Г-н Марин Георгиев Маринов – удостоен с почетното звание „Заслужил дарител на Поликрайще“ и с почетното отличие „Хаджи Трифон Тодоранов и Ангелина хаджи Трифон Тодоранова“

В знак на признание за приноса на г-н Марин Георгиев Маринов към Поликрайще и към България, по повод на Деня на дарителите на Поликрайще – Трифоновден, Кметският съвет на Поликрайще, Ръководството и Педагогическият съвет на ОУ „Св. св. Кирил и Методий“, Църковното настоятелство при Храма „Св. Вмчца Марина“ и читалище „Развитие-1884“, въз основа на решението на Общото събрание на населението от 2 юли 2020 г., го удостояват с почетното звание „Заслужил дарител на Поликрайще“ и с почетното отличие „Хаджи Трифон Тодоранов и Ангелина хаджи Трифон Тодоранова“.

Повече от век и половина след османското нашествие и пълното разорение на Поликрайще нашите прадеди са мечтаели за своя църква, за да се наредят и те сред другите християни. През 1651 г. мечтата им се сбъднала. XIX век бил век на Просвещението и Българското Възраждане. Появили се нови потребности и необходимост от нова църква. И веднага след Освобождението започнал нейният градеж. Разкошният храм „Св. Вмчца Марина“, построен от 1879 до 1884 и осветен през 1885 г. станал символ на селото. Хиляди поликрайщчани отделили от своя залък, за да имат свое духовно средище, с което да се гордеят.

Девети септември 1944 г. обаче сложил кръст на техните мечти. Започнали гоненията на църквата и вярващите. Надали другаде те са извършвани с такова настървение и жестокост, както тука. Партийната организация постигна това, което и османците не са си поставяли за цел – пълното изкореняване на християнството от селото. Камбаната спря да бие и да напомня, че в селото има православен храм. Всеки, който се осмелеше дори да прекрачи в двора на църквата, на другия ден още, вече не беше на работа. Не дай си Боже той да е на ръководен пост. Имаше си хора – верни синове и дъщери на Партията, които стояха на пост пред вратата на църковния двор с тефтери и записваха имена. Ако някой поликрайщчанин искаше да кръсти детето си, това ставаше в българската черква в Братислава, Будапеща или Виена. Но и там това се правеше тайно, на четири очи само със свещеника и се бдеше никой да не разбере. На църква например можеше да се отиде в Исакиевския събор в Ленинград, превърнат в музей на атеистичното възпитание и така никой не можеше да ви заподозре, че не сте се отървали все още отживелиците от миналото. Никой не се венчаваше. Покойниците се погребваха с духова музика. Свиреше се „Вий жертва паднахте“, а те не бяха паднали хорицата в жертва, а просто си бяха починали. Свиреха се и други песни, някои доста весели, но това знаеше музиката, това свиреше. Опяваха ги тайно, нощем, както през турско. Портите се залостваха да не ги изненада някой неканен гост. Поп Иван Илиев Попгеоргиев бягаше и се криеше на тавана да не го видят, ако случайно по време на опялото дойдеше някой да се прости с покойника. Кръстен знак никой не смееше да прави, особено пък на публично място. Георги Попниколов разказва: Като въвели за пръв път музиката и се върнали от гробищата, мъжът на покойната казал: „Хубава работа стана, весела работа.“ Отишъл Георги Попниколов веднъж на погребение, аха да се прекръсти, ама веднага се пресича. Всички го гледат какво ще направи, нали е попски син. Никой не се кръсти и той не се кръсти. Отива на друго погребение и не знае какво да прави, и не знае какво да каже. Не може да се каже „Бог да прости“, защото нали вече няма Бог и като се чудил, чудил какво да каже, накрая му дошло на ума да рече: „Вечна слава на героя!“ Ама този не бил никакъв герой.

