Тази вечер в централната зала на Художествената галерия на „Борисова“ 39 ценителите на изящното изкуство получават шанс да се докоснат до една „Добавена реалност“. Той е гарниран с шанса да влязат в съкровения свят на една русенска художничка, която повече от десет години не е показвала в изложба това, което прави. Със сигурност тези обстоятелства - заглавието и дългото русенско мълчание на Нина Лишовска, ще предизвикат интереса на онази градска публика, която винаги се радва да установи, че не всичко е загубено и че сръчната дилетантщина не е потопила напълно кораба на истинското изкуство. Ще предизвика интереса и на художници, които щастливо са надарени със сетива, отворени за търсенията, пътеките и находките на талантливи свои колеги. 
За последен път русенци са виждали работите на скулпторката през 2007 г., когато заедно с Лъчезар Дочев подреждат в залата на „Борисова“ 6 пластики и стъкло в експозицията „Лице в лице“. 
През 2011-а Нина Лишовска прави изложба в шоурума на „Мерцедес-Бенц“. 
„В пространството бяха останали само два мерцедеса, останалото бяха мои работи, имаше нещо сюрреалистично в това“, засмива се на спомена авторката, нарекла тогавашната си изява „Енергия и форма“. 
Сега обаче вече е взела нелесното за нея решение да покаже скулптура, живопис и рисунки от последните години. Решението не е лесно, защото според признанията на художничката, „в един момент започвам да си задавам въпроса 
„Защо си го причинявам?!“
Колебанията обичайно са свързани най-вече с това, че у нас художникът като правило е оставен на самия себе си в най-трудните за него обстоятелства - не когато работи в ателието, а когато е изправен пред неприсъщото за повечето от нас изпитание на организацията на една изложба. Това са „земните“ реалности, които включват простички на пръв поглед детайли като уточнения, покани, афиши, транспорта на произведенията и всички онези подробности, които най-често публиката дори не забелязва. Но на художника точно те му изяждат много време, нерви и енергия. Това натоварва много, а времето ми е ценно, казва Лишовска. И не престава да се пита къде са онези хора, които учат „модерната“ специалност „Арт мениджмънт“ и които би трябвало да поемат представянето на един автор...  
За радост на хората, които искрено искат да съпреживеят това, което Нина Лишовска е пресъздала във форма, линия и образ, въпроса „Защо си го причинявам“ тя си задава, едва след като вече е обявила намерението и датата за изложбата. 
А за Лъвицата според зодиакалния календар явно няма ход назад
Всъщност експозицията „Добавена реалност“, към което Нина Лишовска изразително добавя лаконичното пояснение „50+“, вече направи своята премиера през май в галерия „Нюанс“ в София. Столичните медии писаха, че „творческият й подход се формира от натрупвания от митологията, физиката, космологията и поезията“. 
Това със сигурност е така. Но едва ли изчерпва всичко. Защото и самата Нина Лишовска не се наема да твърди кое точно може да й послужи за отправна точка при създаването на една или друга нейна творба. Това би могла да бъде необичайна гледка, която „закача“ погледа. Но може да бъде реплика, звук, нещо чуто или прочетено, което я повежда из криволиците на познанието. А понякога това може да бъде просто... 
намерена смачкана глава от глина в работния контейнер на факултета 
по изобразителни изкуства. Точно тази глинена глава със смачкан нос и неестествено издадени напред устни - очевидно захвърлена в контейнера като нечий неуспешен опит, отключва артистичното предизвикателство у Нина и от това тя прави своята дипломна работа във Великотърновския университет. Идеята, която й подсказва случайната находка, се превръща в глава, обърната нагоре и наречена „С чело високо в небето“. Дипломната глава е изработена от дърво - един от любимите й материали. Това е една нейна свидна любов - още от ученическите години. Защото Нина Лишовска е развила точния си усет, навиците да работи упорито, търпеливо и съсредоточено, да не пести време и усилия, за да извае детайла, както и да открие дори у най-неприветливия наглед материал поетичното изречение, в което той би могъл да се превърне - благодарение на легендарната русенска Професионалната гимназия по дървообработване и вътрешна архитектура „Йосиф Вондрак“. 
„Отначало учех в Арменското училище, имахме много арменчета в класа, изключително колоритни и забавни. Когато се разлудувахме много, ни плашеха с арменския поп - арменската църква е точно срещу училището. По-важното обаче е, че в приземния етаж бяха ателиетата по трудово обучение, пълни с машини и стругове. В часовете ни караха да пилим с едни пили и тогава за първи път установих, че това ми доставя удоволствие. Затова когато след 7 клас поисках да замина за Художествената гимназия в Казанлък, но майка ми беше непреклонна, влязох в класа по дърворезба в Техникума по дървообработване. В класа бяхме само 8 резбари, останалите учеха вътрешна архитектура. И влизайки за първи път в помещението на най-горния етаж на училището, онемях - 
за мен това беше все едно, че влизам във Версай
Имаше невероятна колекция от над 350 изключителни английски длета, с които можеш да направиш всичко на света! И до днес си пазя една плочица с геометрични елементи - първата ми „творба“ в техникума. След това правихме барокови резби... Подготовката там беше наистина страхотна“, казва художничката. 
