Родена през 1965 г. в Русе, Еслица Попова завършва Националната художествена академия в София. Живее на карибския остров Сен Мартен, работи в различни жанрове и езици. Днес твори в Русе и в Нисово, в каньона на река Русенски Лом. Рисува с моливи, масло и пастели, шие, реже, изрязва хартия, изтегля и оформя вълна.

Визуален артист, Еслица създава проектите си в сферата на видео, инсталация, пърформанс, сценография. Прави анимация. В момента в Екомузея в Русе може да се види изложбата й „Тук и Там. Термометър на социалната държава“. Експозицията включва гигантски маслени платна, рисунки, анимация, инсталации. Опитва се да се впише в общото звучене на цялостната екомузейна концепция, продължава като още една диорама на въобразените светове. Мястото изобщо не е избрано случайно.
Еслица живее с най-малко две неотменни мисии: на социално ангажиран артист и на творец, който усеща природата с всяка своя фибра.
Така съвсем логично „Тук и Там. Термометър на социалната държава“ се вписва в усилията на музея да води диалог с местните общности, да показва онова, което ги вълнува и е значимо за тях. Социално ангажираното изкуство на Еслица си общува с инсталацията на Антоний Софев, която посреща посетителите в Екомузея, за да им напомни за екопротестите в Русе от 80-те години на ХХ век, които провокираха първите демократични промени в България.
Това е второто гостуване на Еслица в русенския Екомузей. Миналата година „Изтъкани от българска вълна“ провокира с визиите на имагинерните „три скромни домакини“ Ягуда Петрова, Гудрун Гамиет и самата Еслица Попова. Първите две бяха само героини, но артистичната шизофренност противопостави идеално концепциите им за свят на противоречия и разделение, на земни кълбета, опасани от огради, на върволици мигранти и причудливи създания. И двата проекта получиха скромната, но безценна подкрепа на Национален фонд „Култура“ през програмата „Творчески инициативи“ за независими артисти. 
Познаваме се отдавна, откакто Еслица се завърна след карибския си период в Русе и се втурна да прави галерия. Пътувах случайно в безумен автобус от София за Русе на една седалка със странен тип. Малките слушалки не успяваха да заглушат величествените акорди на класическа музика, от която главата му се поклащаше в такт, а той даже изтананикваше на моменти. На автогарата в озъбената от студ снежна русенска вечер ме попита:
„Знаете ли къде се намира галерия „Приятели“? Една вълшебница я открива сега
Гореща вълшебница, изобщо не знам защо го прави в този студен и самовлюбен град“. Странният тип се оказа изкуствоведът Борис Климентиев - идваше да подкрепи идеята на горещата вълшебница.
Така се запознах с Еслица Попова и майка й Таня. И тяхната галерия „Приятели“, която просъществува цели няколко години в красивата жълта къща срещу Математическата гимназия. Направиха и модна линия - „ТЕ Couture“ - дрехите на Таня и Еслица. После откриха Нисово в поречието на река Русенски Лом и световете на Еслица се завъртяха между Карибите и Поломието, пъстроцветни до екстаз, винаги в повече от едно измерение. После научих, че баща й Петър Попов е бил легендарен русенски художник, вече на небето. А Таня - дългогодишната балерина, и до днес играе скрабъл и току посяга към кълбетата с прежда за причудливо плетиво. Синът на Еслица - Ивчо, често се обажда от Сен Барт - оня остров, където тя е построила Голямата къща на живота си. Оставила я там и се зарекла да не строи повече къщи, освен въобразените.
Днес клошарите от гигантските маслени платна внимателно стъпват по пешеходните пътеки на липсващото състрадание.
Сърни и орли от Нисовското Поломие съзерцават света на океанските създания, през които се нижат силуетите на върволици мигранти. В единия край на гигантската рисунка се кълбят облаците на бомбардировките. А пред тях фигурите на бунтовници надуват раковини и барабанят по ритуални тъпани. Видеоанимацията наднича зад облак от кратуни, в другия край изящна медуза се оглежда заедно със зрителя. 