И така, лека полека, ни отучиха от църквата. Тези, които искаха и имаха необходимост да влязат в нея, не смеха да я приближат. Новите поколения нямаха такова възпитание и я гледаха само като една сграда, малко по-различна от другите. Е с кубета и кръстове, но какво чак толкова. Сграда като сграда. Някои по-арамии, ходеха през нощта срещу сбора на Света Марина да бият камбаната, та да покажат колко са ербап. Последната инициатива на свещеник Иван Илиев Попгеоргиев през 1945 г. е да организира дарителска акция за електрифицирането й. През 1947 г. цялото църковно настоятелство от хора, грижили се за храма десетилетия наред – бивши кметове и видни общественици, е принудено под силен натиск да си подаде оставката. И това е. Дарителството прекратява, то е непосилна задача за свещеника, безпаричието е всеобщо. Следвоенни години са и няма какво да се яде, та кой ще ти гледа църква. После вече годините не са следвоенни и хората не са чак толкова гладни, но на никого и през ум не му идва да поправя църквата. За какво ни е. Тя е отживелица от миналото. Е, през турско е вършила полезни неща, но това са минали работи. После свещеник Иван Илиев Попгеоргиев почина. Почина и другият свещеник Елисей Колев. Храмът започва да се руши. Нито някой влиза в него, нито излиза.

След 30 години той изглеждаше така, както сега изглеждат църквите в Калтинец, в Лясковец, в Дебелец и едва ли не във всяко българско село. Идете и ги вижте, ако не сте обръщали внимание и ще добиете представа. Покривът е пробит, керемидите са изпочупени от клони, отнесени от ветрове и снегове. Отвсякъде тече, мазилката пада, стенописите са олющени и изпопадали. Прозорците са изпочупени. Вътре става дом на гълъби, които си хвъркат на воля навън навътре и изписват целия иконостас, иконите и полилеите. Минаваме край нея, гледаме, други не се и сещаме да гледаме, имаме си друга работа, но в крайна сметка за какво ни е, никой не влиза в нея, на никого не е нужна. Пък и все още не се е съборила съвсем.

Първият, който започна нейното възстановяване, е ръкоположеният няколко години преди демократичните промени млад и амбициозен свещеник Стефан Гецов. Най-големият радетел на църквата в Поликрайще и човекът, който я възроди обаче, е г-н Марин Георгиев Маринов.

Г-н Маринов е от стар поликрайшки род. Той се завръща в Поликрайще от Виена. Три пъти е бил на Божи гроб в Ерусалим и на Света гора Атонска. Това, което вижда, не е пътно. И понеже никой не го разбира и от никого няма подкрепа, а и няма към кого да се обърне, г-н Маринов започва сам, в продължение на десетилетия неотклонно да възстановява църквата. Ние, улисани в своите ежедневни дела не забелязвахме неговата дейност, но той работеше тихо, планомерно, последователно, неуморно. Разбира се, минавайки към спирката да отидем на работа в Търново сегиз-тогиз хвърляхме по един поглед и виждахме разни неща. Виждахме, че покривът като че ли е станал по-друг. По едно време взеха в църквата да влизат художници. Появи се осветление. Но изглежда нищо не сме виждали. Някой е трябвало да ни отвори очите. И днес, когато влезем в църквата – влизаме в дворец. Дворец, построен от нашите деди, но изоставен от нас. Възвърнат към живот от само един човек. Той започва първо с покрива, за да се спре с течовете и да се прекрати допълнителното разрушаване на сградата. Той разбира от строителство. Прави стряха, която да отвежда водата далеч от стените. Слага нови прозорци. Прозорците са огромни и са с особено засводяване, известни в българската църковна архитектура като „Генчо Кънев тип“, замислени с изключителен размах от архитекта. Г-н Маринов прави изцяло нова мазилка и отвътре и отвън. Той не само е църковен настоятел, ктитор и влага огромни суми в закупуване на материали, наемане и заплащане на работници, но и лично сам работи, пренася керемиди, тухли, прави скели, мазилка. Ние минаваме, гледаме, ама нищо не виждаме. Личната му инициатива води най-добрия български резбар – проф. д-р Симеон Захариев, преподавател във Великотърновския университет, който възстановява изцяло иконостаса. За жал проф. Захариев съвсем неочаквано преди няколко месеца ни напусна в разцвета на силите си, а можеше да направи още много.

