„Честно ви казвам, наистина не разбирам как и защо едно българско гражданство се издига като огромен проблем, който вече толкова време занимава много хора?! Колкото повече размишлявам, толкова повече се убеждавам, че един от най-сериозните проблеми у нас е не друго, а липсата на гражданско общество. Има ценности, които са неотменими за една цивилизована общност. И гражданското общество - умението и необходимостта да живеем заедно, е една от тези ценности. Ако възприемаме нормално и без истерични подозрения другия до нас, най-вероятно няма да се стига до подобни нажежаващи атмосферата драми, които пък засенчват истинските проблеми. Нека да разсъждаваме разумно: какво значение има дали имам второ гражданство, какво е то, кога съм го получил?“. 
Разговорът ми с художника Върбан Христов някак спонтанно тръгва не от изкуството, а от политическия водовъртеж, който разбунва и настройва един срещу друг политиците - двойното гражданство, канадско и българско на служебния министър на икономиката Кирил Петков. 
Тези гаднички полемики, които палят страстите тук, за мен са за несъществуващи неща
казва Върбан. „Тези разделения тук вече стават малко изкуствени. Какво значи човек с гражданство на дадена страна - това означава човекът да спазва законите на тази страна. Ето, аз имам и българско, и френско гражданство. Плащам си данъците, които дължа в България - и спокойно гласувам на всички български избори. Във Франция си плащам всички данъци и спокойно гласувам на всички френски избори“, разказва Върбан. И си припомня: 
„Когато през 1987-а, когато вече две години живеех във Франция, подадох документи за френско гражданство, от службата ме насочиха да се обърна първо към нашето посолство в Париж - за да видя дали нашата държава позволява двойно гражданство. От посолството ми казаха: „Другарю /това беше обръщението тогава/, ние не се интересуваме дали имате друго гражданство, за нас е важното, че имате българско“. 
Художникът Върбан Христов вече 36 години живее във Франция. Заминава през декември 1985 г., 29-годишен. „Вече имах добра кариера на художник, бях заминал за София, чувствах се добре - 
но се запознах с една французойка, оказа се, че това е любовта, тя дойде тук и ние се оженихме в Русе
След това подадох документи да отида на гости на жена ми. И останах там“, разказва русенецът. 
През тези 36 години той всъщност живее и във Франция, и в България. По веднъж, а понякога и по два пъти си идва в родния град. В течение е на всичко, което се случва у нас - и в артистичните среди, и в политиката. Във Франция динамичната му натура го прави органичен участник в повечето от събитията и в света на творците, и в социално ангажираните събития и действия. 
„Във Ван, града, в който живея, създадох и съм председател на дружество на местните художници. Убедихме кметството да ни предостави едно пространство, където да правим изложби на авторите и да каним публика на артистични събития. Пространството е горе-долу колкото изложбената зала тук на „Борисова“ 6. Има и двор, където правим пърформанси и показваме инсталации. Там и аз правих неотдавна една инсталация с един грамаден дървен кон... Но по-важното е друго. Мястото, което кметската управа на Ван ни е предоставила, се намира в самия център на града - наблизо са градската художествена галерия и основните институции. Което означава, че ние не бива да отстъпваме от високо вдигнатата летва на качеството в нашите изложби. А кметството поема изцяло сметките за отопление, за електричество и други разходи по поддръжката на залата. 
Освен това за всяка изложба ни дават по 750 евро
Така че получаваме близо 10 000 евро на година. Не знам дали изобщо си струва да сравнявам това със ситуацията в Русе. Така че и заради нашите собствени високи критерии, но и заради отношението на градската управа, ние подържаме високо качество и не допускаме отстъпление в експозициите на живопис, пластика, фотография и инсталации“, разказва художникът. 
И си припомня много артистични акции, които са доста неконвенционални, но определено оживяват и оцветяват атмосферата в град Ван, в който живеят около 65 хиляди души. Такава акция е преобразяването на ограничителните колчета по улиците и тротоарите, които художниците от дружеството „преоблекли“ в най-различни фантастични дрехи-колони от картонени опаковки и нестандартни материали. Върбан пакетирал своята колонка, като подредил спиралообразно по височината й разтворени стари книги. Първоначалното название на нестандартната арт идея било „Градска ерекция“, но след това го редуцирали до „градинско парти“. 
Често правим подобни интервенции в градската среда - това невинаги се възприема еднозначно и позитивно, но като цяло впечатлява и вдига настроението, казва художникът. И си припомня своя 
„солова“ акция, планирана за 3 дни, но свалена за часове
„Една от търговските улици се нарича Улица на девиците. Аз купих въжета за пране, няколко бели чаршафа и щипки и се залових за работа. От чаршафите изрязах силуети на дамски кюлоти - а след това ги изрисувах с цветчета, точки и други детайли. Окачих ги в събота през нощта и в неделната сутрин Улицата на девиците осъмна с 11 въжета с простряно „пране“ с шарени кюлоти. Инсталацията си нарекох „Expression culotte“ /“Нахално изразяване“/. Хората много се забавляваха с пъстрите кюлоти, развени по въжетата. Само че от католическата катедрала, която се намира близо до Улицата на девиците, свещениците били скандализирани от гледката. Обадили се веднага в кметството и скоро оттам дойдоха хора да свалят шареното „пране“, усмихва се Върбан. 
