9 септември 1944 г., Поликрайще: Превратът на 9 септември 1944 г. в Поликрайще е извършен от д-р Ана Пенева Симеонова – Лазар Станева, Стойно Григоров, Никола Димитров Кушев, Димитър Георгиев Попгеоргиев (Камполунски), Мария Стойно Григорова, Филип Николов Кушев, Павел Дамянов Кушев и Димитър Йорданов Бундев. Към тях се присъединява и Цвятко Георгиев Коларов (Цаню Коларкин) тогава полицай (стражар), а от същия ден – милиционер. Всичките превратаджии са комунисти, родом от Поликрайще. Димитър Бундев е земеделец. Има и един общ работник – товарач на каруци от Горна Оряховица, чието име не сме установили.

По това време в Поликрайще има два полка на Българската войска – авиационен и железопътен. Жп полкът е евакуиран от Ксанти. Това е сегашното Висше транспортно училище „Тодор Каблешков“ в София. Авиационният е базиран на военното летище „Поликрайще“. Оттам след няколко дни той заминава на фронта. Самолетите излитат направо от летището и веднага започват бойни действия, а оборудването на авиационния полк е натоварено на Гара Поликрайще на военни ешелони и оттам се отправя към фронтовата линия. Интересно е, че би трябвало и двата полка да са „пленени“ от превратаджиите, които са имали една пушка и два-три пищова и да са им се предали без никаква съпротива. В действителност обаче, успехът на преврата се дължи на променената обстановка на летище „Поликрайще“, където събитията протичат така: освен самолетите, които постоянно са били в Поликрайще, предишният ден на летището са пребазирани тези от военното летище „Балчик“. По същото време съветските войски вече са на българска територия, те влизат в Поликрайще на следващия ден, а съветски самолети малко по-късно кацат на военното летище „Поликрайще“. Освен това в полковете са организирани и войнишки комитети от подривни комунистически елементи, които също съдействат на превратаджиите.

 

Извършителите на преврата арестуват кмета Минчо Минчев. Арестувани са и други видни поликрайщчани, набедени за фашисти, които са затворени в прогимназията. По сведения на Цвятко Коларов, на него му е наредено да конвоира кмета и да го закара в Горна Оряховица. Той твърди пред своя племенник – учителя Живко Коларов, че го е предал жив на въоръжени представители на новата власт, дошли от Горна Оряховица в местността „Раститу“ (“Храстето”) след железопътния прелез на линията София – Поликрайще – Горна Оряховица – Варна и шосето Поликрайще – Темниско (днес Първомайци). Каква е съдбата му впоследствие, Коларов не знае. Никой не вижда кмета повече жив. В Поликрайще се разпространява мълвата, че Минчо Минчев е разстрелян в Драгановските гори без никаква причина, без съд и присъда, вероятно още веднага. По други данни той е разстрелян в околностите на Козаревец или Лясковец. До ден днешен това не е опровергано. Никой не се е постарал да проучи каква е била точно съдбата на Минчо Минчев и да направи официално изявление. Никой не съобщава на семейството му какво се е случило с него. Не е съобщено и каква е причината за разстрелването му. Той не е съден от Народния съд и по тази причина до ден днешен не е реабилитиран. Гробът му не е известен.

Семейството му е третирано като фашистко, на жена му не са давали работа, на дъщерите му не са разрешили да следват като деца на народен враг, разстрелян от новата власт. През целия си живот те са били в немилост, живели са в непрекъснат страх и са били принудени да се преселват на различни места Горна Оряховица, Варна, София, за да не бъдат преследвани или поне да бъдат преследвани по-малко. Никой не се е заинтересувал от тези хора поне малко да ги утеши.

