Писателят Руденко Йорданов си подари едно радващо и впечатляващо завръщане на литературната сцена - в годината, когато приятели, колеги и близки го поздравяваха с житейския юбилей, белетристът издаде в русенското издателство „Парнас“ двутомник „Избрано“ с емблематични свои произведения, впечатлили преди няколко десетилетия читателите. 
Мисля си доколко е точно да се каже „завръщане“ и дали е справедливо то да бъде определяно като изненадващо. 
Всъщност белетристът (не казвам „истинският“, не казвам „талантливият“, не казвам „добрият“, защото всички, за които може да се каже обратното на тези три определения, просто не са белетристи) вероятно никога не може да избяга, дори и да се опитва, от писането. И дори и когато не подрежда думи върху белия лист, той ги трупа в съзнанието си, за да им отключи в определен момент и те да се подредят в поредната новела, разказ, роман, есе. Повярвалите, че Руденко е спрял да пише, със сигурност са съжалявали за това. По-проницателни са били онези, които търпеливо са изчаквали да удари часът на следващите негови думи. Добрата новина е, че този час вече е ударил. 
А Руденко Йорданов щедро отдели от своето време за интервю за вестник „Утро“ - първото от години, в което го каним за разговор не като лекар, не като депутат, не като червенокръстец, не като общественик, а като писател. Макар че тъкмо като писател той едва ли би могъл да отдели, да изреже със скалпел и да се абстрахира от другите си същности, занимания, пристрастия и убедености. А може би точно те са сред причините той да е увлекателен разказвач, на когото читателят вярва безусловно? 
С Руденко Йорданов се познаваме много отдавна. Затова си позволявам да оставя и пред читателите разговора да тече не на „вие“, а на „ти“.

- Каква беше за теб изминалата 2021 година?    
- Участие в ковид-маратонското бягане с препятствия. Тоест, взех участие в сбъдването на собствената си прогноза, направена в твое интервю за „Утро“ преди две години. За тия години някои прескачаха препятствията, други се провираха под тях, трети пък въобще нямаха късмет да продължат бягането. А финалът и досега все не се вижда. Може би за пръв път ще имаме работа с бягащ финал, който няма стигане. 
Някои нарекоха това надбягване с финала „нова нормалност“. Какво пък - вид утеха, и нищо повече.
И хич не ми се иска да се сбъдне и другата ми прогноза - че „новата нормалност“ ще включва и обезценяването на човешкия живот. Кривата на инфлацията върви нагоре, а кривата на обезценяването на живота сочи надолу. Това са две разнопосочни криви, породени от един и същи процес. Сполетяват ни предвидими нещастия, на които реагираме с непредвидима глупост. 
Едно от най големите човешки открития през хилядолетията е, че глупостта винаги е уникална
Дори и сблъсъците между Мангъри и Мутафи, (не ги бъркайте с Капулети и Монтеки), които в началото на ковид пандемията имаха академичен характер, постепенно заприличаха на нашенски сблъсъци между футболни агитки, с всичката му гюрултия, тупурдия и разкървавени носове.  
- Какво ти взе и какво ти даде 2021-ва?     
- Слава богу, не се чувствам ощетен. Най-близките ми хора са живи и здрави, а най-много ценя факта, че аз самият съм не само жив, а и че мога да им бъда полезен. Защото когато годините напреднат, най-големият кошмар е допускането, че няма да рухнеш изведнъж, а ще крееш мъчително и ще бъдеш в тежест на близките си. Щастлив съм, че това препятствие ми бяга заедно с финала. И дано не го стигна! 
- Отминалата година те върна отново и към литературата, за която у мнозина твои приятели и читатели беше останало впечатлението, че ти си поставил на пауза.     
- Когато човек получи такава отсрочка, това е подарък на съдбата, която се постарах да оползотворя. Защото 
хроничната ми болест, наречена литература, която повече от три десетилетия ме беше оставила на мира, взе че отново ме налегна
През това време бях спазвал успешно заръката на Чехов: „Ако можете да не пишете - не пишете!“ 
Не писах. Живях живота на средностатистическия българин. Понякога дращех това-онова върху хартията - предимно докладни записки.
