Днес трябваше да се състои русенската премиера на  най-русенската книга на Иван Станков - „Вечерна сватба“, която веднъж вече беше отложена през декември от пандемията и наложените заради нея ограничения. Този път причината е друга - днес авторът получава една много престижна награда, поредната за него, за чието присъждане му беше съобщено след организирането на премиерата в Русе. А тя се отлага само със седмица и ще се състои на 28 май, петък, от 18 часа в Регионална библиотека „Любен Каравелов“.  
Иван Станков е обичан от поколения студенти професор по българска литература във Великотърновския университет, автор на изключителни критически книги и писател от елита на българската литература и ненадминат преводач от румънски език. Но как е започнало всичко, как са минали най-важните - детските и юношеските - години на днешния преподавател, учен и писател? Каква е връзката му с Русе, чиято сянка е вградена в книгите му?  
Предлагаме ви едно необичайно интервю, по-скоро анкета, чиито отговори показват не писателя, а човека Иван Станков. Въпросите го връщат към първите за него неща в Русе, а в отговорите ще научите и продължението на някои от историите. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

- Кога и каква беше първата среща с Русе?
- В паметта ми съществуват две първи пристигания при родителите ми в Русе. Едното - по вода, от Видин, второто - по суша, с влак. Първото е лятно, второто - зимно. Не помня при кое от двете останах завинаги в града. По вода беше тържествено - с „Тих бял Дунав се вълнува“ по радиоуредбата на кораба. 
Три кораба пътуваха по онова време - „Димитър Благоев“, „Александър Стамболийски“ и „Георги Димитров“. Пътниците се качваха с мукавените куфари и кошниците си в някой от последните файтони на града, или в автобус №2, който се движеше от Корабната до Гара Разпределителна. Автобусите бяха „Шкода“, навярно отпреди войната, и имаха задължително ремаркета. Тогава, а и до по-късно, русенци наричаха тези превозни средства „трамваи“.
След зимното пътуване бях намръзнал и още с пристигането татко (речният капитан Герасим Станков - б.р.) ме заведе на градска баня, за да се напаря. Банята, на която и по-късно ходехме, се намираше по стръмната улица към Транспортна болница. Сградата съществува и сега. Градска баня имаше и в самия център, срещу хотел „Дунав“, на улица „Петко Д. Петков“, по улица „Рила“ по посока Старата поща, както и в кварталите. Мисля, че баните бяха колкото кината - около петнайсетина.

И също колкото тях събираха хората не просто за едното къпане, ами и за живо общуване, за
някакво особено „гръко-римско“ обсъждане на голата истина

Навярно поради куполните сводове и гъстата пара баните бяха странно кънтящи. Тропотът от задължителните дезинфектирани дървени налъми, неясните голи тела, гласовете, идещи отвсякъде и неотиващи никъде, плискането на водата от душовете и от ваничките правеха зрително-слуховата картина нереална. А пък и мисълта, че същото това помещение утре ще бъде пълно с къпещи се жени, че гърците и римляните са изглеждали по същия начин и са имали същите гласове като нашите, превръщаха ходенето на баня далеч не само в хигиенна потребност, а и в някакво странно приключение на въображението.
- Първата квартира? И следващите.
- Първата ни квартира беше на улица „Петър Берон“ №43, съвсем близо до центъра. Беше хубава къща, с четири стаи на етажа, в едната от които живеехме ние четиримата с майка (Виктория Станкова - б.р.), татко и сестра ми (Ани Станкова - б.р.). В приземния етаж имаше още едно семейство квартиранти, а в пристройката живееше много тих, добър и загадъчен старец, дядо Иван. 
Сега си давам сметка, че може да е бил и някой от „бившите хора“, отпаднал от сегашността поради бившия си живот. Стаята му беше пълна догоре само с вестници. Подредени на купчини. 


