Балканикус. Радко. Брегалнишки. Брезов. Деянов. Дорко. Македоникус. Малкия. Отински. Скромния. Petar Deljan. Това не са прякори, а псевдоними. Използва ги един човек - Иван Михайлов. Името не е много разпознаваемо. Но всичко се променя, като използваме онова, с което е най-известен - Ванче Михайлов, български революционер, деец на българското националноосвободително движение в Македония, дългогодишен лидер на Вътрешната македонска революционна организация, писател, последната голяма фигура в историята на македонското освободително движение. Днес се навършват 125 години от рождението на войводата, превърнал се в един от синонимите на ВМРО, който в края на дните си споделя: „Нека утрешните поколения знаят, защото времето отминава, а нашата преходност е налице, че ние направихме ВМРО, не за да правим две Българии, а защото нямаме една целокупна!“. 
Предлагаме ви очерк за него, публикуван в politika.bg. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

Вътрешната македонска организация от създаването си в края на 19-и век до средата на 20-те години на 20-и век има не един и двама лидери, чиито имена завинаги ще останат в българската история. А някои от тях и в историята на нашата съседка Северна Македония. Имената на Георги Делчев-Гоце, Дамян Груев-Даме, Андон Димитров, Христо Татарчев, Петър Попарсов, Васил Чекаларов, Тодор Александров и десетки други лидери и войводи на организацията остават завинаги в народната памет като легенди.
Сред тези имена е и това на Ванче Михайлов. Подобно на повечето си съратници и борци за освобождението на Македония, той също е една изключително противоречива за времето си личност - възвеличаван от едни и оплюван и охулван от други. Подобно на Христос, изминал стръмния път до своята Голгота, носещ на гръб собственият си кръст и трънения венец върху главата си. Дори и днес сред историците мнението за този лидер на македонската организация не е единно. Но великите личности почти винаги будят у съвременниците и изследователите си дълбоки противоречия. Защото самите те не са праволинейни и носят в характерите и душите си дълбоките противоречия: своите и на епохата, в която живеят. И животът им всъщност преминава в една 
дълбоко драматична и динамична борба между вътрешните и външните противоречия
Подобен е случаят и с Ванче. Герой, незаслужено непознат за голяма част от българите днес.
Иван Михайлов Гаврилов, известен още като Ванче или Ванчо Михайлов, е роден на 26 август 1896 г. в Ново село, Щипско. Идеята за освобождението на Македония като че е заложена още от раждането в неговия генетичен код. Баща му Михаил (Мише) и един от чичовците му -  Атанас, са членове на ВМОРО почти от нейното създаване. Ванчо учи в най-доброто и прогресивно за времето си българско училище в Македония, мъжката българска гимназия в Солун, в която по това време преподават някои от създателите и най-активните членове на Вътрешната македоно-одринска организация. След като в края на Междусъюзническата война Македония е разделена, Ванчо е принуден да се премести и да завърши образованието си в сръбска гимназия в Скопие. Той завършва с пълно отличие и получава предложение от сръбския министър на просветата да бъде изпратен да продължи образованието си като стипендиант на сръбското правителство в който европейски университет сам си избере. Младежът обаче
отказва, разбирайки, че това е опит той да бъде посърбен
През Първата световна война Иван Михайлов работи като чиновник и за кратко постъпва в българската армия. След Солунското примирие той заживява в българската столица и записва да учи право в Софийския университет.
Само след няколко месеца студентът първокурсник е поканен от Тодор Александров за негов личен секретар в Задграничното представителство на възобновената организация ВМРО в София. Все по това време с още двама от колегите си в университета - Йордан Чкатров и Кръстьо Велянов, създават студентското дружество „Вардар“ в София, което е наследник на Македонската студентска корпорация „Гоце Делчев“. В него членуват предимно бежанци от Македония и то е своеобразна младежка структура на ВМРО.
На 31 август 1924 г. едно събитие оказва изключително силно влияние върху живота на едва 28-годишния Иван Михайлов. На тази дата е убит Тодор Александров, човекът, с когото младият студент има изключително силна и дълбока духовна връзка. Михайлов е потресен от смъртта на своя учител и приятел. Но в същото време 
убийството става повод и за бъдещата шеметна политическа кариера на младия мъж
След смъртта на Тодор Александров Михайлов е избран за член на Централния комитет на ВМРО. Без да губи време, той се заема с въздаването на справедливост и отмъщение за убийството на лидера Тодор Александров. На 14 септември подстрекателите за убийството - Алеко Василев и подполковникът от българската войска Георги Атанасов, са застигнати от дългата ръка на възмездието и са застреляни. А на следващия ден са ликвидирани и преките убийци на Александров - Динчо Вретенаров и Щерю Влахов. Наказателната акция на ВМРО, свързана с отмъщението за убийството на лидера и организирана от Ванче Михайлов, продължава цели три месеца и остава известна в родната история под името Горноджумайските събития през есента на 1924 г.
