Ровейки се преди време в неизчерпаемите руски архиви за историята на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г., попаднах на един изключително интересен документ, ненамерил място в поредицата документи, които са свързани с войната. Предлагам го с незначителни съкращения и с авторски коментари заради важността му в реалистичното изобразяване на картината от първите дни на освобождението на Русе - в началото на февруари 1878 година.
Няма да се спирам надълго и нашироко на „спомените“ или „мемоарите“, свързани с един или друг въпрос от нашата история. Това е обширен въпрос, който не е обект на настоящата публикация. 
През 1908 г. реномираното руско списание/журнал „Русская старина“ (г. XXXIX, т. 135, вып. 7) публикува на две страници откъсите от спомените на един от участниците във войната, по-късно командир на 131-ви пехотен Тирасполски полк, Пьотр Тимофеевич Гловацкий. Макар и претенциозно озаглавен „Царска милост“, с насочеността си той 
разкрива някои неизвестни подробности около освобождаването на Рущук
под каквото име фигурира градът в текста.
Бога ми, дори един ред, дори една дума не смея да преинача или сменя. Затова се опитвам да дам пълна характеристика на действащите лица, на списователите, на ония, които вземат най-дейно участие в разкриваните събития. Отне ми доста време за изясняване на някои моменти, факти и лица, но се надявам това поне да си е заслужавало труда. Няколко пъти съм споменавал, писал, говорил, хулил и критикувал, че влизането на руснаците в града не е станало за освобождаване, а по силата на едно примирие.
Кой ли не се изреди да превежда, описва и изброява частите, командирите, разположението им, без да се внесе яснота в този проблем. Дори напротив - натрупват се твърдения и тези, в които фактите и измислиците така се преплитат, че за непрофесионалистите се превръщат в една безспорна истина, без да са такива. Но на тези въпроси ще обърна внимание другаде и впоследствие, сега и тук не им е мястото.
Тридесет години след влизането на освободителите в Рущук бъдещият командир на 131-ви пехотен Тирасполски полк Пьотр Гловацкий, който по време на войната е корпусен комендант на XII армейски корпус (26.12.1876-31.03.1878), разказва във своите записки и спомени:
„През месец февруари 1878 година ние влязохме в Рущук. В Рущук се оказаха големи запаси от турски галети, ечемик и сякаш още нещо. Опитахме се да им сложим ръка, но ни бе обяснено, че макар и това да са турски запаси, но те принадлежат на обществото на Русчушко-Варненската железопътна линия (струва ми се Английска), тъй като е отстъпено на обществото за заплащането на превоза на турските войски през изминалата кампания“.
„Да им сложим ръка“ - това ли правят освободителите?
Самото полево интенданство към Действащата руска армия на Балканите отбелязва в отчета си в специален раздел: „За продоволствените записи, отбити от турците“ в подраздел „Запаси, отнети от турците в Северна България“. Там е записано, че след преминаването на река Дунав към края на юни 1877 година войските на престолонаследника Александър Николаевич отнемат или завладяват от бягащото турско население само около Свищов: „437 бивола, волове и крави 1110, дребен рогат добитък 22 глави, овце 322, коне 32 с 1 жребче, а освен това 14 теглични (превозни) каруци“.
Началникът на Русчушкия отряд разпределя, след известни корекции с индентанта на отряда, тази първоначална „плячка“ (точно така е записано в този официален документ!) по следния начин: „На Атаманския дивизион 70 овце, за отрядния щаб 10 вола, 32 коня и 12 каруци, за интендантското управление 2 вола и 1 каруца, за управлението на интенданта към XII-ти корпус 1 крава и 5 овце, за самия 12 корпус 2 овце, за 56-та военно-временна болница 10 вола и 1 каруца. От останалото след това количество е определено да се предаде в XII-ти корпус 542 глави волове и крави, 220 глави биволи, 1 жребче, 125 овце, дребни говеда 11; в XII-ти корпус 543 вола и крави, 217 бивола, 120 овце и също 11 глави дребен рогат добитък. 
Разпределението по войсковите части се предоставя според усмотрението на корпусните командири
с тази забележка, че войските, според получените от тази плячка (бройка) биволи, волове, крави, да ги записват като приход в своите отчетни готварски листове, отчитайки чистото месо във всеки бивол 6 пуда (1 пуд е равен на 16.380 килограма - б.р.), във воловете и кравите по 5 пуда, показвайки това количество за зачитане на парите, изисквани за закупуването на порционите за волове и дребен рогат добитък и за овце, който да се раздели между войските без приходни записки, а за подобряване храната на низшите чинове“. 
При проверка от коменданта на град Бяла и от интендатския чиновник, определени за разпределянето във войската на добитъка, се оказва, че мнозинството му се състои от дребни биволи, волове, крави и телета, за което е заявено на началниците на частите.
Поради тези причини и от характерни черти в руския характер, наглостта прераства и достига неимоверни граници. Отрядният интендант, с особена записка под номер 59 от 13 юли 1877 година, измолва „разрешението на Негово Императорско Височество раздадения вече по корпусите добитък да се счита за предаден в дар, като началниците на дивизиите и на отделните части да следят за това, че определеният като дарение добитък да бъде употребен при личната им отговорност за подобряване на войнишката храна свръх определеното им месо“.