За да се разбере на какво изключително професионално равнище и какъв вкус е изпипана работата от г-н Марин Маринов, е редно да посочим кой е проф. Захариев и какво е постигнал. Завършва Националната художествена академия „Н. Павлович” в София (1986). Професор по пластика и дърворезба в катедра „Църковни изкуства” на Православния богословски факултет на Великотърновския университет. Член на Съюза на българските художници и на неговия Управителен съвет – Представителство, Велико Търново, Председател на Общото събрание на Православния богословски факултет на ВТУ. Защитил докторска теза: „Иконостасът в храм „Св. пророк Илия” в гр. Свищов“, изследвал иконостасите в свищовските храмове „Св. пророк Илия”, „Св. Димитър”, „Св. ап. Петър и Павел“. Проектирал и осъществявал проекти на вътрешни пространства в Мадрид, Толедо, Копенхаген, Брюксел, Амстердам, Люксембург, Розенбург (Германия), Верона, Враня, Будапеща. Носител на награда на фондация „Хамър”, Германия, 1989. Прочут чак в САЩ, където проектира и прави иконостас за храма „Св. Георги” в Балтимор (2013–2014). Изработил иконостаси за църкви в Севлиево, В. Търново, Самоводене, Разград, Ветринци и др. Реставрирал иконостасите в църкви в кв. Етъра, Габрово, Свищов, Хотница, Килифарево, Плаково, Рила, Горски Сеновец. Участвал в многобройни изложби и биеналета на църковните изкуства във Велико Търново, Трявна, Букурещ, Кюстендил, Плевен, София, Баня Лука (Босна и Херцеговина), Български културен център и Българска православна община „Св. патриарх Евтимий Търновски”, Париж и др. По покана на г-н Маринов проф. Захариев възстановява балдахина над Светата трапеза в храма „Св. Вмчца Марина“ в Поликрайще (2013). Както и всички други безбройни ремонти и подобрения в църквата и споменатата работа е организирана и финансирана от г-н Маринов.

Амбицията на г-н Марин Маринов да превърне нашата църква действително в истински храм на църковното изкуство продължава и той успява с помощта на професионални иконописци и университетски преподаватели да реставрира напълно иконите от новия иконостас с ктиторски надписи от поликрайщчани. После финансира и реставрирането и на иконите от стария иконостас, както и икони – дарени от Поликрайщкото градинарско дружество „Сила“.

Г-н Маринов е направил прекрасно външно осветление на сградата. Никоя друга сграда в Поликрайще не е осветена така, както църквата. Положил е много големи грижи за църковния двор – поддържат се гробовете на най-видните личности на Поликрайще – свещеници, опълченци, кметове, дарители на църквата и училището, герои от войните за национално обединение. Засадени са чудесни дървета и го превърнал в прекрасен парк.

Това е огромен труд, извършван тихо, ежедневно, системно и целенасочено, десетилетия наред

Никой в Поликрайще през последните 76 години – от 9 септември 1944 г. до днес не е направил толкова много за църквата. Г-н Маринов е успял да се справи без държавата, без обществеността, сам, с поддръжката на няколко ентусиасти, които се броят на пръстите на едната ръка. Стореното от г-н Маринов е равносилно на направеното от цели държави. Идете в Грузия, Гърция, Украйна или Русия и ще видите със собствените си очи.

Това, което е извършил г-н Марин Маринов е истински подвиг. Неговото дело е пред очите на хиляди хора. Но за да се проумее и да се оцени неговото значение, е нужна малка историческа разходка из миналото на църквата. Защото всички имат очи, но не виждат. Защото нашата църква е всенародно дело, започнато през 1879 г. и завършено окончателно към 1930 г. В нейното съзиждане са вложили живота си хиляди наши предшественици. Тя е не само поликрайшки, а национален капитал. Делото на г-н Маринов е равнозначно на направеното от хиляди хора.