Минчо Николов Минчев, кмет на Поликрайще (15 януари 1943 – 9 септември 1944): Минчо Николов Минчев е кмет на Поликрайще в най-смутното време на XX век – от 15 януари 1943 до 9 септември 1944 г. През тези години кметовете не се избират, а се назначават от държавата. Всички са били хора с ценз и образование – учители, икономисти, юристи, съдии. Той е кмет и когато Н.В. Цар Борис III неочаквано и загадъчно почива, когато народът е най-тревожен и когато не е ясно дали няма да бъдат пратени български войски на Източния фронт, защото няма вече кой да противостои на Хитлер. Кметът Минчо Минчев има два големи приноса за Поликрайще. Първо, във военното време, когато има реквизиции на каруци и коне за българските корпуси в Македония, Беломорието и Поморавието, непосилни наряди, които няма как да се приемат с всеобщо одобрение, когато има нелегални, партизани, когато комунистите засилват своята подривна дейност, осигурява доколкото е възможно реда и спокойствието на населението като едновременно с това изпълнява стриктно задълженията си на представител на държавата. Макар че знае всички комунисти в Поликрайще, не предприема никакви действия срещу тях и никой от тях не пострадва в името на общото благо, защото те са преди всичко българи и поликрайщчани, а после комунисти. Задачата му се затруднява и от факта, че той трябва да поддържа реда при наличието на две големи военни поделения в Поликрайще – жп полк, евакуиран от Ксанти (днес Висше транспортно училище „Тодор Каблешков“ – София), разквартируван в училищата и авиационен полк на военното летище „Поликрайще“ в местността „Богата“ (Средна поляна). Освен това през Поликрайще преминават и са квартирувани и германски войски. Поликрайще е посетено и от немски военни журналисти. Те също трябва да бъдат посрещани и настанявани. Посрещанията са много официални. Там са всичките ученици от училищата, наредени в шпалир от Гара Поликрайще до прогимназията и оттам до чаршията в центъра, и почти цялото население. Немските офицери и немските военни журналисти отдават военна чест и се поклоняват на героите, загинали във войните за национално обединение, чиито имена и портрети са на паметника в центъра на Поликрайще. Главен помощник на кмета и съорганизатор на тези събития е директорът на прогимназията Трифон Караилиев, който заради тази си дейност след 9 септември 1944 г. е обявен за фашист, уволнен, съден от Народния съд, отнети са му учителските права и е въдворен за 2 години в Преображенсия манастир. След изтърпяване на наказанието се прехранва с пчеларство.

Вторият голям принос на Минчо Минчев за Поликрайще е завършването в голяма степен на водоснабдяването, започнато от министър Димитър Хаджихристов Хаджидимитров Кушев. Той довършва проучването, издейства допълнителни средства за осъществяване на проекта. Лично работи по него. Тъй като е прекалено зает с водоснабдяването и преуморен от работа, за да не губи време и да го завърши своевременно, много пъти не се прибира в квартирата си, а спи в канцеларията си в Общината (тогава Поликрайще е Община). Минчо Минчев успява да каптира водата от река Раковец над Самоводене. Тя се докарва до Поликрайще, построява се резервоар за 250 куб. метра. Осигурява и допълнителен частен заем от Никифор Цанев Кушев – едър газда във Виена. Кметът ежедневно контролира направата на изкопите по улиците в Поликрайще, които са с дължина повече от 17 км. Копае населението. В тях са положени манесмановите тръби, издействани от Министър Кушев и докарани от Германия. Под ръководството на Минчо Минчев тръбите са положени в изкопите, съединени и след това заринати. Зарива пак населението. Той неуморно доставя фланци и всякакви материали, нужни за водопровода. В навечерието на 9 септември 1944 г. е в Плевен за доставяне на фланци, катран и други части. Проектът на водопровода е най-модерният в България. Главният водопровод, положен от Минчо Минчев и до сега се използва без никакви забележки. Предвидено е било, докато се прокарат тръби до всеки дом, да има общи чешми в различните квартали, които да се ползват и за домакински нужди, и за добитъка. До тях са били поставени и големи постави за водопой на животните. След 1960 и особено след 1970 г. тези обществени чешми бяха разрушени, а повечето от поставите изчезнаха. Впрочем на днешно време и животните изчезнаха, така че няма кой да пие вода от поставите. Водопроводът е бил изключително благо и е спасил хората, и то главно жените от ежедневното носене на ръка или с кобилица на рамо на стотици котли с вода от дълбоките кладенци или селските чешми, разположени на стотици метри от домовете на хората. Това е било кошмар в киша и особено през зимата, а тогава снеговете са били дълбоки, зимите – сурови. Каквото е успял Минчо Минчев да положи в изкопите от тръбите, това и е останало в този си вид почти 30 години, ако не и повече.