Обаче точно през миналата година симптомите на тази обществено приемлива шизофрения, каквато е литературата, се появиха отново и не ми дават мира. И сега се ражда „Очи небесни“ - продължението на „Светлина и спокойствие“. Общо взето, хаотичните събития в живота, спонтанните преживявания, съновиденията от миналото се заплитат и ти пак започваш да си приписваш божествената способност от този хаос, хайде да кажем от това състояние, да извличаш форматирани образи. После да ги вкарваш в сюжети и сам да се удивляваш на тяхната съпротива, когато те започнат да не ти се подчиняват и всеки от героите прави онова, което често пъти неволно, по житейски инстинкт си заложил в тях като черти на характера.
Е, тогава настъпва магията на творчеството.
От фикциите да създадеш литературни факти, дотолкова изглеждащи достоверни, че да надмогнат житейските реалности, свързани с тях - това вече се брои за успех
И съм убеден, че големите литературни произведения на древността, са плод на точно такъв процес. Хектор и Ахил, Парис и Елена, Агамемнон, Одисей - те са знакови фигури за онези векове, но доколко са достоверни спрямо прототипите си, един Господ знае. И Омир, естествено, поназнайва това-онова... Каквото чул, чул, ама няма как всичко да е видял. Само Троянската война трае десет години. Кой му е платил на Омир такава дълга командировка? И все пак, да допуснем, че е видял всичко, що е описал, как е разбрал и осмислил това, което се вижда? Кой да ти каже? Тъй че, каквото е решил да ни съобщи самият Омир и преписвачите след него - това е! 
От историческата фикция градим реални представи. И заживяваме с тях, обгрижваме ги, защото постепенно сме ги превърнали в постулати, потребности и учебни пособия.
Няма да говоря за събитията, свързани с Христос и Евангелията, някои твърде известни, други нетолкова, че може да направя някоя беля. Каквото казва Библията - това е!  
Така се живее по лесно. Молчать и не рассуждать!
Ами ако не можеш?
Е, тогава идва литературата и дано Бог ти е на помощ! Сам си се натопил. 
- Как избра точно тези твои текстове да включиш в двутомника с избрано?    
- С този въпрос ме върна в София, на „Ангел Кънчев“ 5! Там беше седалището (не казвам главата) на Съюза на българските писатели. Главата беше в ЦК на БКП, а лицето й се наричаше Любомир Левчев. Добър поет и двуличен администратор. 
Та посред седалището на „Ангел Кънчев“ 5  маститите критици и редактори от многобройните издателства точно така говореха за литературните произведения: „Този текст, онзи текст“. 
Като някакви патоанатоми на изящната словесност, която току-що са разпарчедисали на аутопсионната маса и, клатейки умно глави, бърникат извътре
И на въпроса: и в двата ми тома „Избрано“ изборът си е мой. Това са общо седем литературни „текста“, шест повести и един роман, които предположих, че могат да обозначат и напомнят присъствието ми в българската литература от 1975 до 1987 година - най активния ми период. Смятам ги за знакови произведения, свързани с моята литературна еволюция. Покрай тяхната подготовка преживях едно от най-странните неща в живота си. 
Тези „текстове“ дотолкова бяха заживели самостоятелен, откъснат от пъпната им връв живот, че когато се захванах да ги редактирам и подготвям за печат сега, ги възприемах като произведения на друг човек, живял преди мен, в чиято кожа бавно, бавно, отново се вмествах. 
Нямало прераждане ли?! 
Че аз влязох отново в себе си
онзи, който бях преди много години, и то след като бях безвъзвратно напуснал собствените си духовни селения. 
- Със сигурност работата ти по подготовката на двутомника е извикала у теб и припомняния на твои срещи, общувания и безкрайни разговори с писатели. Би ли споделил някои от тези припомняния, които предизвикват у теб добра усмивка и топлота?  