Навярно чакаше новината, която бе отпечатана трийсет години по-късно

За четирите години, през които живяхме там, не дойде никой да го види.
Понякога му носехме паница супа, а той ни даваше по десет стотинки. С тези пари веднага си купувах пет билюра, така русенските момчета наричаха стъклените топчета. Най-красивите имаха специално име, „запетайки“, тъмносини, с бяла спирала, която напомняше препинателния знак, заради който ни мъчеха в училище. 
Най-хубавите билюри купувахме от малка зелена барачка на сегашното кръгово движение при Спортната зала. Павилиончето се наричаше „Пирейчето“, по прякора на продавача, също много симпатичен старец. Оттам по-късно си купувахме и дървени пумпалчета, пирографирани с хоризонтални линии. Около върха на пумпала се навиваше гайтан и при рязко дръпване на гайтана пумпалът се завърташе. Майсторите ги въртяха дори върху ръба на дланта си. Но когато се въртяха върху мозайка или друг гладък под, бръмченето им приличаше на музика.
- Първото училище?
- Първото ми училище беше детската градина „Вела Пискова“. Намираше се срещу едноименната фабрика, където майка работеше като тъкачка. Сега на това място е Спортната зала. В менюто задължително имаше за десерт грис халва. Поради тази причина не съм опитвал вкуса й повече от половин век. 
Когато не беше на плаване, татко идваше да ме взема и ме водеше на мач. Независимо кой отбор гостуваше, градският стадион, също в съседство, се пълнеше догоре, а когато идваха „Левски“ или ЦДНА, не само трибуните, но и

короните на околните дървета се изпълваха също с хора, които врякаха през цялото време като нашествие на огромни извънземни врабчета

Освен слънчогледови семки и „карловски“ фъстъци, на стадиона се продаваха и гевреци. Всичко беше по 10 стотинки. 
Геврекчията, облечен в бяла медицинска манта, вървеше с пълен хартиен чувал пред първия ред, а на прът, подобен на бастун имаше нанизани двайсетина геврека. От публиката му хвърляха монетата, той атрактивно я улавяше, вземаше най-горния от нанизаните гевреци и го изстрелваше въртеливо като летяща чиния към клиента. Никога не грешеше.
Първото ми истинско училище беше „Иван Вазов“. Директорът бе необичайно нисък. Името му не помня. Но учителката, която ме посрещна и учи в продължение на четири години, беше Стефка Цонева. Много мила жена. 
Когато майка ми ходеше на обучение за санитарка в случай на война (така наречената „сандружина“), учителката ми Стефка Цонева ме водеше след часовете у тях да обядвам. Живееше в апартамент срещу Механотехникума. Освен чиния, лъжица и вилица, у тях пред всекиго слагаха и нож. Това е първият комплект прибори, който съм ползвал.
- Първите приятели?
- Първият ми приятел беше от детската градина.
Беше всъщност приятелка и се казваше Искра
Мисля, че беше една от причините да ми бъде приятно да ходя на градина. В следобедните часове играехме на двора в очакване родителите да ни приберат. Люлеехме са на обикновена дъска, единият долу, другият горе. И сега виждам лицето й, осветено като с прожектор от късното оранжево слънце. 
След пети клас, когато се преместих в училище „Христо Смирненски“, тя се оказа в съседния клас. Не беше ме запомнила и от това ми стана мъчно. След няколко месеца почина злощастно и това още повече ме умъчни. Но животът продължаваше, без да се интересува много-много кого ще запомни и кого не.
В това училище учителят ни по география беше възрастен човек, но много жив и енергичен, другарят Календжиев. Той всеки час ни уверяваше, че тоя „дърт козел Мао Цзе Дун“ все някога щял да пукне и великият и многоброен китайски народ щял да се върне при нас. После през междучасието ние сериозно размишлявахме къде ще го слагаме този милиарден народ, когато се върне тук.
В седми и осми клас се преместих в новото училище „Олимпи Панов“. 

