В понеделник Русе се раздели с известния в близкото минало футболист и треньор Петър Пенев-Попето. Той щеше да навърши скоро 89 години, но не дочака рождения си ден. 
Беглото ни някога познанство датира от края на 70-те години. Тогава той беше наставник в Спортното училище, което имаше славата на школо, в което не се влиза току-така. Беше училище с голям престиж. 
Момчетата му тренираха често на кортовите игрища в „Ялта“. Бяха култови терени с осветление и даже с трибунка. Скупчени на пейките, гледахме връстници като Станислав Пашев, Борислав Стоянов, Мирослав Миронов, Красимир Колев, Иван Янев, който бе дошъл да учи в Русе чак от Петрич. Бяха талантливи, всичките юношески национали. 
Помня как стъпваше напето, изправен като струна, и въртеше свирката около дланта си.   
Пенев беше изключително строг. Дисциплиниран! Железен! Остър и директен. Не си поплюваше с думите. Нямаше как да е иначе - разказвали са ми как когато бил футболист, нямало нападател, който да пробие през зоната му на краен защитник.
„Топката минаваше, но човекът не“, смееха се по-възрастните познавачи на русенския футбол.
После бе старши треньор на мъжете в „Дунав“ в тандем с Ремзи Нуриев. Задачата бе да се гради отбор върху основата на наши, местни момчета.
Не му дадоха време, защото се почна една лудешка въртележка със софийски наставници, поканени като големи специалисти да вдигнат „Дунав“ на крака. И същите тези „корифеи“ почваха първо с масови чистки - гонеха русенските играчи и водеха свои. „Звезди“ уж.
Пенев не криеше, че ненавижда тази практика. И го казваше открито. Всъщност той бе човек, който винаги говореше със сърцето си. Може и да те засегне, да те настъпи лошо, но ще ти го изрече в очите. Никога не се криеше и не удряше в гръб.
Предпоследно говорихме миналата година, когато трябваше да работя по материал за жените, оставили следа като директори на русенското спортно училище. Една от тях бе втората му съпруга - покойната отдавна Гергина Дочева. Когато му се обадих, този иначе железен  човек се размекна. Наричаше я Гинчето. И по телефона се усещаше, че е развълнуван. Разказваше със сърдечие, а той не бе мъж, който се разкисва лесно. 
Преди два-три месеца се чухме за последно. Обясни, че не е добре, че дъщеря му се грижи за него. Пожелахме си да се видим и да говорим за футбол. Помолих го да напишем нещо повече за него, защото така и така остана някак забравен. Не отговори.  
Когато неговият приятел и голям русенски вратар Любо Марков ми се обади миналия четвъртък, започна с думите: „Вече май знаеш защо се обаждам. Попето си отиде“.
Не знаех. Знам само, че онова толкова отлагано интервю така и не се състоя, а русенският футбол загуби един истински мъж със силен характер.