Добро утро, момичета! Как сте тази сутрин, как мина нощта ви? 
Часът е около 7.30 сутринта и дневната смяна във Вътрешно отделение на болница „Медика Русе“ току-що е застъпила. За Шери 12-часовият работен ден едва започва и тя е все още пълна със светлина и заразяващ ентусиазъм. Когато влезе в стаята, за да подготви новата банка за поредната система, която трябваше да изтече във вените ми, усмивката й беше толкова заразяваща, че веднага се залепи и за нашите лица.  Помислих си колко малко му трябва на човек – една добра дума, едно засмяно лице... и светът става по-добър.
Часът е 18:30 и 12-часовата смяна на Шери е към своя край.

Умората вече е изтрила усмивката от лицето й, но тя няма време дори да мисли за умората

Нейните „задачи“ са всъщност живи хора, страдащи хора, всеки със своите особености - и на характер, и на болки, и на физиология... Аз съм от трудните пациенти. Най-малкото защото намирането на вени, годни да носят абокат, е истинско предизвикателство, а дори и когато се намерят, не издържат дълго. На петия ден от престоя ми в болницата вече се налага да се търси място за пети или шести пореден абокат. Шери е опитна медицинска сестра, но и за нея е трудно да намери ненаранена вена по лявата ми ръка. Умората и напрежението си казват думата. Изглежда сякаш е сърдита на мен, когато рязко излиза от стаята, мърморейки, че с това е най-добре да се оправят анестезиолозите... Не, не ми е сърдита. Нито съм първата, нито съм последната с подобен проблем. Шери обаче не обича да се проваля, но тук упоритост и амбиция не биха помогнали, те биха донесли само още болка без полезен резултат. В интерес на истината, трябва да призная, че два пъти преди това, откакто съм в отделението, тя се бе справяла прекрасно с предизвикателството на моите вени.

Понякога опитното око е и за това – да разбере лимита на личната си ефективност в конкретна ситуация

Не, аз не съм толкова мъдра и смирена, че да гледам с кротко благоговение и разбиране винаги и всички, нито пък и здравните работници са свръхчовеци, за да бъдат вечно усмихнати и любезни. Когато човек лежи в една болнична стая, почти прикован към леглото, заради следващите една след друга банки за вливане на лекарства, има време да наблюдава повече и да осмисля. Първо осъзнавах как изгубеният в последните няколко години вкус към живота ме е довел до това саморазрушително поведение. Критичната точка, до която беше достигнало състоянието ми, наложи спешно да ме спасяват в болница. После наблюдавах емоциите, които минават през мен. Моментите на покой, вдъхновение и благодарност, се сменяха от бунта на егото ми. А егото все изисква, все е критично, съди, коментира /дори и наум/... И отново идваха моментите на трезво осмисляне, отново грижата и добрината надделяваха над нервността и умората и аз все повече разбирах, че

„ангелите в бяло“, всъщност са просто човешки същества

Ние, пациентите, ги натоварваме с очакванията си да са всичко онова, което самите ние не можем да бъдем
Доктор Колева е млада, много млада... Изглежда почти момиче. За щастие, аз нямам никакви предубеждения към младостта, дори напротив – вярвам й, защото за мен младостта е будна, внимателна към детайлите, състрадателна, бързо учеща и носеща амбицията да се доказва с делата си. Точно такава се оказа и младата ендокриноложка доктор Мартина Колева. 
Когато става дума за медицина и лекари, обществото ни е много крайно и задължително компетентно по всички въпроси. Откакто се помня, все слушам, че в Русе няма добри специалисти, че човек не трябвало да си губи времето с „тези“, а да тича презглава в София да се спасява. Дори докато лежах в болницата, пак се намираха познати /не медици/, които да се обадят по телефона и да ме посъветват „как е правилно да бъда лекувана“.  Този път нямах време и сили да бъда любезна към загрижените си близки и просто пресичах потока от мнения с краткото „Аз обикновено не уча лекарите как да ме лекуват!“. И... май обидих някои, но пък съм убедена, че пътят на истинско учене и израстване винаги минава през болката, без значение физическа или душевна. 
Да, аз не уча лекарите как да ме лекуват, но пък им задавам въпроси и се старая да съм максимално откровена, когато те ме питат.