Е, как ви се вижда? Хем „измолва“, хем в „дарение“? Турците имат една приказка: гьонсуратлък. Бива, бива, 
военни времена биват, ама плячката да си я зачисляваш като дарение?!...
В същата записка наглостта нараства пропорционално. С напредване хода на военните действия и руските успехи расте и плячката. Това поражда новото интендантско разпореждане, вече след края на военните действия, от 18 февруари 1878 година под номер 3606, с което главнокомандващият, великият княз Николаевич, разпорежда: „обозначените запаси да бъдат поверявани за съхранение на общите събрания на селището и на неговите старейшини (чорбаджии), при условията за най-строга отговорност при несъхранение на всичко, както и за разхищение на държавна собственост според нашите закони, а като възнаграждение за правилно съхранение да се определи 10% от съхранявания запас и отстъпка в полза на населението от целия останал запас в случай на оттегляне на нашите войски при сключване на мир...“. 
При всички тези обстоятелства, какво е положението в Русе, когато управлението на железниците налага да се преговаря по повод придобитата плячка? Плячкосаните запаси и храни трябва „...да ги закупим от него. Нашите интенданти сметнаха за изгодно да се закупят всичките складове, ако не бъркам, за 2 милиона рубли. За приемането на складовете бе съставена комисия от интендантски чиновници, които изискаха от влезлите в Рущук войски един депутат, по възможност знаещ френски език. Ако и да не говорещ, но кое-как сричащ по френски, се оказа прапорщика от Тирасполския полк Гр. Него и назначиха“. 
Зад акронима от съкращението на името е това на прапорщик Николай Петрович Гребеновский
(05.02.1853 - 27.02.1925). Отличен за сраженията при Мечка-Тръстеник на 30 ноември 1877 година и е награден с бойно отличие орден „Св.Анна“ 4-та степен с надпис върху ефеса на сабята „За храброст“. По-късно е ковчежник/касиер на Тирасполския полк. Достига към 1 януари 1909 година длъжността началник на вещевия склад на Киевския военен окръг с чин подполковник. Като полковник от интенданството в запас той е белогвардейски емигрант и почива в България. Не се откриват негови снимки или фотоси, което не ни пречи да предложим други, като тази на автора на спомените.
Изисква се да обърнем поглед върху някои факти и документи още в „анонс“ по предаването на крепостта. На 2 февруари (по стар стил) 1878 г., след пристигането на турския парламентьор майор Фуад бей, своевременно е съставена и снабдена с инструкции от ген.Тотлебен руска комисия под председателството на флигел-адютанта при Генералния щаб полк. Николай К. Шилдер, с участието на полк. Левицкий, штабс-капитан Иванов от 3-та гвардейска Гренадирска дивизия, докторът на отряда ст.съв. Кехер, двама офицери за ординарци, преводач и конвой от 12-ти пех. Ахтирски полк. Сутринта на 3 февруари същата се отправя от село Брестовица и вечерта на същия ден се представя в Рущук на коменданта Ахмед Кайзерли паша, който я приема много любезно. 
Смеем да се надяваме, че преводачът в тази комисия е именно прапорщикът Н.П.Гребеновский.
Интересни сведения за него и битието му през войната
откривам в историята на полка, която по-късно написва (през 1900 година) полковник Михаил Василиевич Михайлов.
Според разказа на автора на спомените П.Т.Гловацкий „...при приемането на интендантските чиновници се оказало скучно да мерят и преизчисляват всичко закупено. Решили да се възползват от изчисляването на кубическото съдържание и по такъв начин да определят съдържащото се в тях. Сега не помня - или грешка в изчисленията, или негодността на закупените продукти, но се оказал начет за държавната хазна в размер на около 100 хиляди рубли. Както се полага този начет бил разпределен между членовете на комисията, в това число и на прапорщик Гр. с отчисляване на узаконената част от тяхната издръжка“.
Без коментар! Когато през 1883 година Гловацкий встъпва в командването на полка, от някогашния прапорщик, вече подпоручик Гребеницкий, са удържани над 3000 рубли.
Ето и един хумористичен разказ за куриозите и корупцията в интендантската служба през войната пред едно величие. В доклада си до новия император Александър III генерал Н.Обручев спасява начета на интенданта, като дори му се възстановяват надвзетите суми. „...след маневрите ми остава само (възможността) да изляза с докладна за продължаване живота и службата на Гр. (Гребеницкий) поне до 250-300 години, тъй като инак няма как да се изиска от неговите отчисления 100-те хиляди рубли“.
Без съмнение това не е единствен случай на царска милост, когато делото е докладвано директно на императора. За съжаление, много дела се решават самостоятелно от бюрократите в канцелариите.
Днес много говорим за корупция. Но тя не е измислена от нас, съществува от векове по целия свят. Но да се придържаме към времето, за което говорим -  няма добра корупция, независимо дали ще я наричаме взятка на руски или рушвет на турски.
Има един много приятен, но и много поучителен филм, иронизиращ съветската (руската) действителност - „Ирония на съдбата или Честита баня“. Изпълнен е къде с ирония, къде със смях по адрес на парадоксите от действителността, но дали „нещата от живота“ някога не са живи и до днес?
Въпросът е с понижена трудност.