Манесмановите тръби, за които все още не са били изкопани канали и са чакали реда си за поставяне натрупани на камари, след 9 септември 1944 г. са били подарени от новия комунистически кмет Никола Куцаров за водоснабдяването на Горна Оряховица. Никола Куцаров се е чувствал толкова силен, защото е бил личен приятел на Антон Югов, с когото са били въдворени през войната на остров Тасос, че си е правел каквото си иска и никой не е можел да излезе насреща му, и да му възрази. Така, че част от Горна Оряховица е водоснабдена за сметка на Поликрайще, на министър Кушев и на Минчо Минчев. Те това не го знаят, а и не се интересуват от такива подробности. Не само, че не им е казано едно благодаря, ами и двамата (и Минчо Минчев, и Димитър Кушев) са разстреляни от новата власт.

Новите участъци от разширението на водопровода, поставени след 1960 и 1980 г., вече са морално остарели и плачат за пълна подмяна. Благодарение на министър Кушев и кмета Минчо Минчев днес ние имаме непрекъснато вода и в най-сушавото време, докато такива важни, благоустроени големи селища като Драганово и Ресен, които не са имали щастието преди 80 години да имат толкова прозорливи ръководители, понастоящем са с драстичен режим и се радват на водата само по няколко часа дневно. Манесмановите тръби и днес са с такова качество, с каквото са били в деня на своето производство, а новите, положени 20-30 години по-късно, са в процес на разпад.

9 септември 2021 г., Поликрайще: В знак на признание за приноса на кмета Минчо Николов Минчев към Поликрайще и към България и в знак на уважение на факта, че той е станал невинна жертва на новата власт, по повод на 77-годишнината от трагичната му кончина, Кметският съвет на Поликрайще, въз основа на решението на Общото събрание на населението от 2 юли 2020 г., го удостоява със званието „Герой на Поликрайще и България“.

Кметът Минчо Николов Минчев

Роден на 30 юли 1910 г. в Козаревец, Великотърновско, в семейството на учителя Никола Минчев. Били са 6 деца, които стават 4 учители, 1 лекар и 1 счетоводител. След гимназия завършва Музикалното педагогическо училище в Котел със специалност цигулка. Изкарва и курсове за църковно пеене. Започва работа като прогимназиален учител по музика в Търновска околия. Завършва Школата за запасни офицери. През 1937 г. се оженва за Мария Стефанова Йорданова, родена през 1915 г. в Горна Оряховица, учителка по физкултура в Девическата гимназия в Горна Оряховица. През 1942 г. приема поканата да стане кмет на Поликрайще като допуска, че по този начин ще избегне евентуална мобилизация при задаващата се война.

Кметът Минчо Николов Минчев в спомените на дъщеря си Снежана Минчева

„… Родена съм на 23 септември 1938 г. Била съм на 6 години, когато баща ми е бил отвлечен и убит. С това обяснявам колко малко и смътни са спомените ми за него. Моите спомени започват през лятото на 1943 г. Връщайки се от работа в своята квартира (малка едноетажна къща на главната улица) той каза разтревожен „Царят е умрял. Ще има война.“ Било е напрегнато време наряди, реквизиции, слухове за „шумкари“. Парадоксално, но като млад учител е бил гонен от своя директор за т.н. прогресивни идеи, правели са му обиски за забранена литература. Впрочем и този директор е споделил съдбата на баща ми, както и близо 30 хиляди интелектуалци, общественици, учители, духовници, лекари, индустриалци са избити без съд и присъда.

Докато той беше кмет, майка учителстваше в Горна Оряховица и баба помагаше в гледането ми. Основно оставахме в Поликрайще през училищните ваканции. Тогава ме записваха в новооткритата детска градина – гордостта на младия кмет. Имаше поне две детски учителки, които много се забавляваха, когато пеехме модните шлагери („Рамона“, „Намико теб чака сама“). Като учител до неотдавна, той се вълнува, организира и участва във всички училищни тържества, празници, 24 май, манифестации. Това е лятото на 1943 г. Не знам какви спомени могат да бъдат очаквани. А знаете, че в къщата на обесения не се говори…

През лятото на 1944 г. отново бяхме цяло лято в Поликрайще, но в по-голяма квартира. Вода за пиене си носехме от някаква чешма в един дол в средата на селото.