Новата църква „Св. Вмчца Марина“ е построена по инициатива на свещениците Георги Полуганов и Христо Попиванов. Изключителна заслуга за това имат кметовете Митю Ников (1879 – 1882), Кочо Хаджидимитров Кушев (1882 – 1884) и Господи Енев Тютюнков (1885 – 1887). Просто не е за вярване колко бързо (за 5 години) и практически без пари е изградена такава огромна сграда, за каквато на друго място биха били нужни десетилетия. При това всичко е вършено на ръка и без никаква механизация. По цели седмици е работено доброволно и безплатно. Няма думи, с които да се опише въодушевлението на хората. Новата църква е била замислена така, че да се вижда отвсякъде. Тя е била символ на свободна България и гордост за поликрайщчани.

Църквата е трикорабна, едноапсидна кръстокуполна псевдобазилика с подчертана напречна ос, с дължина 30 и ширина 15 метра, с просторен балкон, с едно кубе в средата и камбанария над входа от запад. Тя има осем свободни опори (колони) и две двойки ризалити. Откритата нартика е допълнително зазидана и използвана като притвор. В архитектурно отношение е твърде сложна и според планирането си принадлежи едновременно към няколко типа храмове.

Поликрайшкият възрожденски архитект — строител Уста Лило Ненов (Илия Недялков (Денков)), изградил Църквата “Св. Параскева” в Медковец, Ломско, (Построена въз основата на ферман на султан Абдул Меджид I, издаден 30 август 1859 г., осветена от берковския владика Доротей на 14 октомври 1868 г.,) в днешно време обявена от Комитета за култура и изкуство в София за паметник на културата, вече не бил меду живите и нашите предци трябвало да потърсят извън Поликрайще. Работата се ръководи от eдин от най-известните търновски следвъзрожденски предприемачи (първомайстори), архитекти и строители, изявили в свободна България – Уста Иван Райков Устаиванов (Акнев или Акиев), роден в Дряновско (или Тревненско), преселил се след Освобождението в Мекиш (дн. квартал на Обединение, Великотърновско) и в нея участва цялото население. Помага му майстор Рачо Пенчев от Бочуковци, Дряновско, преселник в Градина, Плевенско (по други данни – в Градина, дн. Стефан Стамболово, Великотърновско). Уста Иван Акиев е ученик и следовник на изтъкнатия наш строител от втората половина на XIX в. Уста Генчо Кънев (Уста Генчо Големият) от Генчовци, Тревненско, считан за българският Данте Алигиери в архитектурата ни, за личност от ранга на Никола Фичев, незаслужено непозната и поставена в сянката му.

С отличните си пропорции, оригиналния начин за осветление с помощта на „Генчо Къневия тип“ големи прозорци върху страничните ризалити, прекрасна акустика и блестящото си изпълнение църквата „Св. Вмчца Марина“ в Поликрайще е делото на живота на Уста Иван Акиев, венецът и шедьовърът на неговата кариера, и е сред върховете на църковното строителство у нас. Тя е така добре обмислена от архитекта и главния й строител Уста Иван Устаиванов, че дори няколкото тежки земетресения през XX век (1908, 1909, 1913, 1928, 1977, 1986) не са нанесли сериозни поражения върху нея. (За сравнение всичките църкви в Горна Оряховица са сринати до основи при голямото земетресение през 1913 г.) Той прилага тук идеите на учителя си. Една от тях е използването на особен (по определението на теоретиците и изследователите на архитектурното изкуство на старите българи) „Кънев тип“ големи прозорци върху страничните ризалити, с които Уста Иван Устаиванов успява блестящо да реши въпроса с осветлението на храма. За него допринасят и вградените в осмостенния барабан, върху който лежи централният му купол прозорци.

