„От дете съм израсла с най-прекрасните песни на България. Една от любимите ми певици е Гюрга Пинджурова, толкова много харесвам нейната „Аз ти постилям шарени черги“, толкова много драма има в нея. Ами „Една бях мома на майка“... Ами „Хей, поле широко“ - казват, че песента е партизанска, комунистическа, но аз усещам в нея само онова ширнало се поле, онзи безкрай и онзи простор, който кара душата да се рее волно и безгрижно, като отвисоко наблюдава всичко, което се случва по тази земя. Ами „Гугутка гука в усои“ - тази песен беше любимата на дядо ми. Той вече беше починал, когато аз се бях върнала /толкова е шарено на село!/ и изпях тази песен на баба ми, като си акомпанирах с китара - тя се просълзи...“. 
Това разказва Валентина Григорова, която е избрала за себе си артистичния псевдоним Ванда, малко преди да представи пред русенската публика своя проект „Изгубената музика на моята земя“. В него тя съчетава няколко свои увлечения, които от различно време са се превърнали в нейни трайни пристрастия, за които е убедена, че са за цял живот. 
Много обичам да пея - но понеже в един момент разбрах, че колкото и да се старая, няма да мога да достигна онези необятни таланти на Гюрга Пинджурова и Борис Машаллов, както и на други, по-малко известни, но също толкова изключително талантливи певци и певици, реших да направя друго - реших да нарисувам тези прекрасни песни, казва Валентина. 
Така още преди пет години се ражда замисълът й, който миналата година придобива формата на проект, получава названието 
„Изгубената музика на моята земя“
и успява да привлече вниманието на комисията, оценяваща предложенията за програмата „Творчески инициативи на Национален фонд „Култура“. По същество той представлява един смел експеримент с различни формати и видове изкуство, като целта е комбинацията от всички тях да покаже дълбинността и непреходността на българската народна песен, затрогващото й влияние върху поколения наред. И в същото време да акцентира върху необходимостта това богатство да бъде не просто съхранявано, а да бъде предавано в годините. 
Проектът предвижда музиката на българската земя да бъде представена чрез четири изкуства. Едното са рисунките на Ванда, изпълнени, както самата тя обяснява, „в черно-бяло и малко цвят“ - те са вдъхновени от 
редки стари записи с българска народна музика от началото на миналия век
Второто е самата музика - оригинални записи и интерпретации по тях, които тя възпроизвежда сама или с групата музиканти, с които има участия в различни столични клубове, фестивали и пърформанси. Третото е литературата - нейни авторски текстове, свързани с българското село и хората. Киното е четвъртото изкуство, което Валентина Григорова е призовала като сътрудник и съмишленик в амбициозната задача да върне към нов живот позабравени фолклорни образци. Така тя се надява да прехвърли мост между миналото и бъдещето, мост между селото и града и мост между самите хора, които да оценят по достойнство красотата и силата на фолклора. 
Доколко проектът на Валентина Григорова ще бъде успешен - това предстои да се види. Завчера в Русе тя представи една част от него, като 
видимо се вълнуваше от „прощъпулника“ в русенската Художествена галерия
Още като малка като съм минавала покрай галерията в Русе, съм си мечтала един ден и аз да направя изложба там, казва Валентина Григорова. И разказва, че нея още от детството са я съпътствали музиката и рисуването. 
„До 13-ата ми година живях в родното ми село Бръшлен, песните на баба ми и на другите жени от селото, дядо ми, който свиреше на акордеон, бяха моите първи вдъхновения“, припомня си авторката. 
Ето какво описва тя в един от разказите на книгата, която скоро предстои да излезе: 
„Мечтаех си да имам пиано и често сънувах как се събуждам нощем, тичам по някакви коридори и в една огромна зала, която е част от замък, както съм си по нощница ...свиря като бог. Чувах я тази музика. Но дядо имаше акордеон и с това се свършват всичките ни музикални инструменти в къщата. Каквото - такова! Опитвах се да свиря на акордеона, а е нужно да кажа, че бях много дребна за този инак прекрасен Weltmeister и защото не можех да го удържа, слагах го на краката си легнал по гръб и разпъвах меха с пръстите на краката и колкото може с ръцете за каишите - все едно е пиано. Това траеше някакви секунди, после пак същото. И никога не разбрах как се свири с басите, когато акордеонът беше в изправено положение. Много е сложно за мен. 