- Това за безкрайните разговори не го споделям. Творческият процес е толкова интимно личен, че не може да бъде мерен като дреха или обувки.
Разговорите в повечето случаи не бяха литературни анализи или консултации. Просто бъбрене за разтуха на душата и споделяне на някоя литературна клюка.
Да повторя - творческият процес на всеки писател е непознаваем, защото голяма част от него е на подсъзнателно ниво. Не съм първият, който ще каже, че има моменти, когато нещо свише движи съзнанието и ръката ти. Един писател много трудно може да обясни защо се е случило това, а не онова, защо аргументите и мотивите на героите ни създават впечатления и очаквания, които не се сбъдват. Това се счита за литературна слабост от критиците. Грешат! Един от моите герои от „Очи небесни“ - втората част на „Светлина и спокойствие“, казва: 
„Когато течението неспасяемо те повлече нанякъде, е нечестиво да твърдиш, че сам си избрал посоката му“
Тоест - бъди подвластен на житейската истинност, а не на литературната щампа и нейните канони.    
А защо е така? Защото много често авторите, слагам и себе си в това число, действат водени от импулсивна емоция, а после, при обяснението за мотивите, ги натоварват със загадъчна мъдрост, която няма как да ни хрумне за толкова кратко време.    
Има си и причина. В тогавашните писателски кафенета си крадяха един другиму сюжети и герои, защото мнозина бяха скъсали връзката си с реалния свят, с неговото многообразие и изменчивост. И изгубваха чувството си за достоверност. Един от моите герои, Лука, наречен от мен Блажени, наистина релефен и недодялан, взе, че оживя за втори път след време, когато Бакърджиев реши да гръмне Мавзолея. Резил! Много трясък, много „демократична“ пушилка, но сградата едва помръдна. Защото я беше строил Лука Блажени и такива като него. Майстори! Каквото пипнат, няма събаряне. Или поне от такива софийски кокони като Бакърджиев. 
Не идеализирам Мавзолея, нито пък балсамирания вожд и учител! Особено пък коминтерновската му Балканска федерация и „македонизирането“ на Югозападна България, което си е чисто национално предателство. 
Само казвам, че когато решиш да събаряш нещо, трябва да знаеш и можеш повече от онзи, който го е строил
А ако не знаеш и не можеш повече от него - не бутай!
Обаче бутат.
Твърде много пустословие, твърде много интриги и много малко чистосърдечност. Оформени кръгове, компании, враждуващи групировки. Да, имаше и приятелство, подкрепа, особено към тези, които изведнъж „отгоре“ спират да ги печатат и да ги споменават в литературната периодика, защото кръшкат от Генералната линия (за една бройка да кажа „генералската линия“). Един изумителен поет като Константин Павлов, станал изведнъж неудобен на властите, години наред беше отритнат. Борис Христов, знакова фигура в българската поезия, сам хвана пътя към литературното монашество. Киносценаристът Христо Ганев, с антифашистка биография, която е можела да го изстреля към върховете на властта, но останал верен на идеалите си, беше „оперативно интересен“ за Шесто управление на ДС десетилетия наред.Аз имах късмет да намеря своя среда
Бяхме колеги и приятели с белетриста Рашко Сугарев, едно от най-добрите човешки същества, които познавам. И останалите писатели около него никога не са се отнасяли към мен като към чуждо на общността тяло. Пък и нямаше служба, която да делят с мен. Бях добре приет, нахално ще добавя, с респект. По едно време цъфнах и като член на Управителния съвет на СБП.
Горд съм, че там се сприятелих с неизвестния никому Виктор Пасков и още по-горд, че заедно с неговия първи редактор Красимир Дамянов разпознахме, оценихме и подкрепихме неговия изгряващ талант. 