Тук и Там. Термометър на социалната държава
Ici et La. Un Thermometre de l‘Etat Social 
„Къде сме всъщност? Какво обуславя присъствието ни? Физическото бъдене някъде по глобуса или в космоса? Мисловното присъствие някъде? Мисленето на другите за нас? Къде сме всъщност? Не, че има значение. Така или иначе се оказа, че живея най-малко на две места едновременно, даже на три. Физическата реалност на балканския мрак (масла), мисловното присъствие в шарения карибски свят (анимация, пастел върху хартия) и перманентното ми отсъствие от мислещите за мен, което си е вид присъствие в главите им, са състоянията - база за изложбата.“
Споделям ви пасажи от концепцията на Еслица, защото е от онези интелектуалци, които са умели не само с визуалните, но и със словесните изразни средства. Френският й е като втори роден език, поглъща литературни текстове със скоростта на светлината, а най-смайващото е, че след това ги разказва с удивителна точност.
„Маслата са правени трудно през последните десет години. Всеки ден пресичам кръстовището на пазара в Русе - термометър на социалната държава. Пред мен дефилират едноръки просяци, баби с торби и шкембелии с банички. Птици пеят в дърветата, а под тях лежат дрогирани бездомници. Знам, че тихият бял Дунав тече на хоризонта. Той е толкова тих и бял, колкото е добро здравеопазването и нежни грижите за ближния по тези ширини. Живея сред хората от Нисово и разкошните им зеленчукови градини - тяхна единствена гордост и страст. Цветята и зеленчуците сякаш не линеят от обърканото родолюбие на земеделците. Обичам щедростта им, вечната им загриженост и страст към бъхтенето. И към правите линии. Природата непрекъснато ги опровергава. Продължават. До смърт“, обяснява Еслица Попова.
„Обичам дружелюбието и склонността към терасно съзерцание в Карибите. Това съзерцание изисква определена поза и има звуков фон. Позата е привидно неустойчиво равновесие - полуизлегнала се на перилото на терасата. Клепачи - полузатворени. Полузаспала, а всъщност всевиждаща. Понякога се сменя хълбокът. Бавно. Задълбочено. Така цял ден. Бръмченето на скутери, коли с надуто реге и някой, който се провиква за здрасти, са фон на съзерцанието. То обаче е невъзмутимо. Вглъбено. Препълнено или кухо - според персонажа. В никакъв случай с уред на труда. Никакви лопати, никакви стресове и глупости. Искам да разкажа, да преплета, без да съпоставя“, обяснява Еслица защо такива са световете й в навечерието на сегашната безумна година на постковид и война.
Въпросите продължават:
„Дали бъдещето е на бъденето на много едновременни места? Дали сме в състояние да понесем това?
Искаме ли го? Предпочитаме ли да се уединим в едно ясно физическо аз и да оставим мулти експериментите на изкуствените мозъци? Това е разказ с намигане към един скромен биологически мозък, който разказва колкото може по-почтено своята шизофренна история“.
Тази част от концепцията Еслица създаде миналия октомври, когато планирахме сегашната й изложба. Сега дойде време за експозицията. Обаче избухна войната в Украйна. Постерът на изложбата изведнъж се появи в синьо и жълто, а към заглавието на български и френски Еслица добави и превод на украински. Когато създава творбите си, тя наистина вижда и показва световете на героите си. Вдъхва ароматите на цветята или задушливия дим от барикадите. Чува звуците на ритуалните тъпани или раковини-тръби, с които героите й протестират, забавляват се, заявяват себе си.
„Докато рисувах Гваделупа, започна революцията там, а после и войната в Украйна. Нещата се преплетоха съвсем. Хората захвърлиха лопатите и хванаха пушките. Изрязаните фигурки на трансатлантическите мигранти се смесиха с украинските от ежедневието ми. Двата свята са всъщност един. Защото кълбото е малко и всички сме свързани. Не е лошо някой ден да живеем в мир. Нека еволюираме така, че да сме способни. Хайде“. Призивът й засега - както на милиони хора по света, остава нечут. Уви.