Друга е направата на сводовете. Постигната е и великолепна акустика. Църквата „Св. Вмчца Марина“ в Поликрайще е толкова сполучлива в архитектурно отношение, че става модел за много храмове. Особено впечатление прави начинът на осветлението й. Хрумването на Уста Иван Устаиванов да вгради „Кънев тип“ прозорци в ризалитите се възприема от доста майстори. Големи суми са построяването й жертват свещениците Георги Полуганов и Христо Попиванов, големият родолюбец и един от първите й предстоятели Марин Нейков – газда в Плоещ, опълченците Иван Цвятков Пендов, Тодор Атанасов Нейков, Пеню Симеонов.

Иконостасът в църквата „Св. Вмчца Марина“ е величествен

Има 6 реда икони и съперничи на най-разкошните образци в Европа и Русия. Той е дело на ученика на Уста Генчо Кънев (1828/1829–1890) първомайстор Уста Никола Иванов Касев (1855–1940) от Генчовци, Тревненско, на сина му Иван Николов Касев (1881–1958) от Генчовци, преселил се по-късно в Асеново, Великотърновско и на големия майстор от Трявна Генчо Марангозов. Започнат е през 1909 г и е правен две години. Изписан е от един от най-видните български зографи – Апостол Христов (1877–1947), от сина му Христо Апостолов (1896–1963) и от сътрудниците му Георги Исачев (1878–1953) и Георги Алексов (1886 – неизвестна), а навярно и от Янко Кузманов (1878 – неизвестна). Всички са представители на Дебърската художествена школа. Родом са от Галичник, Дебърско, Северозападна Македония и без Георги Алексов са от стария иконописен Фръчковски род.

Всичките икони в иконостаса са дарения: на Иисус Христос (дарители – Марин, Георги, Йордан и Иван Нейкови; Димитър и Илия Нейкови; Пеню, Петко и Симеон Нейкови; Георги П. Нейков), на Св. Йоан Кръстител (Марин поп Христов; Димитър, Христо, Господин и Цвятко Ив. Попови; Кочо Ив. Попов), на Дева Мария с Младенеца (Ангел К. Карапенчев, Иван, Тодор, Димитър и Илия Пуйчеви), на Св. Вмчца Марина – закрилницата на храма и на Поликрайще (Тодоран, Христо и Марин И. Тодоранови), на Св. Архангел Михаил (Колю А. Байчев; Христо, Еню, Иван К. Владови; Трифон, Цоню В. Кушеви; Ангел, Матю, Иван Нацкини; Митю Касаков; Кочо Господинов; Христо Ив. Нацкин; Ангел К. Кушев), на Св. Троица (Васил, Костадин и Атанас Гърдеви), на Св. Харалампий (Къню и Петър х. Петкови) и др. Образите така умело са направени, че излъчват светлина отвътре навън.

Наградата ще бъде тържествено връчена на г-н Марин Георгиев Маринов на 15 февруари 2021 г. по време на тържественото отпразнуване на Деня на дарителите – Трифоновден в училището в Поликрайще, възстановен след 76 години забрана и прекъсване. По време на тържеството протойерей Антоний Димитров ще освети „Стената на честта“, на която е започнато поставянето на портретите на най-заслужилите за България личности от Поликрайще, възпитаници на училището. До сега са поставени тези на учените д-р Марияна Николова Георгиева, проф. д-р Ангел Пенев Симеонов и проф. дмн Станимир Димитров Николов, опълченците Иван Цвятков Пендов, Тодор Атанасов Нейков, Пеню Кочев Симеонов, кметът – герой от Сръбско-българската война Кочо Хджидимитров Кушев и дарителите Ангелина хаджи Трифон Тодоранова, хаджи Трифон Иванов Тодоранов и Трифон Иванов Млеченков. Ще присъстват съвременни наши дарители и потомци на видните ни личности.

 

Проф.Георги Георгиев

Д-р Марияна Георгиева