Тук за първи и единствен път станах пълен отличник. Никой не очакваше

Нямам предвид семейството, а училището като цяло. Защото учител по езиците немски и френски беше Светослав Терзийски, Терзо го наричаха учениците. Беше малко под средния ръст, напълно съразмерен и дори имаше фигура на гимнастик с център на теглото далеч над кръста. Не знам дали се страхуваха учениците от него, или просто много го уважаваха, но когато минаваше по коридора, те се разделяха на две като Червено море пред Моисей.
Много ми харесваше този учител. Аз се бях записал на френски в малка група, сформирана от ученици от трите класа. Всички други учеха немски, английски нямаше никъде в основните училища. Аз оставах и на немски с моя клас. Не знам защо ме наричаше „бай Иване“, нищо че бях само на 14 години, а той на към 45. Никой друг не ме е наричал така и до днес. Изпитваше ме всеки час и след като няколко пъти изписвах и изтривах дъската, винаги ми пишеше петица заради грешка в едно от ударенията. А докато пишеше на дъската с изящния си почерк, ако от вятъра прозорецът започне да проскърцва, той се провикваше леко, без да се обръща: „Бай Иване, я му стъпи на врата на тоя прозорец!“.
Класният ни се казваше Любомир Минев, също добър човек и като мнозина други мъже от онова време караше мотопед „Симсон“ с педали. Той ни водеше по планините на походи и зимни лагери. Приготвяше у дома си някаква специална смазка, за да не се мокрят в снега обувките, които се наричаха „пионерки“, та трябваше да ходим в деня преди похода до тях за ваксата. 
Живееше между Кооперативния пазар и жп линията. В стаята, където си пълнехме от тази смазка, имаше една възрастна, направо стара жена и десетина котки. Половината от тях спяха около печката, но и будната част от котешкото човечество въобще не ни обърна никакво внимание. Учителка по български език и литература ми беше другарката Енчева. Мисля, че това беше най-добрата ми учителка по тези дисциплини във всички училища. Беше млада, слабичка, жилетката й бе светлозелена, цвят от края на пролетта и началото на лятото. Правихме й серенада в осми клас. Тя живееше със семейството си някъде под „Петрохан“ и гледаше у дома си рибки във време, в което словосъчетанието „домашен любимец“ се употребяваше все още само за хора.

Помня часа, когато усетих, че някой ми е развързал езика

Бяхме на разказ от Елин Пелин, не помня кой точно. Другарката Енчева ме изправи и навярно ми е задала един от ония тривиални учителски въпроси от типа на какво е искал да каже авторът. Започнах неуверено, но в един момент започнах да чувам това, което казвам. И чутото ми хареса. Учителката зачести кимането с глава, окуражяваше ме, сякаш се боеше да не би да засека. А аз усещах, че не мога и че не искам да спирам. Спусках се по стръмен словесен баир, но чувствах, че шейната отдолу е много сигурна и стабилна. И продължих. А след като си седнах на мястото, се чудех, господи, аз ли го казах всичко това!
Където и да живеех, в което и училище да учех, с каквото и да се занимавах, навсякъде имах приятели. Как бих искал в един старозаветен текст да ги спомена всичките, за да не бъде забравен никой. Всички без изключение са участвали в късното ми раждане.
- С кои от тях още се чувате и виждате?
- Днес част от тези ми приятели идват по представянията на книгите ми в града, разменяме поздрави за празниците. Чувам се с момчетата от махалата на улица „Згориград“, където живеехме в блок „Крали Марко“, вх.“Б“, на седмия етаж. Любомир Абрашев-Джонито, Тошко Пикито, Ангел и Вальо, двамата братя, които тренираха скокове във вода. 
Най-често се чувам с приятелите от класа в Електротехникума. С тях се виждаме почти всяка година през юни в „Рига“, сякаш на инат водим предизвестената битка с времето и забравата. 

Знам ги всичките по номерата от класния дневник, с трите им имена

Рядко греша и Румен Русев настоятелно ме поправя всеки път.
- Първа среща с музиката, с изкуството?
- Първият ми музикален инструмент бе цигулката. Татко я беше купил от Виена, сестра ми имаше голямо желание да свири. Но в школата казаха, че за нея вече е късно и трябваше аз да започна, за да не стане зян инструментът. Цигулката бе фантастична. Калъфът бе черен отвън и изглеждаше обикновен, но като го отвориш, отвътре, все едно се озоваваш в някакъв кралски дворец, където лакираните мебели са с изящни извивки, а пердетата - от тежък плюш, с такъв дълбоко океански син цвят, който крие целия регистър от емоции в себе си.