Голямата амбиция на баща ми беше да разреши въпроса с водоснабдяването на селото. Лично се занимаваше с проекта, със снабдяването с материали. Разполагаше с един кабриолет с един кон за целта.

Девети септември го сварва в Плевен, откъдето трябва да набави катран или други деривати за слепване на тръбите, които вече са положени в изкопаните канали. Когато чува за преврата, веднага се връща, отбива се при нас в Горна Оряховица и според дядо бърза развълнуван да си отиде в Поликрайще. Старите го съветват да не бърза в това смутно време, да изчака. Но той казва, че в такъв момент трябва да е при своите хора.

Когато майка отива при него както обикновено в почивните дни, той вече е арестуван…

Вкъщи всички плачеха и аз настоявах да отида да го видя, и да бъдем заедно на моя рожден ден. Не ми позволиха. Майка и баба се върнаха плачейки. Аз се сърдех, че не са ме взели. Баща ми беше „безследно изчезнал“.

Майка ми беше вече бременна на 4 месеца със сестра ми и й личеше. Когато пак е отишла в Поликрайще, са наредили на някакъв младеж въоръжен с пушка да я придружи пеша до гара Горна Оряховица по релсите. Като наближили и се виждали светлините, момчето й казало. „Не се плашете г-жа Минчева, за съм Ваш ученик.“ На гарата майка потърсила акушерка и лежала 2 дни в братовчеди на гарата. Започнаха с баба да обикалят затвори, участъци, полицейски дирекции. Майка е споменавала, че някои началници са й предлагали да ходи при тях за информация без майка си.

Майка ми беше за кратко арестувана (дядо също) и я карали да мете пред Околийското управление в Горна Оряховица, не й давали да ходи в тоалетната, както често състоянието й го изисквало.

Майка роди и ходеше в училище, а в междучасията тичаше да кърми бебето (тогава нямаше отпуски дълги по майчинство), а от нея течаха сълзи и кърма.

Аз се разболях от туберкулоза. Нищо не ядях. В края на учебната година я уволниха, но преди това тя се представи с годишен концерт „продукция“ в градското читалище, където в продължение на два часа се изпълняват от ученичките композиции по интернационални танци, гимнастически упражнения, балетна хореография. Баба ми позволи да отида сама и да го гледам. Няма да забравя това събитие – музиката, костюмите, тези хубави момичета. Горката ми майка!

Новата учебна година работи в Полски Тръмбеш. На следващата година вече отидохме във Варна. Жалки опити да избягаме от службите. Но там майка ми беше много, много ценена в градски мащаб. Като възпитаница на унгарска спортна школа. Тя е била стипендиантка на дружество „Юнак“, Търново. Участва във всички градски спортни инициативи в колектив за съставяне на композиции за градски, републикански спортни празници спартакиади. Така е като попаднеш в по-културна среда. Майка ми почина от диабет на 65 г. До края на дните си очакваше баща ми да се върне от Сибир.

Аз като дете съм била винаги отличничка, хорове, оперети, спортна гимнастика, гребане. И постоянен страх, че ще научат за нашата съдба. Завърших гимназия с пълно отличие, кандидатствах и ме приеха в МЕИ „Технология на влакнестите материали“. Но унгарската революция отекна и у нас. Изключиха ме на 19 г. като част от политиката на Държавна сигурност за лишаване от бъдеще на интелигентните и кадърни хора и заместени от завършили рабфак или съветски ВУЗ-ове. Не ми даваха работа никъде, вкл. в тъкачната фабрика в София. Нали такъв инженер се готвех да стана.

През есента на 1957 г. се включих в един музикален сборен състав и обиколихме България. Попаднахме и в Поликрайще. Някой ме разпознал на афиша. Бившият стражар на селото (имаше помня някакъв дефект на окото) ме намери, стоя, мълча, очите му сълзяха. Вечерта ми забраниха да участвам в концерта, за да „не се дразнят хората“. Трябва да разберете как изглежда манталитетът на тези хора според мен.

Надявах се много да ми възстановят студентските права, но с майка решихме да не губя повече време и с моята отлична диплома лесно влязох в Техникум за медицински лаборанти. Завърших го отново с пълно отличие и заработих.

