Ей, Богу, не съм пуритан. 
И най-вероятно пак щях да си премълча и този път, както неведнъж, когато съм излизала от някоя зала със смъдящото усещане, че образцово съм си изгубила ценно време /в случая, за щастие, само един час/. Много даже съм наясно, че е повече от нормално хората да имат различни вкусове и предпочитания и че ни най-малко не е задължително всички дружно да харесваме едно и също нещо. Има си хора, които харесват „Продават се, мамо, белите манастири“, има други, които притварят очи и откриват себе си в „Съжалявам, не мога да те купя, майбах нямам, за да те заключа“. За едни „Лале ли си, зюмбюл ли си“ е шедьовър, за други шедьовър е „Тракийска сюита“ на Петко Стайнов и „Севдана“ на Георги Златев-Черкин. И никой от почитателите на този или онзи жанр не е по-добър или по-лош от останалите. 
Но когато нечий порив преусърдно да се похвали нещо в името на „иновативността“ задрасква негово величество Изкуството, тогава ми се струва, че да се премълчи е неуместно. Даже неприлично. Даже в някакъв по-отвлечен смисъл престъпно. Защото когато такива работи се премълчават, т.нар. общество остава с впечатлението, че именно съобщеното е меродавно. И някой може да си помисли, че ако харесва и уважава класическото музикално изкуство, то той е една безнадеждна отживелица, че е едно мухлясало древно изкопаемо, птеродактил или ихтиозавър и, накратко казано, да си мълчи там и да ръкопляска на това, което казват „сведущите“ хора.
Та - бих си премълчала, ако от операта не бяха разпратили един 
„отзив“ за концерта-спектакъл „Бъркотии в операта“
който разнородна русенска публика гледа и слуша миналия четвъртък. Според мен този неподписан „отзив“ гръмко и самонадеяно лее хвалби и екстаз, тук-таме и някои неистини. 
Но да не бъдем голословни - ето го текста: 
„С изключителен успех премина Премиерата на спектакъла „Бъркотии в операта“, която се състоя вчера, 22.04., в зала „Арена“. Тя бе съпътствана от огромен интерес от страна на русенци - залата беше изпълнена до краен предел спрямо допустимия капацитет, при напълно спазени противоепидемични мерки.
Публиката аплодира горещо любимите арии от „Турандот“, „Кармен“, „Севилският бръснар“, „Травиата“ и др., в атрактивно-закачливото изпълнение на двамата любими български артисти Милица Гладнишка и Ненчо Балабанов, подкрепени солидно от хора и балета на Държавна опера-Русе. Много цвят и емоция внесоха и солистите на операта Анна Карадимитрова и Иван Пенчев, които достойно партнираха на големите звезди.
Ударна доза смях заля публиката от серия комични диалози, в типичния импровизаторски стил на Ненчо и Милица. А Симбиозата между оркестъра на Русенска опера и джаз бенда на Ангел Заберски достави огромна наслада на всички в залата.
 Аранжиментите на известния български джазмен  и тези на Михаил Йосифов отразяваха нивото на произведенията, написани от великите оперни композитори преди векове. 
След края на спектакъла зрители от публиката с вълнение споделиха, че от началото на пандемията не са съпреживявали толкова емоционално и мащабно културно събитие.
Екипът на Държавна опера-Русе е признателен на всички, благодарение на които този проект стана реалност“.
/Публикуваме текста без редакторска намеса. По този начин той присъства и в сайта на „Утро“, като изрично е посочено, че е предоставен от операта./
А истината е следната
Още когато хората започнаха да влизат в залата, правеше впечатление големият брой зрители, което би могло да се брои за приятна изненада, ако се вярва на афиша, че това е „концерт-спектакъл на Русенската опера“. Но изобщо не е никаква изненада за почитателите на комика Ненчо Балабанов. Вътре в самата зала стана повече от очевидно, че доминиращият брой зрители са именно негови фенове. За това, че те са дошли да се забавляват с лакърдиите на най-сполучливия имитатор на Бойко Борисов, недвусмислено свидетелстваха малките и големи картонени кутии с пуканки, които разнасяше всеки трети от публиката. И така, петнайсет минути след обявеното начало шоуто започна. 
На сцената първо излезе Ненчо Балабанов /бурни ръкопляскания!/, а след него и Милица Гладнишка. Той - в ролята на оперен солист, тя - на джаз прима. Завръзката според сценария на режисьора Симеон Симеонов беше в това, че за един и същи час на едно и също място са обявени два концерта - оперен и джаз. Самият Симеонов на пресконференция седмица преди премиерата каза, че идеята е да се съчетаят /?!/ операта и джазът и така публиката да получи интригуващи интерпретации на  познати и любими арии и дуети от класически оперни творби. 