Школата се намираше в Дома на моряка на улица „Славянска“ и аз трябваше да прекосявам с цигулката целия град. По онова време живеехме в сутерена на улица „Петрохан“ N44. От десетте стотинки, с които разполагах, си купувах от сладкарницата на улица „Сърнена гора“ бонбони „Ролка“ за две стотинки, останалите осем бяха за билети за автобуса на отиване и на връщане.
Мъчеше ме солфежът, защото се включих в групата по-късно. Иначе свирех прилично. Две години събирах задоволителни аплодисменти на годишни концерти на школата и учителят ми, Начев, бе доволен. Но 

идваше времето на китарите и с това се прекърши пристрастието ми към Шостакович

който (това разбрах по-късно) бе идвал два пъти в Русе на свои премиери.
- Пътят до китарата и пътят с китарата?
- И като китарист бях посредствен. Всичките момчета, с които свирех, бяха по-добри и се развиха. В Елетротехникума имаше фестивал на рок групите на училището. Почти всеки клас имаше свой състав. Най-добри бяха „Матадорите“, те поемаха и общоградски забави. Пешо, техният китарист, имаше педал дисторшън и свиреше Ричи Блекмор като оригинал. Правиха дори концерт в Летния театър. Конкуренти им бяха „Ориони“. 
На училищния фестивал ние се издънихме. Тошко Бузата, който беше техник на групата и прекрасно момче, не можа да оправи уредбите, от залата взеха да свиркат и ние набързо се прибрахме зад кулисите. 
И с група „Интеграл“ съм се издънвал. За един от градските фестивали трябваше да се явим на прослушване в Младежкия дом, а аз бях нов и не бях научил още добре басовите партии, та намалих баса до минимум. Никой не изръкопляска накрая, естествено - колкото и да е бил намален, все пак басът се е чувал. После влязох в крак,

тогава беше ерата на „Смоуки“, чийто концерт на стадиона в Русе бе отложен заради проливния дъжд 

След моето заминаване за Търново група „Интеграл“ стана една от най-добрите в града, свириха момчетата и по корабите, а и по всички изискани ресторанти на града, с това си вадеха хляба. Останахме приятели. В Търново се събрах с други хора, там пеехме вече други песни, направени по стихотворения на съвременни български поети. През 1996 г. дори записахме и един диск, в Радио Русе, с Милен и Наско Доневи, по това време Наско беше директор там.
- Първа среща със спорта? И нататък.
- Пътят ми в спорта беше дълъг, дори мисля, че още продължава. Но никога не се професионализира. Започнах с плуване, това ми беше най-лесно, тъй като още във втори клас бях преплувал Дунава при с. Сланотрън, Видинско. Там взех наградата за най-млад плувец. Освен с грамота, ме наградиха официално и с три кебапчета и една лимонада.
Единственият русенски басейн, в който можеше да се плува целогодишно, бе в Захарната фабрика. Дотам се пътуваше с единицата. Точно по това време пуснаха „новака“ - първият автобус „Икарус“. 
Беше бял като прериен жребец и ние умишлено пропускахме след тренировката два-три рейса, за да се върнем до центъра с него
Треньор ни беше Боян Баев, плувец и треньор от републикански мащаб.
В пети клас започнах да тренирам футбол при Иван Иванов, бившия вратар на „Дунав“, когото старите запалянковци наричаха Скрежко. Тренировките на детския отбор бяха на Средношколския стадион, на източния край на града, където е сега Кръговото.
По време на мачовете на „Дунав“ стояхме покрай пистата, за да връщаме топката, когато излезе в тъч. На почивката, разделени на два отбора, играехме едни срещу други в истински детски екипи. Публиката ни аплодираше несериозно и дори иронично. Мисля, че оттогава досега не съм се изявявал никога, в никакво качество и по никакъв повод пред толкова много публика. 
После, в юношеския състав, тренировките бяха вече на стадион „Дунав“, непосредствено до дома. Там ставаше все по-ясно, че нямам никакви особени данни, но продължих да ходя още няколко години. Не само за здраве. Да тренираш футбол в „Дунав“ означаваше много.

В очите на другите средношколци това събуждаше  завист, а в очите на момичетата - не знам точно какво, но беше нещо хубаво

От момчетата от отбора най-сериозна кариера направи Георги Велинов /изключителният вратар на ЦСКА Джони Велинов - б.р./. Логично - десет години го беше тренирал бивш вратар.
- Средното училище и приятелите?
- В средното училище имах голям късмет и със съучениците, и с преподавателите. Любимите учители на целия клас бяха класният Константин Костов и учителката Тодорка Стоянова, които и до днес идват на летните срещи на класа. Мисля, че всеки един от съучениците ми се чувстваше лично обичан и от двамата. 
По това време започнахме да играем бридж, това е забележителна и дълга игра, не можеш да убиеш просто  някой и друг час. Налагаше се да бягаме от училище. Много често класният играеше бридж с нас. Как да не го обичаме?!
Слушахме и много музика, в класа имаше два четирипистови магнетофона „Унитра“, полско производство, по лиценз на „Грундиг“. Единият беше моят, но всъщност принадлежеше на целия клас, защото татко бе постоянно на път, майка ми бе кротка жена, съседите ми отдолу - търпеливи шивачи, та през седмица се събирахме у дома да танцуваме. В училище всеки пишеше през междучасията по дъската любимите си имена „DEEP PURPLE“, „URIAH HEEP“, дори „PINK FLOYD“. Гошо Пилето,