Пасков беше ужасен за понасяне и прекрасен за четене. За пръв път в българската литература белетристични произведения се родееха с музикалната хармония, ритъм и произтичащите от ритъма паузи. И читателят можеше да се наслади на белетристичното му майсторство, когато редува в прозата си адажио, рондо, анданте и всички останали темпа и интензитети в музиката. Баладата за Георг Хених, крехкия чешки лютиер, отритнат и смачкан от балканските порядки, можеше да напише само музикант и композитор, какъвто беше Виктор.
А ако не беше се преуморил преди финала на неговата „Аутопсия на една любов“ и му бяха останали сили да довърши в хармоничен унисон с предходното и последните петдесетина страници на романа си, отбивайки издателските напъни, то 
това щеше да е наистина шедьовър на съвременната българска литература
Да, Баладата за Георг Хених е много добра литература, но е по-смилаема и по-удобна за даскалски нравоучения от другите му книги.
И затова точно Виктор съм включил на първо място в категорията „удобно мъртви писатели“. 
Защото той вече ритуално е предаден в ръцете на даскалите, които могат да го класифицират, илюстрират, героизират, демонизират - да правят каквото си искат.
Ако преждевременно не го беше отнесъл в гроба смъртоносният меланом, той щеше досега да обърне българската литература с хастара навънка. И даскалите щяха да кадят тамян, за да не им се явява насън.
Обаче умря навреме. И се възнесе като класик. 
- Иска ми се да те върна към началото. Кога изпита тръпчивото и едновременно опияняващо усещане, че писането те прави щастлив - и че то ще бъде важна част от теб и от живота ти? 
- Чакай малко! Кога съм казал, че ме прави щастлив? Има хора, дето пиянството ги прави щастливи, ама я ги питай какво им е, когато ги налегне махмурлукът? 
- Първата ти публикация - къде беше и какво изпита?      
- В Пловдив, като студент. В местния вестник „Комсомолска искра“, където започнаха да ме печатат. Разказите ги илюстрираше графикът Жоро Слона, тогавашният съпруг на актрисата Катя Паскалева. Ето, 
за този период мога да кажа, че попаднах в общество, което в моето въображение се родееше с парижкия Монпарнас
Ротондата, импресионистите. Художниците, като започна от Златю Бояджиев и сродните нему, както и  режисьори като Христо Христов - за мен наистина това беше опияняващо.
- Казват, че с първия си литературен хонорар човек трябва да направи нещо, което да се запомни? Ти какво направи?
- А, хонорара? Дръж се, поетесо! Получих го като студент за текст на песен.
В Пловдив се подвизаваше джаз съставът на Весо Червения - „Бели, зелени и червени“. В „Тримонциум“ освен ежегодните арменски срещи за сватосване се правеха изумителни джем сешъни - джаз импровизации, от които ти спираше дъхът. Годината е 1970-а. Та една сутрин ми се хлопа на вратата - естествено, на таванската ми стаичка. Влиза една шик персона от женски пол (впоследствие известна джаз певица), оглежда ме, а аз съм само по гащета, и веднага разпорежда: „Вие като поет сте ми препоръчан от Весо Червения. До вечерта ми трябва български текст за песен. Песента е „Момичето от Ипанема“. По обяд трябва да сте в Пазарджик, в Дома на  транспортните работници. Весо и неговите бандюги, с Оги Пъшев, ще ви изсвирят песента. Ако трябва и десет пъти. За утре трябва да имам текста. Внимавайте с вокалите. В никакъв случай вокали на „ъ“ и на „у“. Не сме на футболен мач. Също и със звучните съгласни. Обичам „м“ и „н“. Вечерта пея пред публика. Искат го на български. Иначе ще ни треснат вратата! Анадънму?“. Отвърнах „Анадък“. („Разбра ли?“, „Разбрах“ - б.р.)
И до вечерта, в Пазарджик, текстът беше готов. На другия ден, пак с влака, пак до Пазарджик. Бележка до касата: 
„Да се изплати на поета (!!!) Руденко Йорданов за текста на песента „Момичето от Ипанема“ сумата цифром и словом четирдесет лева“
Тогава една двойна шкембе чорба със зашеметяваща застройка в шкембеджийница „Бургас“, срещу Ректората на Медицинския в Пловдив, беше шестнайсет стотинки. Хлябът отделно. Две стотинки филийката.
