Нищо в края на февруари не предвещаваше кошмара, в който предстоеше да се удави цяла Европа и почти целият свят. Дори в началото на март все още никой не подозираше, че онзи страх, преминаващ в тих ужас, който въведе драконовски режим и изолация в Китай и накара китайците за десет дни да построят болница, ще връхлети нашето европейско битие. По това време всички бяхме сигурни, че, видите ли, онзи 50-годишен китаец наистина е изял онази супа от прилеп и затова потомците на създателите на барута и хартията падат на земята като блокчета от домино. На нас, разбира се, това няма как да ни се случи. Все пак ние сме цивилизовани и не ядем прилепи. 
По това време тук, в Русе, след изтощителна позиционна война, в която кънтяха като картечни откоси жлъчни подмятания и язвителни реплики, програмата за 60-ото издание на международния фестивал „Мартенски музикални дни“ вече беше обявена. И хората се редяха на опашка за билети. 
Фолклорният танцов театър се готвеше да празнува 60-годишнина с нова танцова постановка, за която главният художествен ръководител Богдан Донев месеци наред записваше всичко, което стари кацеловчанки знаят за хърцойската сватба. 
В операта възнамеряваха да преборят амбициозната дори за доста по-мощни трупи /като щатен състав, имам предвид/ хапка, каквато е творбата „Мефистофел“ на Ариго Бойто.  
В театъра цареше „Суматоха“, а Николай Урумов правеше „Мъжка задушница“. 
А в Кукления театър зашеметяваха публиката с невероятния „Пионокио“ и с вихъра на „Криворазбраната цивилизация“. 
И тогава изведнъж се оказа, че 
макар и да не сме яли супа от прилеп, коварният коронавирус вече е тук
И докато някои се шегуваха, а из социалните мрежи плъзнаха любимите на постсоциалистическия човек конспиративни теории, не разбрахме кога от Италия започнаха да идват тревожни новини и черни репортажи. Пак тогава в Банско установиха пет случая на Ковид-19 и затвориха градчето за 14-дневна карантина. Някъде по това време започна да се прокрадва притеснението, че онази приятна и галеща слуха мълва, че българската ваксина БЦЖ била уникална и ни предпазвала от Ковид-19, не е стопроцентово вярна. Случаите на хора с позитивни PCR тестове започнаха да се множат. И държавата затвори. 
В средата на март вече беше ясно, че „Мартенски музикални дни“ се отлагат - тогава за есента. И веднага плъзна шегичката
„Септември ще бъде март“.
Със сигурност обаче на Ива Чавдарова и на екипа й изобщо не им е било до шеги, докато разговарят с виртуози със световна слава, които, естествено, отдавна си бяха купили самолетни билети, за да свирят в Русе. По това време в Швейцария концертният сезон продължаваше, на Запад много концертни зали бяха все още отворени и макар и предпазливо и при специални мерки, културният живот продължаваше. И ние вярвахме, че скоро и при нас ограниченията ще паднат.  
Но през април вече беше ясно, че няма място за шеги - строгият режим за прояви на закрито остана в сила - и започнаха да се търсят други варианти. Във Военния клуб течеше ремонт, затова директорите на драматичния театър Орлин Дяков и на операта Иван Кюркчиев си харесаха вътрешния двор на легендарната Мъжка гимназия. Огледът бе направен с участието на зам.-кмета по културата Енчо Енчев и председателя на комисията по култура в Общинския съвет Росица Георгиева. Буквално часове след това официално бе разгласено, че спектаклите и концертите ще се изнасят там. 
И вече се обсъждаха сцената, „кулисите“, „кошарата“ за оркестъра, декорите, столовете за публиката - когато директорът на общинското /нека да подчертаем дебело - ОБЩИНСКОТО!/ училище „Христо Ботев“ на име 
Теодор Коцев изведнъж реши, че не желае да си нарушава спокойствието 
с някакви си там културни изяви. Това едва не докара до аритмия оперния директор Иван Кюркчиев, който научи новината в момента, в който раздаваше покани на общински съветници за първата постановка на „новата“ сцена на открито. Най-странното си остана това, че директорът Коцев така и не посочи смислени аргументи защо отказва на общината да предостави двора на общинското училище за спасяването на общинския културен афиш. Още по-странното бе, че от общинската управа колкото и да се ядосваха, не влязоха в ролята си на принципал и не намериха контрааргументи пред школския шеф, който се държи така, сякаш училището му е бащиния. 
Междувременно Кукленият театър намери друг вариант - неговата директорка Теменуга Хараланова и директорката на регионалната библиотека „Любен Каравелов“ Теодора Евтимова се разбраха от раз и докато операта и театърът се чудеха къде да си правят срещи с публиката, куклениците вече посрещаха русенчета в градината на библиотеката. 
Постепенно психозата сякаш започна да се уталожва и на национално равнище бе обявено, че театрите може да отворят, но само при 50 на сто запълнени салони. За кукления театър това си е проблем. За драматичния и оперния - не чак толкова, тъй като там и без друго рядко залите се запълват повече. 
И точно тогава операта се запали 
Както обикновено, и това злощастие възникна „от добри намерения“, с които, казват, бил постлан пътят към ада. В случая доброто намерение беше ремонтът на покрива на операта, а адът бяха огнените езици, които изпепелиха целия покрив, както и удавената във вода сцена и това, което беше останало от нея. Пламъците се разгаряха пред очите на стотици хора, някои не криеха сълзите си. По-възрастните унило клатеха глави и с половин уста подхвърляха, че в близките 10-15 години Русе няма да има опера. 