През 1965 г. един полковник позвъни вкъщи на вратата и каза: „Ако още искате да следвате може, ще Ви разрешим!“ Плачейки, извадих от тавана учебниците. Приеха ме задочно биология. Завърших с отличие и с конкурс станах научен сътрудник. Работих в БАН и се пенсионирах в Биологическия институт.

Сестра ми се готвеше да кандидатства в Музикалното училище, специалност пиано. Но беше порязана, когато в характеристиката, изисквана от квартала, я определиха на 14 г. като неблагонадеждна като дъщеря на враг на народа.

След събитията от 1989 г., когато се надигна цялата плява от уплашени бивши приспособленци и лумпени, се отвратих. Да виждам как се бият в гърдите и обявяват за антикомунисти и страдалци. Реших, че ако се смеся с тези измислени „нови хора“, ако се включа в новите боричкания за място, за реванш, ще бъде непочтено към паметта на баща ми – едно наистина интелигентно, одухотворено момче, учител по музика, което загива на 33 години, защото е поел такава служба. В размирно време, когато всички са се снишавали, той наивно е вярвал, че помага на съселяните си да се справят с военните доставки, да няма гонения, терор в селото, арести, осъдени.

Наложи се да посетим с мъжа ми отново Поликрайще през 1991 г., за да получа документ от местната власт, че бившият кмет не е прилагал репресии и гонения по политически причини. Селото беше същото – с този трап в центъра. Само дървените стълби в кметството, обилно намазани с подово масло, бяха заменени с циментови. Същият кабинет на кмета с прилежащата стаичка, където баща ми понякога е нощувал, уморен да се прибира.

Новият кмет, на същата възраст, ме предупреди да няма емоции, важен, но предпазливо се отнесе към идеята за изготвяне на такъв документ. Обажда се на земеделци, николапетковисти, търсеха се комунисти, минаваше време.

Отидохме да потърся първата квартира на баща ми. Открих я и се зарадвах. Бяха минали 50 год. Хазяйката, вече доста възрастна и сама (синът бил в Унгария), дръпна мъжа ми и му разказа как са блъскали, били и гаврили с баща ми, изпълнявайки писмените директиви на ЦК, пак бившите легионери, непрокопсаници, лентяи и страхливци, вече напълно преобразени и боядисани в червено.

Отново в Общината се оказа, че активистите не бяха се споразумели. Тогава съпругът ми помоли да ползва телефона и се обади в Търново, мисля, че на Кушев (бел. на авторите, става дума за видния партиен функционер и стопански ръководител по времето на социализма Никола Димитров Кушев, за него данни за поместени по-долу). (Мъжът ми е от Бяла черква.) Той не беше вкъщи. Разговаря с жена му (бел. на авторите, Лиляна Кушева, също видна деятелка на БКП, след 9 септември 1944 г. известно време кметица на Поликрайще), изпрати поздрави. Това беше. След 15 минути документът беше изготвен. Срещу него беше изплатена сумата 1000 долара обезщетение за отвличането и убийството на Минчо Минчев. Уж никой не знаеше къде и как е „изчезнал“. В едно предаване на „Всяка неделя“ Кеворкян показа някакъв овчар, който държеше портрета на „сина на даскал Никола“ (бел. на авторите, Минчо Николов Минчев), спомена го по име и разказа как са разстреляни в Лясковските гори. Знаели са в Козаревец, знаели са братята и сестрите на баща ми, братовчедите. Мълчаха, а ние се надявахме да се върне…“

 

Кметът Минчо Николов Минчев в спомените на дъщеря си Минка Минчева

„… Татко почина нелепо. Стана жертва без съд и присъда. Аз съм кръстена на него Минка Минчева. Раждам се без да почувствам неговата бащинска ласка и топлина. Израстнах сред сълзите на майка, баба и дядо. Избягваха коментари пред мен, за да не кажем със сестра ми нещо невинно против властта. Живеех в страх. Завърших с отличие Полувисш институт за медицински сестри. Професията ми стана любима, защото можех чрез нея да помагам на болните хора и чувствах тяхната благодарност. Сега съм пенсионерка, отскоро вдовица. Съпругът ми инженер почина … Чувствах моралната му подкрепа…

… Израснах без спомен за баща си. Само сватбената им снимка с майка, неговата с оркестъра, който е създал и други някои ме карат да го обичам, както бих го обичала, ако бях израснала в ръцете му. На Вас и семейството Ви пожелавам здраве и успех в благородното начинание, свързано с невинността на нашия татко.“