Казват, че пациентите винаги лъжат

Всички сме го чували поне от Доктор Хаус. Доскоро обаче не се бях замисляла за това, докато не се усетих, че искам да излъжа, защото ме е срам от истината за безотговорното ми поведение, което ме е довело до това състояние. Срамувах се да кажа колко цигари пуша, какви са хранителните ми навици, как не изпълнявам стриктно предписанията на лекарите за други придружаващи заболявания. Ето затова пациентите лъжат, защото ги е срам от себе си! Когато се улових, че искам да излъжа или поне да премълча част от истината, разбрах и колко безсмислено е да го направя, защото каквото и да кажа, не мога да прикрия резултата, който ме е довел до необходимостта от буквално животоспасяващи медицински грижи. 
Доктор Колева не ме съди, не размахва пръст, за да ме поучава и назидава. /Аз и без това си знам каква калпазанка съм/ Тя само старателно си записва отговорите ми, за да може да назначи правилната терапия. В интерес на истината, състоянието, в което бях приета в болницата, беше такова, че дори не бях убедена в смисъла и силите си да се боря за живот. Първата вечер лежах в леглото и оставях сълзите ми да се стичат. Не бяха сълзи от болка, а от тъга... Последния ден преди изписване имах чувството, че са ми пораснали криле /или поне са ми се върнали крилете/ и бях абсолютно убедена, чеискам да се боря за живота си, че има смисъл, че имам воля и сила...Дължа всичко това не само на д-р Мартина Колева, която не просто ме изведе от рисковото състояние и ми върна желанието за живот, но и продължи да ме подкрепя и да отговаря на въпросите ми, дори когато вече бях вън от болницата. Благодарността ми е не по-малка и за безкрайно търпеливия и етичен професионалист д-р Лъчезар Арабаджиев, който е началник на Вътрешно отделение в УМБАЛ „Медика Русе“. За втори път през последните 15 години здравословен проблем ме среща с този русенски лекар и нямам никакво съмнение, че бих му се доверила винаги, както за своето здраве, така и за това на мои близки. Д-р Арабаджиев е не само прекрасен медик, но преди всичко е Човек с голямо Ч. Това би потвърдил всеки, който се е докоснал до него. Мисля, че неведнъж поставих търпението му на изпитание. И не само аз...

Не мога да си представя този човек с гневно или арогантно лице

Шери /Ширин Етемова/ е само едно от лицата на Вътрешно отделение в УМБАЛ „Медика Русе“. Запомних нейното име, вероятно защото по-често се случваше да приседне до леглото ми за поредното прецизно търсене на подходящи вени. Запомних и името на доктор Тодор Граматиков, анестезиологът, когото все пак повикаха в онази вечер, когато нещата станаха много трудни. Той носи такъв заряд и чувство за хумор, че е способен да превърне всяка сълза в усмивка. Не само е виртуоз в своята област, но въпреки предизвикателствата не се отказва, докато не намери решение. Виртуоз с венозните процедури се оказа и старшата сестра на отделението - Чакърова.

Човек не знае колко важни са тези дарби и професионализъм на хората, посветили се на спасяването на човешки живот, докато не му се наложи да ги изпита върху себе си

Странно ми беше да чуя мои познати, които казват „За какво да благодарим на медиците, за това че са си свършили работата. Ами на тях това им е занаята – за това са учили, за това получават заплати!“. Не е просто занаят, когато нещата опират до фината материя на човешкото здраве и живот, но самият спор за нуждата от благодарност ми се струва циничен. И това дори не опира до конкретни хора, лечебни заведения или дори до различните професии и ситуации, през които минаваме.

Това е отношението ни към самия живот в неговата пъстрота. 

Днес отново виждам сутрин изгрева, усещам ароматите на цъфналите дървета, чувам смеха на внучето си...

И за всичко това имам една дума БЛАГОДАРЯ!