През същия този период влиянието на Иван Михайлов нараства и той започва да се налага над другата силна фигура в организацията и кандидат за лидерския пост ген. Александър Протогеров. Историците определят този период от развитието на ВМРО като време на налагане на политиката на индивидуалния терор. Голяма част от хората на македонската организация са пряко замесени в политическите убийства в България.
Основна цел на новия лидер Ванче Михайлов е да предпази ВМРО от опитите в нея да бъдат внедрени болшевишки агенти и тя да бъде използвана за целите на българското комунистическо движение. Наред с това той
подновява и борбата срещу югославската и гръцката власт в Македония
Лично организира и ръководи нападения и атентати над полицейски управления, жп линии и товарни влакови композиции. Издава и смъртни присъди не само на гърци и сърби, отговорни за тормоза над българското население, но и над свои сънародници, станали за пари и постове шпиони и предатели на родината и народа си.
На 7 юли 1928 г. противникът на Ванче, ген. Протогеров, е убит от трима терористи на ВМРО. Смъртната присъда е издадена от Михайлов, а като официална причината той посочва участието на генерала в убийството на Тодор Александров. За всички обаче е ясно, че чрез ликвидирането на генерала всъщност Ванчо разчиства пътя си към върха.
След като той овладява еднолично организацията, терористичната дейност в нея става основна. Създадени са наказателни тройки, които изпълняват издадените от Михайлов смъртни присъди. За да спре дестабилизирането на своята част от Македония, сръбското правителство затваря границата с България и я превръща в истинска фронтова линия. 
От своя страна, Михайлов се съюзява срещу Югославия с хърватското освободително движение Усташа
На 14 април 1933 г. този съюз е скрепен и официално, като лидерите на двете организации - Иван Михайлов и Анте Павелич, заедно с бившия албански министър-председател Хасан Бериша подписват документ за съвместни действия срещу югославското правителство.
След преврата на 19 май 1934 г. новото българско правителство започва преследвания срещу дейците на ВМРО в страната. Десет от ръководителите на организацията, начело с лидера Иван Михайлов, са обявени за издирване.
За да не бъдат арестувани, Михайлов и любимата му Менча Кърничева успяват да преминат тайно границата и се укриват в Турция. У нас той получава задочна смъртна присъда, което прави връщането му някога отново невъзможно. В началото на 1938 г. турското правителство успява да разкрие и да предотврати покушение срещу лидера на ВМРО. В началото на Втората световна война правителството на Богдан Филов амнистира Ванче, но той отказва да се върне в България. По това време той се премества да живее от Истанбул в столицата на новата независима хърватска държава Загреб. Поставя се в услуга на нацистите и успява да се срещне със самия райхсфюрер Химлер, на когото предлага да бъдат създадени няколко батальона от активисти на ВМРО, които да се бият под немско командване в района на Егейска Македония. През пролетта на 1943 г. такива военни формирования започват да се създават под название „Охрана“ или Македоно-български комитет към силите на Оста.
В замяна лидерът Михайлов иска от немското нацистко правителство Македония да се обяви за независима държава
със своя войска и да бъде закриляна от Германия. Хитлер дава принципното си съгласие. За голямо съжаление на Ванче обаче, времето не стига за реализиране на идеята му. След прелома във войната, виждайки че Германия губи и че съдбата на Македония отново ще бъде в ръцете на просъветската военна коалиция, лидерът на ВМРО отказва да обяви прогерманската Независима република Македония.
А самата организация „Охрана“ е разпусната като част от членовете й бягат към Европа.
Самият Михайлов се установява да живее в Рим, където пише спомените си и редица брошури и статии по македонския въпрос. Умира в Рим на 5 септември 1990 г. и е погребан до съпругата си Менча, напуснала го 26 години по-рано през 1964 г.
В едно от последните си интервюта за българска телевизия от Рим вече 94-годишният бивш лидер на ВМРО казва: „Загубата в 1913 и в 1918 г. за българщината е по-малка от тази в 1944 г.“.