Извършителите на преврата в Поликрайще

Д-р Ана Пенева Симеонова – Лазар Станева (1904 – 1980)

Произхожда от много заможно семейство или означава, че няма и най-малката близост с „пролетариата“ в името, на който се създава и разпространява комунистическата идеология, погледнато днес от страни бихме казали, че е по-скоро част от т.н. „буржоазия“, но уви, ревностно следва комунистическата идеология. Баща й Пеню Кочев Симеонов е опълченец, който се сражава на Шипка и е доброволец в Сръбско-българската война. Брат й проф. д-р Ангел Пенев Симеонов завършва медицина в Грац, Австрия. След 9 септември 1944 г. – личен лекар на Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков, лекуващ лекар и кръстник на Тодор Живков. Той е първият главен лекар на болницата „Пирогов“, основател на Правителствената болница. Другите й братя са едри газди в Будапеща. Като ученичка се включва в РМС. Член на БКП от 1923 г. Като учителка в прогимназията в Поликрайще (1923 – 1924) е секретар на партийната организация. Участва в подготовката на Септемврийското въстание 1923 г. Уволнена без право да учителства. Следва зъболекарство в Мюнхен (1927 – 1931). Издържана от братята си. Секретар на българската студентска партийна организация. Зъболекарка в Полски Тръмбеш (1931 – 1932), а след това – в София. През 1933 г. образува с Благой Иванов нелегална партийна група. Технически сътрудник на ЦК на БКП. Непосредствена връзка с Цола Драгойчева и свръзка на Политбюро на ЦК на БКП (1940 – 1944). Укрива нелегални. След 9 септември работи като стоматолог в болницата на Български червен кръст (1948 – 1953) и в Института по кръвопреливане (1953 – 1956). Авторка на автобиографичната книга „Ханка“ – първата книга за Поликрайще (1967). Книгата е четена и изучавана от цялото население на Поликрайще. Д-р Ана Симеонова е поканена като почетен гост на публичното й обсъждане (1967). Присъдено й е почетното звание „Заслужил лекар“ (1970). Съпруга на Лазар Станев (1897 – 1938) от Торос, Луковитско, ляв земеделец, а в последствие член на Работническата партия. Народен представител в 23-тото Обикновено народно събрание. Делегат на VII конгрес на Коминтерна, Москва, 1935. Член на ЦК на Работническата партия. (Данните са от книгата „Село Поликраище – пътища на духа.“, Йордан Кушев, Издателство „ПИК“, В. Търново, 2011.)

Д-р Филип Николов Кушев (1921 – неустановена)

Завършва медицина. В продължение на 25 години Главен лекар на Пернишката болница.

Д-р Димитър Георгиев Попгеоргиев (Камполунски)

След 9 септември – партиен секретар и касиер на Селкоопа в Поликрайще. Завършва стоматология и работи като зъболекар във В. Търново. Виден деец на БКП във В. Търново. Внук на Цвятко Попгеоргиев Маринов.

Проф. д-р Павел Дамянов Кушев (1922 – 2008)

Не може да продължи в гимназия по финансови причини и заминава на градина в Братислава. След 1944 г. завършва гимназията в Г. Оряховица. През 1946 г. заминава да следва медицина в Братислава. Участъков педиатър (1954) и заместник-главен лекар по поликлиничната част на в Окръжната болница – В. Търново (1955 – 1957). Началник отдел „Народно здраве и социални грижи“ при Окръжния народен съвет В. Търново (1957 – 1961). Научен сътрудник по икономика и планиране на здравеопазването в ИСУЛ (1961). Специализира в Московския Институт по социална медицина „Семашко“ (1964). Защитава кандидатска дисертация „Потребности на учениците от амбулаторно-поликлинична помощ“ като свободен аспирант (1966). Директор на Центъра за медицинска статистика към Министерството на народното здраве (1970). Специализира медицинска статистика и епидемиология в Лондонския институт по хигиена и тропична медицина (1969 – 1970). Завеждащ сектор, заместник-директор и преподавател в Катедрата по социална хигиена и организация на здравеопазването към Научния институт по социална хигиена и организация на здравеопазването, София (1970 – 1983). Старши научен сътрудник и доцент по социална медицина (1972). Награден със „Златен орден на труда“ от Министерството на народното здраве (1973). Завеждащ Катедра по социална хигиена и история на медицината и заместник-ректор по науката във ВМИ – Стара Загора (1983 – 1987). Пише хабилитационен труд „Здравно състояние на населението в България (1880 – 1980)“. Получава званието „Професор“ на 62 годишна възраст (1984). (Данните са от автобиографичната му книга „Родова памет. Фамилия Кушеви“, София, 2007.)