За разлика от случая с Първа гимназия, този път общината взе мълниеносно решение и определи дни, в които операта ще показва спектакли и концерти на сцената на Доходното здание, като я споделя с драматичния театър. Така и театърът символично ще върне жеста, с който преди няколко десетилетия операта спасяваше продукцията на драматиците, докато Доходното беше затворено за ремонт, провлачил се цели 24 години.   
В условията на обяснима нервност - освен от естествената тревога заради пандемията, но най-вече от ту усложняващите се, ту облекчаващите се мерки - и театрите, и операта надмогнаха дискомфорта и на няколко пъти успяха да излязат на сцена и да се завърнат в обичайното си състояние на творци, което ги прави живи и пълноценни. И така - до поредната заповед „от най-високо място“ през ноември, в която
театрите се оказаха богопомазани и им се позволи да работят
макар и за скромните 30 процента зрители в салона. Оперите, концертите и другите културни изяви попаднаха под възбрана. Русенската опера се видя принудена да затвори, макар че точно тогава излезе премиерата на „Севилският бръснар“ и се очакваше концертът с две знакови имена - световноизвестният цигулар Светлин Русев и именития диригент Емил Табаков. И отново русенци се наредиха на поредна опашка, за да си получат парите за купените, но станали излишни билети.  
Така, синкопирано, в едно задъхващо се стакато с кога нервни, кога ядосани, кога направо отчаяни придихания, културата в Русе през 2020 ту припламваше, ту мъждукаше. Междувременно - но не и мимоходом,
Кукленият театър категорично спечели първия в  историята си „Икар“
с „Пинокио“, като покрай това грабна и една награда „Сивина“ за „Вълкът и седемте козлета“. А актьорът-режисьор от драматичния театър Ивайло Ненов спечели „Златен кукерикон“ за своята постановка „Три сватби и едно възкресение“. Художествената галерия също не се предаваше - тя на два пъти подхващаше виртуални поредици и закачки, с които поддържаше интереса на русенци. 
И все пак тъжната равносметка е факт. 
Ковид-19 отне много на хората, на които общуването с изкуството им липсва. Отне им „Мартенски музикални дни“ с очакваните два концерта на Юри Башмет и „Московски солисти“, с шестимата от британския вокален ансамбъл The Queen`s six, които за първи път щяха да гостуват в България, с двата концерта на Фестивалния оркестър - това единствено по рода си явление, събиращо випускници на Училището по изкуствата от цял свят. 
Ковид-19 отложи за догодина празнуването на 60-ия рожден ден на „Найден Киров“. 
Ковид-19 съсипа почти целия афиш на традиционния Есенен салон на културата - с жадуваното от стотици гостуване на колекция филми от „София филм фест“, с изложби, концерти, срещи и с това, което е една от запазените марки на Русе - 
националната джаз среща, която всяка година през ноември оцветява града в цветовете на есента, на импровизациите
на онзи дух, който носеше друга русенска легенда - незабравимият Петър Петров-Парчето.   
Ковид-19 отне радостта от обичайните концертни изяви през май, с които пред русенци се представят всички малки и млади таланти от студиите и формации към Общинския детски център за култура и изкуство и към Общинския младежки дом. 
Ковид-19 спря концертите на Биг Бенд Русе. 
Ковид-19 попречи на провеждането на театралния фестивал, в който русенци очакват да видят какво ново е сътворил букурещкият театър „Маска“. 
Ковид-19 провали ученическия театрален фестивал „Климент Михайлов“, отмени церемонията по награждаването на националния конкурс „Стоян Михайловски“, замрази куп представяния на книги. 
Ковид-19 не позволи на шествието за 24 май да премине по градските улици. 
Ковид-19 сви връчването на наградата „Русе“ до тесен почти семеен кръг... Впрочем наградата „Русе“ е друга тема. 
Една русенка в интервю за „Утро“ беше казала, че тази ужасна пандемия ни научи на това без колко много неща можем. Сигурно е така. Можем без куп вещи, дрешки, финтифлюшки и други кордели на консуматорското общество. 
Но без това, с което Русе най-много се гордее - културата, ако и да можем, то все пак се чувстваме така, като че сме останали с едно око, с парализирана ръка, без глас и без слух. Може и така да се живее - не е като да не може. Но е трудно. Направо непосилно. 
А вече дори не смеем да се надяваме, че това е било само временно... 

Още една традиция плати
тежката цена на вируса

Още една русенска традиция плати тежката цена на вируса - традиционното допитване на вестник „Утро“ и Община Русе за определяне на най-добрите спортисти и треньори през годината бе отменено заради непълноценния, а в някои спортове и почти провален спортен календар. Събитието, очаквано и следено с интерес не само от спортната общественост, отбелязва едва третата пауза в историята си.
Анкетата за излъчване на Спортист на годината е инициирана през 1963 година от Любомир Гинев на страниците на „Дунавска правда“, чийто приемник е „Утро“. Първата златна десетка на Русе се подрежда след гласуване през следващата 1964 година. Анкета не се организира през 1972 и 1973 година, следващата пропусната година е 1992-а, сега, за съжаление, списъка допълва 2020-а.