най-големият спец по рок бандите и колекционер на техните албуми, се подсмихваше снизходително 
и отронваше бащински „Дейвид Бауи, момчета, Дейвид Бауи“. А ние все го питахме какво означава това „бауи“
 

- А приятелките?
- До казармата имах топли приятелски отношения с почти всичките си съученички, но интимна приятелка нямах. И си казвах слава богу, защото гледах другите момчета как страдат, когато получаваха неизбежните писма за раздяла.
- Първите прочетени книги?
- Странно е, но моето четене не започна с Патиланците, нито с Ян Бибиян. Имахме няколко книги у дома и една от тях беше „Как се каляваше стоманата“ на Н. Островски. Тя изпревари книгите на Лизелоте Велскопф-Хенрих, авторката на трилогията за „Синовете на Великата мечка“. На тази възраст човек не се интересува от авторите. Много по-късно научих, че е жена и че във времето, в което сме я чели, тя си е била жива и здрава. Тези книги бяха друга вселена, после дойдоха Карл Май и колегите му от индианския сектор.
 - Първи написани редове - но не за домашно, на контролно или класно?
- Аз започнах направо с роман. В една тетрадка малък формат.
Живеехме на „Петрохан“ и пишех прав на широкия вътрешен перваз на прозореца
(по същото това време, през 60-те години, в българската литература доста писатели са писали прави в подражание на Хемингуей, но това щях да науча много по-късно). Героите на моя роман, чието заглавие съм забравил, бяха естествено от племето Дакота, ловяха бизони в прерията, сутрин се къпеха в Мечия поток, а след това се мажеха с меча мас. Бледоликите обаче скоро дойдоха и романът остана ненаписан. Днес имам вече доста книги зад гърба си, но роман още не съм написал.
- Първият път, когато Русе стана свой?
- Не мога да кажа точно време или събитие. Но го почувствах до дъното на душата си, когато, поотраснал, трябваше да посрещам приятели от други места и градове. Показвах им сградите и улиците, сякаш бяха мои и предстоеше да им ги продам. Както правят днес брокерите на недвижими имоти. 
Тогава не знаех колко дълъг е във времето този град
Показвах им атласите и горгоните по фасадите на сградите в центъра и ги питах нямат ли чувството, че са във Виена. Водех ги в Парка при вълшебната ваза и дори на скаличките зад Дома на културата, където протече голяма част от индианския ни живот - в Земята на солените скали. Показвах им града, сякаш пишех пред очите им най-подборна предметна биография на душата си.
- Първите любими места в Русе и около него?
- Понеже живях на доста места в града, всичките му зони са ми любими, всичките са живи в паметта на сърцето ми. И все пак зоната на Арнолдо Цоки, както ми се ще да я нарека, не може да се сравни с нищо. Тази зона не принадлежи на хората, които живеят в нея. Като неръкотворно приказно вълшебство, сътворено с мяра, с вкус и с много обич. Има писано доста по историята на отделните сгради, но за мен те си остават мистични и необясними и до днес.
Често ходехме с целия клас на Текето. А на плаж - при остров Матей, под Рибарската колиба. Но любимите места на всички ни като че ли бяха кината - „Москва“, „Максим Горки“, „Просвета“, „Цанко Церковски“, „Здравец“, „Захарна фабрика“, „Дом на културата“ и др. Прожекциите бяха всекидневни от 10, 14, 16, 18 и 20 часа. Много се ходеше на кино. Нищо че имаше вече и телевизия всяка вечер. Там, в тъмното, особено на последните редове, момичетата и момчетата се държаха за ръце и се целуваха.
- Първи избор за бъдещето след абитуриентския бал? Първо работно място?
- Тук има предистория, но ще започна от първото ми работно място. То беше в завод „Петър Караминчев“. Когато напуснах ВИММЕСС, трябваше да работя девет месеца, за да добия правото да кандидатствам в друг ВУЗ. Бригадата на електротехниците от Четвърти цех беше невероятна. Най-възрастният, бай Георги, още първия ден ми даде кратка задача за решаване: Една тухла тежи един килограм и половин тухла. Колко тежат две тухли?  Помолих го да изчака малко, защото нещата не са толкова лесни, колкото изглеждат, взех молив, съставих набързо уравнението и го реших. Четири килограма, извиках радостно, 