Никола Димитров Кушев (1924 – 2013)

Учи две години в Държавното каменоделно училище на гара Кунино, Врачанско (1938 – 1940), член на РМС (1939), редовен курсист при свещеник Михайлов, водещ обучението на работници, нямащи средства за редовно гимназиално образование и изключени ремсисти (1941), частен ученик в Горнооряховската гимназия, която не успява да завърши. През 1943 г. е разследван и инквизиран в Обществената безопасност в Плевен. Участва в завземането на властта в Поликрайще на 9 септември 1944 г. Започва като инструктор в Околийския комитет на БКП – Горна Оряховица (1946 – 1948), Председател на Общинския народен съвет — Поликрайще (1948 – 1949), Председател на Околийския комитет на ОФ и секретар на Околийския комитет на БКП в Горна Оряховица (1949 – 1956). Следва във Висшата партийна школа (1954). Изтеглен в Окръжния комитет на БКП – Велико Търново. Изпълнява длъжностите: завеждащ-отдел “Пропаганда” и секретар на Окръжния комитет. Той е изпращан с партийни поръчения и оглавява като Председател ТКЗС “Димитър Генков” – Поликрайще и Обединеното ТКЗС “Октомврийска победа” – Поликрайще, към което са включени и кооперативните стопанства на Янтра, Крушето, Първомайци и Правда. Стопанската му дейност се редува с партийна. Най-важните стопански постове, които заема, са Председател на АПК (Аграрно-промишления комплекс) “Ивайло” – Велико Търново и Главен директор на ПАК (Промишленоаграрния комплекс) – Горна Оряховица. Удостоен със званието “Герой на социалистическия труд”. (Данните са от публикации за него на дъщеря му Бойка Мутафчиева.)

Стойно Григоров – родом от Полски Сеновец

Първият прогимназиален учител във Фида бей (Велчево). Прогимназиален учител в Поликрайще. Активен деец на БКП. Зет на Бончо Бочев – основателя на детското хорово пеене в България и „Герой на социалистическия труд“.

Мария Григорова

Прогимназиална учителка в Поликрайще. Активен деятелка на БКП. Сестра на Бончо Бочев – основателя на детското хорово пеене в България и „Герой на социалистическия труд“. Дъщеря на Главния учител в Поликрайще Никола Бочев Горидков, родена – Мария Николова Бочева, след като се омъжва носи името Мария Стойно Григорова.

Цвятко Коларов

Пенсионира се като милиционер.

Общият работник – товарач на каруци от Горна Оряховица, чието име не сме установили. За разлика от останалите единствен не се възползва от актива си след завземането на властта. Какъвто е бил преди 9 септември, такъв си е и останал.

Епилог: Днес вече никой не си спомня за Минчо Минчев, освен семейството му и ние. Никой не може да каже защо е убит. Никой даже не знае, че е живял такъв човек и че той е убит след 9 септември 1944 г., освен семейството му и ние. Даже вече започнаха да не си спомнят и за 9 септември 1944 г. Защо е било всичко това, никой не може да каже. Всеки сам има ум и може да сравни съдбите на хората, за които говорим и да разбере кой за какво се е борил.

 

Тектът е основан на извадки от книгата „ИЛЮСТРОВАНА ИСТОРИЯ НА ПОЛИКРАЙЩЕ“, Том I „ПРЕЗ ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА ВРЕМЕТО“, с автори Трифонка Романова Попниколова, проф. д-р Георги Николов Георгиев, Никола Георгиев Попниколов и д-р Марияна Николова Георгиева, на писмата на дъщерите на Минчо Минчев и на личния архив на семейството, изпратени до авторите от внука му д-р Явор Миланов от София.

 

Проф. д-р Георги Николов Георгиев,

д-р Марияна Николова Георгиева