На третия ден, след лекции, целият курс - на шкембе чорба! На корем.
И за разказите, иска ли питане, хонорарите също биваха трансформирани пак в шкембе чорба. 
Поет, поет, обаче оттогава личеше, че прозата ми е по-близка по душа. Чорбата го доказва. 
-  В кой от твоите герои има най-много от теб самия?
- Нямам еднозначен отговор. По-скоро бягам от него. Все едно да питаш майката кое от децата си обича най-вече. Впрочем дори и майката може да отдаде предпочитание на онова от децата си, с което се е измъчила най-много. При износването, при раждането, при отглеждането - тя постепенно обиква собственото си усилие, вложено в детето. И в изкуството е нещо подобно. 
Но я накарайте една майка да направи ранглиста на децата си? Авторът също не е способен на подобно самопризнание.      
- Случвало ли ти се е и на теб твой герой „да се отклони“ от твоя замисъл и да започне да прави неща, които не си предвиждал?      
- Ами 
това е най-верният критерий, че си на прав път - когато издяланият от тебе Пинокио вземе, че проговори
И почнете да си мерите носовете. Този с по-дългия нос лъже повече. 
Виж ми снимката - аз лъжа повече. Автор съм все пак.
С тази задявка се опитвам да олекотя „текста“, който наукообразно натежава. Вестникът не търпи дълго мъдруване.
- Твоите хора са плътни, релефни, често чудати, понякога недодялани, не са светци - правят грешки, стъпват накриво, колебаят се, тревожат се, но всички те носят у себе си жаждата за справедливост - и я следват, каквото и да им струва това. Как се опазваш от инстинктивния стремеж да направиш героя си по-красив и по-гладък?
- Ох, ощипа ме на болно място! По времето на соца цензурата не беше най-мъчителният способ за налагане на идеологическа праведност.
Автоцензурата е тази, която съсухри най-много таланти
Защо? 
Ами влезте в една църква, погледайте иконите, прочетете житията на светците - обобщаващият термин за тях е: „божиите угодници“. Алелуя!
Автоцензурата? Вездесъща тогава и сега. Тя самата бе угодна на редакторите-угодници. Те, от своя страна, пък угодни на идеологическите угодници. И всичкото това угаждане - за да се видиш „обнародван“. 
А сега е модно угаждането на масовия чалгаджийския вкус, на търсенето и предлагането по холивудски модел... 
И нищо ново под слънцето, както казва Еклесиаст.
Пак ще се върна към медицината. Честно си вадех хляба и хранех семейството си. И това ми помогна, когато тия дни тъкмях „текстовете“ си за печат, да не затварям страници с угризението, че тогава съм угаждал някому. Да, грешил съм от липса на време да доизпипам нещата, грешил съм от липса на опит, но не съм грешил, за да угодя някому. Бях вицешампион в болницата по брой нощни дежурства извън графика - стигал съм до четиринайсет месечно, плюс редовния си работен график. Това беше цената на моята самостоятелност. Но нямам и ред, от който да се срамувам. 
- В „Светлина и спокойствие“ на финала ти обещаваш на читателите, че ще последва втора част. Какво стана с тази втора част?      
- „Светлина и спокойствие“ е една от най спонтанните ми книги, която написах, тласкан от едно свое сърдечно увлечение. Някои ще го нарекат грях. Знам, че съм огорчил хора около себе си. Моля за прошка!
Но тази книга се пишеше сама. И понеже нейното излизане от печат съвпадна с моята публицистична публикация във вестник „Литературен фронт“ със заглавие „И всяко вдишване е едно проклятие“, ясно е, че става дума за екологичната драма на Русе. 
И тогава видях какво значи да те изметат от сцената. Немедлено! 