той закима добродушно с глава и ми каза, че ще стане човек от мен - разбрал го още като съм посегнал към молива

Оттогава до днес винаги си помагам с някакъв молив, когато чета. Нищо, че пиша на компютър.
- Първите стъпки в избраната посока?
- Кандидатствах за студент във ВИММЕСС, защото беше в моя град, повечето от съучениците ми също бяха приети тук. За първи път тук се сблъсках с идеите на Айнщайн за относителността, беше ми интересно. Но мястото ми не беше тук. Цялото ми същество беше някъде другаде. 
В един от часовете по механика написах някакво стихотворение с неизбистрено от снощната водка съзнание. Прочетох го на приятелите си от групата. И сякаш бяха се наговорили, дружно ми огласиха, че нямам какво повече да правя при тях, ами да се махам и да съм отидел при стихотворенията. 
Напуснах института, трябваше ми девет месеца трудов стаж за ново кандидатстване. Нашите не бяха във възторг. 

Това е може би най-важният избор, който направих съзнателно и напълно самостоятелно

След първия месец в Търново се стопиха всякакви съмнения. Бях узрял. И започнах да чета световните и българските книги с голям хъс. Защото и в Търново, както и навсякъде преди това, всичките ми приятели бяха по-добри от мен и трябваше да ги настигам. Сега си мисля, че всеки човек цял живот това прави - настига някого.
- Първия път, когато стана ясно, че Русе винаги ще бъде дом, храм, утеха и радост?
- В първите търновски години 

за мен Русе беше нещо като Испания за Колумб

Сега, където и да ходя, се връщам в Търново. Тогава се връщах в Русе. Родителите ми и сестра ми бяха тук, приятелите махленци, футболисти и музиканти също си бяха тук. Идвах си като моряк от плаване, за да се опиваме жадно от младостта си. Почти всички от тях са живи и здрави и до днес и въобще не подозират колко красиви са в сърцето ми.
- Русе днес - с кое остана най-примамлив през годините, коя е най-голямата му притегателна сила?
- Толкова силно усещам Русе в себе си, че въобще не знам на кои точно сетива го дължа. И днес очите ми са ненаситни да си го гледам, особено когато пристигам. Все едно ми е някаква невеста, която целомъдрено е дочакала своя гурбетчия. Както Павлетица млада е дочакала Павлета делия. Или както Пенелопа - Одисей. Знам звуците му, различавам шума на колите по „Цар Освободител“ от този по „Ангел Гецов“ /“Липник“ - б.р./. Знам миризмите му, дори когато минавам при сегашния „Кауфланд“ в центъра си спомням миризмата на разтопен метал пред леярната на „Георги Димитров“ /“Спарки“ - б.р./ и мириса на гранива мазнина от съседната сапунена фабрика „Христо Ботев“. Малко по-надолу - мирисът на жабешка коприна под тенис кортовете. 
Помня също, че като вървях към къщи по улица „Петрохан“ по миризмата, идеща от къщите, можех да разпозная вечерното скромно меню на обитателите. А светлините, които заливат крайбрежните алеи малко преди залез и оцветяват малките облачета като детски играчки, никъде другаде не съм виждал. 

Затова там винаги се чувствам като в религиозен екстаз

усещам че и двете небеса на града - истинското и отразеното в реката - са също мои, само мои. Завинаги.
- Русе в книгите?
- Като всички мои връстници и аз имах и родно село, и роден град. От тях къде несъзнателно, къде умишлено, направих своя малка литературна държава. Провинцията се състоеше от село Гомотарци, откъдето пристигнах в столицата Русе като нашественик - по вода и по суша едновременно. Но вместо аз да превзема града, той ме превзе. И вече години наред го описвам, а все не мога да се освободя от робството му.