Последваха интерпретациите, през които голяма част от оригиналите бяха трудно разпознаваеми, но затова пък „действието“ беше накичено с евтини комедийни смешки и изтъркани жестомимични похвати от типа на шеметно бръснене, камуфлажно дуелиране, че малко преди края и една измислена „сватба“, която трябваше да увенчае „любовта“ на персонажите на Гладнишка и Балабанов, етикетирана, разбира се, с „Наздравицата“ от „Травиата“. И понеже публиката видимо очакваше всичко друго, но не и опера, още от началото току по средата на някоя ария се ръсеха реплички от типа на 
„Чичо Гошо, ела да пиеме по една ракия!“
Те идваха точно на място, за да успокоят хората с пуканките, че все пак са дошли на правилното място. Очевидно пак за тях беше и полуголият балет /между другото, балетът на Русенска опера заслужава най-горещи и искрени адмирации - всъщност те изнесоха на практика целия едночасов спектакъл, тяхната роля бе най-обемна, всяко тяхно излизане на сцената бе в различно амплоа, кога и как се преобличаха и как успяваха за минути да влязат в друг образ - това си остава тяхна професионална тайна!/ на фона на може би една от най-покъртителните арии - прочутата „Несун дорма“ от операта „Турандот“ на Пучини. 
Пак казвам: няма лошо в това, че Русенска опера е направила такова лековато и забавно шоу с намигане към най-популярните оперни произведения. Но нека да се знае, че това, което се случи онази вечер в спортната зала „Арена Русе“, нямаше много общо с класическото музикално изкуство. В общи линии и с Русенската опера нямаше кой знае колко общо. И по-честно щеше да бъде, ако на афишите пишеше „Ненчо Балабанов и няколко музиканти и балетът на Русенската опера“. Защото музикантите от оркестъра бяха около дузина, а хористите - половин дузина. А колкото до солистите, които също бяха обявени в афиша - Иван Пенчев излезе точно на два пъти в ролята на конферансие, за да каже буквално две-три изречения. И сопраното Анна Карадимитрова се появи точно за половин минута, колкото да покаже, че все пак става дума и за истинска опера - но сценарият енергично я отпрати зад кулисите. 
Така - „в тъги и неволи“ за подведените от анонса истински ценители на оперното изкуство и в 
радостни смехове и ръкопляскания за хората с пуканките 
- премина точно час. Милица Гладнишка показа мощен глас /който русенската публика на джаз срещите винаги аплодира продължително/, а Ненчо Балабанов показа старание и актьорски реакции. Боя се обаче, че изказаните от него надежди, че „младите хора ще се забавляват на нашия спектакъл и ще харесат оперната музика, а след това ще отидат на опера, за да чуят това, което им е харесало“, няма как да се сбъднат. Защото ако случайно някой от онзиденшната публика рече да чуе пак това, което е чул в зала „Арена Русе“, ще остане жестоко разочарован. Най-малкото защото напразно ще търси голия балет като фон на „Несун дорма“.
Ще си позволя да се повторя - не съм пуритан, обичам Григ и Прокофиев, но много обичам и „Рамщайн“. Само че най-много обичам нещата да се наричат със собствените им имена. Когато са „любими опери“ - нека да бъдат „любими опери“. Когато е шоу, балаган, тарла, чалга, майтап - нека да бъде шоу, балаган, тарла, чалга, майтап. Тогава там ще отидат хората с пуканките - и аз няма да заемам мястото на някоя френетична фенка на Ненчо Б., чийто талант е несъмнен, но аз лично нямам нужда да си доказвам това цял час. А когато Русенската опера прави халтура в името на приходите, то нека да бъде така добра да подскаже това в афиша. Защото така ще бъде по-честно. 
И като стана дума за честността и за истинските имена на нещата  -
нека да кажем веднъж завинаги: няма Русенска филхармония!
Тя беше закрита официално през вече далечната 1999 година! Тогава създаденият през 1919 година симфоничен оркестър на Русе се заличава и част от оркестрантите влизат в състава на оркестъра на Държавната опера в Русе. Да, вярно е, че Русенска филхармония беше легендарен оркестър, а негови диригенти са били бележити имена като Илия Темков, Руслан Райчев, Александър Владигеров, Алипи Найденов, Емил Табаков. Но това е минало! И е излишно да се кичим с нещо, за което никой дори не е повдигнал дума, че би искал отново да съществува в Русе. Защото кичеянето с наименование на формация, която не съществува, издава дълбок и болезнен провинциализъм. Какъвто не заслужават нито талантливите музиканти, нито Русе. 
А колкото до „отзивите“, които понякога вместо да похвалят, омаловажават труда на великолепни професионалисти от Русенската опера, ми се струва уместно да припомня едно заглавие на един прекрасен американски писател: „По-горе билото, майстори!“.
И това май казва всичко.