След ПГДВА тя е приета във факултета по изобразителни изкуства във Великотърновския университет. „Това бяха последните години с голям наплив от кандидат-студенти“, уточнява Нина Лишовска. След първите две години на обща подготовка избира скулптурата. „Всички масово се записваха живопис, чак се подразних от това. Много хора избират живопис, защото им се струва по-лесно, веднага виждаш резултата. Но за да правиш скулптура, трябва да можеш да рисуваш - без това е невъзможно да продължиш нататък, а освен рисуването трябва да надграждаш, което е продължителен процес. Аз съм работила с дърво, харесваше ми - и за мен скулптурата беше естествено продължение“, казва русенката. И добавя: „Освен това трябва да можеш да обясниш, да дадеш плът и с думи на това, което показваш, това често е много необходимо, за да те разберат. В трети курс за някакъв изпит трябваше за два часа да представим скулптурна работа. Взех една метална стойка, омотах я с парцали, покрих тази конструкция с гипс и отгоре лепнах една топка - глава. Какво е това - попита ме преподавателят. 
Русалка с каска! 
- самоуверено отговорих аз и точно в този момент моята „русалка“ се сгромоляса на пода. Избухналият смях, в това число и този на професора, се оказа разрешението на малко нелепата ситуация. Убедена съм - ако не говориш за това, което си направил, шансовете публиката да те разбере какво точно си направил, са доста по-скромни. Трябва, освен да изработиш своето „нещо“, и да можеш да го защитиш“.
В интерес на истината, много работи на Нина Лишовска не се нуждаят от обяснения. Една от тях е Цигуларчето, което тя направи отново в партньорство с Лъчезар Дочев и което вече е един от любимите символи за русенци. 
За скулптурата позира едно красиво и одухотворено момченце от Националното училище по изкуствата, то обаче издържало само 3-4 „сеанса“ на изморително за него позиране. 
„След това направихме фотографска сесия, за да не отегчаваме малкия музикант“, казва Нина.
С Цигуларчето са свързани и разни забавни и недотам забавни истории. Като тази с жената от съседен магазин, напръскала със златен спрей главата на скулптираното момченце - защото преди да бъде поставена патината върху стъклото главата не се вижда добре. След това беше счупен лъкът на цигулката от детенце, което се люляло на него. „Нищо, отляхме нов лък, какво толкова“, усмихва се Нина Лишовска. Такива инциденти отдавна не я тревожат. Както и всякакви подмятания и язвителни реплики. Минала е през кошмара на скандала, който преди повече от 20 години буни какви ли не коментари по повод нейния вариант за статуя на свети Георги, чието място трябваше да бъде пред Пантеона. „Автор на извънземни“ е едно от най-“премерените“ определения тогава. Изкуството трябва да въздейства,
понякога ако предизвикаш скандал, това значи, че си си свършил работата
казва Нина Лишовска. Тя не обича да коментира с колеги и с приятели замислите и плановете си. Още повече, че много често темите при нея идват спонтанно и изминават заплетен път, докато стигнат до реализацията. 
„В повечето случаи тръгвам от нещо прочетено, така преди години бях прочела някъде, че група японски учени откриват блуждаещи звезди. Това сякаш ме удари в главата - започнах да чета все повече и повече по тази тема, влизах дори в сайта на НАСА, ровичках къде ли не - така се роди моя серия работи. Един ден пък се спънах в стих на Борхес - „Следобедите леко ми тежи главата на бик“ - дори не подозирах, че той пише и поезия. Оттам се родиха моите бикове. Това беше пак една космическа ситуация. В момента съм навлязла в необятното пространство на митологията. Аз сама си играя. Поставям си задачка и търся решението й. Тази самотна игра е много интересна“, казва Нина Лишовска. 
Преподава в Училището по изкуствата от дипломирането си във ВТУ. Започва с лекторски часове още по времето, когато директор там е Михранян. „Когато влязох в първия час, учениците така крещяха, че не издържах, взех си чантата и отидох на центъра да пия кафе. Като се върнах, заварих зам.-директорката Бранкова да усмирява класа...“, разказва Нина. Вече са отминали времената, когато на въпроса си в клас с балеринки знаят ли кой е Леонардо, получава дружния отговор: „Ди Каприо!“ и това я обезкуражава. Сега предава скулптура и пластична анатомия и се радва на всяко от децата, което следва пътя към голямото изкуство. Постепенно започва да разпознава характери, да вижда, че палавите в повечето случаи са и по-разкрепостени и ако притежават и интелигентност, могат да създат много неща. „Имах един доста мързелив ученик - а може би просто е бил инертен, Пантелеймон Арнаудов завърши стъкло в Букурещ, сега е в Чехия и навсякъде жъне адмирации“, казва художничката. 
Със светла тъга си припомня разговорите с Никола Терзиев - Кольо Желязото
„Той беше много различен от всички останали, нямаше проблем, който да не можеш да обсъдиш с него, говореше достъпно и с една уникална елегантност, която го правеше вълшебен и толкова добронамерен. Друг такъв художник, който беше невероятен и излъчваше такава благост - който през целия си нелек живот за никого не каза нито една лоша дума, беше Тодор Филипов“. 
Тази вечер Нина Лишовска прибавя новата си самостоятелна изложба към многобройните си представяния в Русе, София, Пловдив, Бургас, Велико Търново, Варна, а също и в Дом Витгенщайн във Виена, във Франкфурт и другаде. А часове преди откриването авторката казва: „Разликата между публиката у нас и в чужбина е най-вече в това, че навън искат повече контакт с автора, искат да общуват с него, да питат, да разговарят, искат да чуят неговия разказ, докато тук хората в повечето случаи ходят, гледат, но не питат за нищо. Има и такива, които в залата бродят мълчаливо, а после в кафенето започват да критикуват, да правят анализ, да сипят оценки. Бих предпочела разговора, това има смисъл както за мен, така вероятно и за човека, който е влязъл в залата и със сигурност нещо си мисли за моите работи - така че нека да си говорим! Това ще бъде добре за всички ни!“.