Три месеца след като 40-годишната Ралица Иванова пребори Ковид-19, след като е била интубирана и спасена в интензивното отделение на болница „Канев“, тя бавно се завръща към живота си.
„Вярвах, че има нещо, не вярвах, че може да бъде толкова силно и да има толкова агресивно проявление. Спазвах всички мерки, но си мислех, че на мен няма да се случи. Отначало започна с драскане в гърлото, събота и неделя вдигнах доста висока температура, над 39 градуса. Не съм се бавила, понеделник още видяха двустранната бронхопневмония, тестът беше готов, а във вторник сутринта, на 27 октомври, бях приета в Тубдиспансера. Не се повлиях от лекарствата, температурата не спадаше, сатурацията беше ниска и въпреки че бях с кислород, не можех да вдигна нивото й. Последното, което помня, беше 65 и лекарите, които се суетяха около мен“, разказва учителката по английски в Математическата гимназия в репортаж на кореспондента на БНР в Русе Ася Пенчева.
След това тя е приета в Интензивното отделение на болница „Канев“. „На третия ден от престоя ми в болницата почина жената на съседното легло. Усещаше се смъртта, по звука, който машината за интубиране издава, знаеш, че положението е критично, по разговорите на сестрите с близките кога да дойдат да приберат багажа. Когато си минал през това, разбираш какво е най-важно - здравето, а това да не те боли, е щастието. Мислех за семейството си. Две седмици интубирана бяха за мен един ден. За тях са били много трудни 2 седмици“, спомня си Ралица.
Когато се прибира вкъщи, тя може да се движи с проходилка, но няма сили да го направи. Никога не е вярвала, че на 40 години ще й се наложи да се учи да върви отново. „При първото ми изправяне на крака, сълзите ми тръгнаха спонтанно, неволно, защото аз мога да ходя. Започнах да ценя повече близките си, да съм по-търпелива. Това боледуване ме накара да ценя малките неща. Да се радвам на това, че мога да ходя, че мога да виждам близките си, че посрещам сутринта слънцето“, разказва Ралица.
Тя започнала да осъзнава, че е можело да не се върне вкъщи, когато я събудили и лекарите започнали да й се радват: „Те дишаш сама! Браво, ти си герой! Ти си борец!“.
„Отначало не знаех защо са тези думи към мен, започнах да премислям ден по ден, доколкото си спомням. За мен героите са лекарите и през цялото време съм била в техните и в ръцете на Господ.
Искам да благодаря на лекарите в Интензивно отделение, на д-р Лидия Стефанова и на целия й екип, които през тези две седмици са подходили съвсем професионално към този случай и са ме спасили“, казва Ралица и продължава:
„Опитвам се да забравя, но е трудно. Ковид не е само физическа болест, тя е болест на психиката. Като последица сега имам често тревожност. Тази отпадналост, това безсилие, което все още е в мен, също малко или много ме измъчва.
Хубавото е че го преборих, че отмина, че това изпитание показа, че съм силна може би. Така казват. Животът победи!“.