И разказва как е преживял коронавирусните карантини. „През първата се чувствах много добре - тъй като имам твърде много обществени ангажименти и контакти, направо ми дойде добре този принудителен период на самота, през който успях да си поработя в ателието. Улиците бяха тихи, нямаше жив човек навън. Е, аз не бях напълно изолиран - членувам в една асоциация, която осигурява храна за клошарите. Така че имах разрешение да излизам навън и ходех да им нося супа, хляб. Вторият път вече ми беше малко скучно - по-трудно ми беше да го преживея. Но сега съм ваксиниран. Впрочем над 60 на сто от французите подкрепят антиковидните мерки на правителството. 
Днес вече 47 милиона французи са минали първа игла на ваксинацията - от 65 милиона население във Франция
Най-напред ваксинираха възрастните хора. Това, което се показва тук по екраните на телевизорите и в разни сайтове като протести срещу ваксинирането, всъщност е част от предизборната обстановка и от политическите сблъсъци - догодина предстоят президентски избори и ултралевите и ултрадесните отсега са на улицата, за да демонстрират срещу Макрон. Честно казано, аз пък бях скандализиран от това, че тук всички си мислят, че милиони французи са излезли на улицата, за да протестират срещу имунизирането. Останах смаян, като видях в български сайтове кадри от 1998 година с препълнени френски улици - та това не е протест от тези дни, а еуфорията след отдавнашен футболен мач... В общи линии, протестиращите не са вълна, заляла цяла Франция, а са 161 000 души. В моя град например има едни 1500 човека, които манифестират всяка събота следобед. Това са синдикалисти, партийни активисти“, казва художникът. И не крие почудата си от това, че в България много хора са против ваксинацията. За него ваксинирането е израз на отговорност. Аз имам контакт с много хора, не мога да пренебрегна риска да заразя някого, казва той. И констатира, че очевидно във Франция хората имат по-голямо доверие в здравната система и в политиците, отколкото в България. Там мерките са много по-строги оттук - и се спазват, казва русенецът. И допълва: 
„Прекрасно разбирам всички, които ценят и бранят своята лична свобода. 
Аз самият съм направо болен от свобода
Но свободата също има свои граници - и личната свобода на един не бива да нарушава периметъра на личната свобода на друг. Всъщност трите принципа, които са свещени за французите, „Свобода, равенство и братство“ се тълкуват именно така: разполагаш със свобода, докато тя не причинява вреда на другите; братството си е братство, а равенството е не равенство помежду ни, а равенство на всички пред закона. Френските закони не са много по-различни от българските - но те се спазват“, обяснява Върбан. 
През тази година той навършва 65 години. Направо не е за вярване, нали? - засмива се художникът. В момента замисля своя артистична изненада, която да представи в  Художествената галерия през септември. И докато е в Русе, постоянно си говори с Франция - с колегите от дружеството и от галерията, с децата си. Двете му дъщери София и Лора се занимават с недвижими имоти и с юридически консултации. И са зарадвали Върбан с четири внучета - Елин, Лео, Анна и малкия Абел, който се е родил тази година точно на 3 март!.. А синът на Върбан - Яне, се е насочил към европейските културни взаимоотношения, които ще изучава наесен в Сорбоната. Много се интересува от политиката и културата на Балканите, наскоро впечатлил университетски преподаватели в Прага с реферат „Балканският преход“. Яне работи за една неправителствена организация, сътрудничи в електронно списание, казва с гордост Върбан. 
А приятелите му знаят, че и самият той пише. Наскоро се разровил в стари папки и попаднал на свои стихове, разказчета, дневници. 
Върнал се към случки от детството, от юношеството, от артистичния живот в Русе
Една такава история му припомнила следното: „Седя си една сутрин в ресторат „Приста“, пия си кафето. На съседна маса пият коняче Климбо и Диди Димчев. По едно време настава мъртвешка тишина и един глас от радиоточката траурно съобщава: „Днес почина Леонид Брежнев!“. Ставам въодушевен и хуквам към Клуба на дейците на културата. Там играят билярд, а чичо Слави БТА-то ме чака да играем табла. Аз от вратата викам с пълен глас: „Брежнев почина! Хора, Брежнев е починал!“. А чичо Слави ме хваща за ръката, отвежда ме настрани и ми казва: „Върбанчо, моля ти се, тихичко! Тука има всякакви хора...“ Ех, Клубът беше една епоха в нашия живот! Това не се забравя“, възкликва Върбан. 
Днес той се чувства достатъчно равновесно и в България, и във Франция: „Във Франция никой никога не ми е показвал, че съм различен от тях - но там винаги съм знаел, че за една страна съдят и само по един човек, когото познават, а не по това какво пишат вестниците. Знам, че за много хора във Ван аз съм България - и знам каква отговорност е това. А пък в България винаги съм се гордеел с това, че съм френски гражданин. Когато съм тук, ми липсва подредеността на френския живот. Когато съм там, понякога ми липсва хаосът, непредвидимостта на живота в България. Но пък това, че имам двойна култура, че имам този двоен начин на живот, ми дава страшно много. Абе, късметлия съм аз и това си е!“.