И на цигулка исках да свиря. Много исках! Е, 
дядо е имал някога също и барабани и му казвали Човека-оркестър
а той сам си е нарекъл оркестъра „Джаз Левски“. На барабаните така си изрисувал надписа. Дядо се казва Васил и джазът е в сърцето му - много добре го е измислил! Само легенди слушам за неговите изпълнения, но и аз помня! Като го разтанцува този ми ти тежък акордеон - отлиташе в друго измерение. И аз се захласвах и отлитах с музиката“. 
Всъщност, на мен от дете ми беше по-интересна музиката, разказва Валентина. Но мечтата й била да стане химик или адвокат. След седми клас в Бръшлен кандидатствала в Английската гимназия в Русе, но изкарала двойка по математика. Тогава нейната учителка по рисуване и трудово Мария Недева й казала: „Добре, че не те приеха! Я се подготви за изпита в гимназията в Силистра, където има специализирани паралелки по рисуване!“ - и й дала учебник за подготовката. 
На своите учители Валентина Григорова е изключително благодарна - и на Недева от Бръшлен, и на Веско Петров, Антон Димитров и Цветан Стоев от Силистра, както и по-късно на своите преподаватели в частната академия на Николай Майсторов в София - Ива Владимирова, Атанас Василев и Цанко Панов. 
Но до София има още време. Докато учех в Силистра,
първите една-две години направо се мотаех, вместо да залягам над ученето
разказва Ванда. Когато обаче 15-годишна прочела романизираната биография на Микеланджело „Страдание и възторг“ на Ървинг Стоун, сякаш прозряла много истини и започнала да се занимава сериозно. Отишла в силистренската библиотека, където изчела всичко, което открила за Микеланджело, Рембранд, Леонардо да Винчи. За отрицателно време наваксах това, което бях изгубила в блеене и мотаене, признава тя. И добавя: „Но музиката в това време също не беше забравена. Още от първата си стипендия, която получих за отличен успех, си купих първата китара - и успоредно с рисуването вървеше свиренето и пеенето“. 
Две неуспешни кандидатствания в Художествената академия не успяват да я обезверят и след това тя се озовава в школата на Майсторов. Но междувременно през времето между кандидатстванията се връща на село. „Помагах на полето и в градината, хващах се за всякаква работа, пасях кравите. И 
докато пасях кравите, лягах в канавката и четях  „Параграф 22“
Или рисувах - винаги си носех скицник и въглен, който си избирах от огнището. Точно тогава открих за себе черно-бялото с малко цвят - това в особена степен може да изрази това, което чувствам, а и някак според мен е точният начин да изобразява песните и стиховете, които напират в душата ми“, казва Валентина.
От 2011 година тя пише“сериозно“, както сама определя: и стихове, и проза. И това също върви ръка за ръка с пеенето и рисуването. Но все пак, музиката си остава може би най-предпочитаното и най-свободното средство да изрази себе си. Докато учех в свободната академия, малко позанемарих тези занимания, но аз без музика не мога да дишам, казва авторката. И си спомня: „Преди седем-осем години пред офиса, в който работех, беше застанал един уличен музикант. Изляхох  навън и запях една песен на Джанис Джоплин. На следващия ден момчето, Илиян се казва, ми донесе една китара. Заговорихме се - и така, от дума на дума, взехме да умуваме дали да не направим група. Речено-сторено. Направихме групата. Тя е отворена - музикантите в нея се сменят, съставът е различен. 
Групата се казва „Синият заек“
по заглавието на едно мое стихотворение“. 
Със „Синият заек“ са участвали първо в благотворителни концерти за спасяването на бездомни и пострадали кучета, след това защитават и други благородни каузи. Постепенно започват да се включват с участия в различни форуми в София и в страната. 
А неотдавна Валентина споделила с групата, че иска да пробва заедно да изпълняват народните песни - и вече записват изпълненията, които са част от проекта. Песните връщат Валентина в родното й село - всъщност, оттам тръгва и самата идея за проекта, след като чула една от бабичките да пее, „а гласът й се стелеше“. След това Валя започнала да издирва такива автентични песни - и за нейно учудване, намерила в интернет записи, направени от американец, който случайно открил захвърлена цяла колекция грамофонни плочи с изпълнения на Гюрга Пинджурова, Борис Машаллов, Надка Караджова и други уникални български гласове. 
Сега Валентина продължава да работи по проекта - записи, заснемане на видеофилми, рисуване на още песни. Ще го покажем и в други градове, а защо не и в чужбина - там също има кого да запалим по вълшебното българско народно творчество, казва авторката.