разположени до мен, срещу мен и под мен (Смее се - бел. а.). Изкарах с тях една седмица преди финала, след това толкова добре се опознахме, че аз поисках да уча в Москва (Смее се - бел. а.). И още нещо интересно - те бяха цял екип, от десетина човека, освен музикантите - имаше трима пианисти, шофьор, преподавател... В Брюксел останах втора, но пък исках да уча в Московската консерватория, а това беше невъзможно. Времето беше такова. Единствената възможност да отида в Москва беше да участвам на конкурса "Чайковски" през следващата година.

Представянето ми в зала "Чайковски" е един от най-щастливите моменти в моята кариера и в живота ми. Въобще не се интересувах от наградата, нямах никакви амбиции... Но всичко се преобърна...
Трябва да кажа също, че моят учител е цимбалист, което за мен по някакъв начин е много близко до Русия като чувство.
И до днес ли участието в зала "Чайковски" остава най-щастливият момент в кариерата Ви?
- Бях много щастлива, че свиря в тази зала. Преди това ми беше трудно, но после стана още по-трудно (Смее се - бел. а.).
Знаете ли, на всеки две-три години се появява ново поколение музиканти, което прави конкуренцията още по-трудна. В същото време, имаш по-голям избор от колеги, с които можеш да правиш съвместни проекти. След този успех аз трябваше да се развивам още повече, да посветя себе си още повече на изкуството. Защото самото изкуство не застива, то също се развива.
Камерната музика заема немалка част от вашата дейност като изпълнител...
- Да, въпреки че 85 процента от моите концерти са с по-големи оркестри. Особеното на камерната музика е, че не можеш просто да изсвириш едно соло. Необходима е друг вид комуникация с оркестъра и по-голямо внимание към детайла. Но в никакъв случай не мога да кажа, че предпочитам камерната музика...
Имате дългогодишно сътрудничество с Марта Аргерич, която наскоро изнесе концерт в България. Мисля, че всеки истински фен на класическата музика би бил любопитен да споделите Вашите впечатления от нея.
- Публиката вижда Марта Аргерич само на сцената, като музикант. Но ние музикантите имаме шанса да общуваме с нея и извън сцената. Много неща може да се научат от нея. Неслучайно, тази жена е легенда. Веднъж свирихме камерна музика за първи път. Тя веднага успя да се впише в този формат. Тя е много широкоскроен човек се и е отворена към всякакви идеи. Но преди всичко е много скромен човек... Като музикант мога само да й се възхищавам - и заради поведението й зад сцената...
Защо е важно да се изпълняват по-малко познати произведения?
- Защото това е една от нашите роли като музиканти и изпълнители. Много от новите неща съвсем не са лесни за изпълнение... По-важното е да се каже, че все по-голямо е разделението между композитори и изпълнители, в сравнение с миналото.
А защо много музиканти избягват да свирят съвременна музика?
- Мисля, че същото е и в Япония. Но според мен това не идва от музикантите, а от публиката, която задава този тон...
Мисля, че по същия начин стоят нещата и в съвременното изобразително изкуство. То е като различен език, който не всеки е готов да разбира. Много често каня съвременните композитори на концерт, за да говорят пред публиката и да разкажат защо и как са създали своето произведение. И, знаете ли, тогава хората казват "Ааааа!", и всичко е коренно различно...

За да се превърне една нова творба в класика, трябва да бъде изпълнявана много пъти от добри музиканти. Така самата творба ще се развива и ще има дълъг живот... Оттам идва и цялата трудност -  трябва да започнеш от самото начало, а не с Моцарт, когото всички познават.
Имала ли сте съвместни изяви с български музиканти в родината си?
- Има един български цигулар - Светлин Русев, с когото съм свирила. Също така, имам много български приятели от времето, в което учех в "Джулиард скул". Не сме свирили заедно, но имаме много добри отношения. Познавам също така Мила Георгиева, която е доста популярна в Япония, защото участваше в реклама на кисело мляко. Познавам и диригента Росен Миланов, с когото учихме заедно "Джулиард скуул".
Накрая, с Ваше позволение, бих задал един личен въпрос. Изглеждате прекрасно. Полагате ли специални грижи за външния си вид?
(Смее се - бел. а.) За да бъдеш музикант, трябва да си във форма. Почти като атлет. Трябва да си здрав. Трябва да се храниш добре, да си бърз и подвижен.