Вестникът изчезна от павилионите, а романът тутакси бе подложен на поръчкова съкрушителна критика от мастит, но и класен литературен критик. Побързаха да ме извадят от всички списъци за литературни награди. Отмениха всичките ми покани за участия в разни писателски сборища. Нормално. Няма да ми цепят басма, я! Моето било русенски гевезелъци - по думите на другаря професор Монов, тогава национален токсиколог. Той не броеше румънския хлор за токсичен. Веднага ми хрумва и името на другаря професор Шиндаров, здравен зам.-министър, който пък пет дни след ядрения апокалипсис в Чернобил от 26 август 1986 г. по националната телевизия ни обясни, че няма нищо страшно. Била от полезната съветската радиоактивност. Ама имало радиоактивен йод 131? И какво точно имате срещу съветския радиоактивен йод 131?! Моля?
Времената бяха такива! - това беше дежурната политическа индулгенция.
А литературния критик не искам да го споменавам поименно, защото ми е жал за него, Бог да го прости
Сърцевината на неговата разгромна статия беше, че българската литература страда много от това, задето средни по възможности автори, които са редактори в едни издателства, издават на взаимен принцип книгите на други средни автори от други издателства и така българската литература линее и не може да постигне своите идеологично светли и чисти върхове. 
Да приемем, че това твърдение е вярно. Обаче като единствен пример в тази поръчкова статия за това как среден автор се издава от други средни автори заради взаимната изгода бяхме изрично споменати само аз и моят роман „Светлина и спокойствие“. А в същото време бях единственият български писател, член на СБП, който не работеше в издателство. И си нямах хабер от издателските въртележки, защото по непонятно за мнозина изключение от тогавашните традиции си вадех хляба като лекар. 
Провинциална екзотика, да си бие главата, щом му харесва!... - четях в очите им.
Нелепо. И тъжно.
Тогава и разбрах какво значи да те боли душата
Бях готов и винаги съм готов да приема мотивирани професионални аргументи, но бой по модела „удрям те, дъще, сещай се, снахо“ можеше да смаже някой по-слабохарактерен от мене. Но аз вече знаех, че хонорарният еквивалент за изпълнението на една такава разгромна „обществена поръчка“ се равнява на моята половингодишна лекарска заплата. А алкохолът и тогава струваше пари.  
- Какво ти носи писането днес? А четенето? Какво обичаш да четеш? Различни ли са предпочитанията ти като читател преди и сега? 
- И вчера, и днес, едно и също, когато си обсебен. Влизаш в други измерения, живееш чужд живот, но това не става насила. Трябва да си допуснат!
Защо и как - тъй и не разбрах. То се случва с теб, но е въпреки теб. Наистина мистично усещане. Изчерпващо до степен, че вече не знаеш кой си, защо си, накъде си тръгнал. Подвластен си на импулс, който иде от подсъзнанието, но тотално подчинява мисловния ти апарат.
Никога не съм опитвал дрога, но имам чувството, че това е особена зависимост, от която няма отърване. Има само временно изтрезняване.
А за четенето: изграждането и култивирането на читателя смятам за равностойно по значение на израстването и култивирането на писателя. Едното не може без другото, като взаимен стимул за съществуване. 
Само гениите нямат нужда от него. На тях им е дадена способността да общуват не само със съвременниците си, които много често не са дорасли до тях, а и с хората на бъдещето. Защото гениите са извън времето, при тях настоящето и бъдещето нямат линейни измерения. Те са едно. По нашите земи бай Йордан Радичков, за мен Йордан Златоуст от Калиманица, когото имах честта не само да чета и слушам, а и отблизо да познавам, беше един от тях. Нобеловият комитет тъй и не порасна достатъчно, за да може да го съзре и разпознае в небесните мъглявини.
И накрая, за финал. Моите критерии за добра литература са следните: тя трябва да увлича, да обсебва, да вълнува и дава кураж да не се чувстваш сам, когато оглупяваш до степен, че да обичаш хората около себе си. И още повече: да продължиш да ги обичаш, въпреки всичко, което ти причиняват. 
Амин!