Преди 170 години на този ден се ражда един ирландски журналист, попаднал в България заради назначаването му за кореспондент на британската институция „Таймс“ и превърнал се в пламенен застъпник на българската кауза - Джеймс Баучер. 
Предлагаме ви очерк за него, публикуван в сайта bulgarianhistory.org.

Джеймс Баучер се ражда на 18 декември през 1850 г. в Ирландия, в семейство на земевладелци. Това му дава възможност да получи високо образование, включително в Кеймбридж, Великобритания. Младият ирландец има интерес към музиката, но започва частично да губи слуха си и поради това се насочва към журналистиката и езикознанието. Той започва работа като преподавател в Итън, като едновременно с това пише редица статии, с което привлича вниманието на най-известния британски вестник - „Таймс“. Скоро преподавателската кариера е загърбена за сметка на репортерската.
За кратко Баучер става популярен журналист и не е изненада, че му e поверена задачата да бъде кореспондент за цяла Югоизточна Европа, наричан тогава „барутното буре на Европа“. Първото пътуване на Джеймс Баучер е в Румъния през 1887 г., следват много други такива из полуострова. До началото на XX век обикаля почти всички тукашни държави и бързо става експерт по балканска политика.
Джеймс Баучер се налага като 
един от най-влиятелните европейски журналисти, чиято позиция оказва влияние върху политическата линия на цели правителства
Ирландецът търси не сензациите, а се осланя на собствената си представа за справедливост и съвест. При това обича да бъде на мястото на събитието, а не да пише по сведения от телеграфа. В статиите си съчетава широка осведоменост с тънък анализ.
Фактът, че кореспондентът на „Таймс“ на Балканите се пренася за постоянно в София, където живее и работи между 1892 и 1915 г., е признание за политическата тежест и роля на България в района.
Много скоро Баучер е запленен от България и нейните хора до такава степен, че 
носи български народни носии, спи завит с ямурлук и пие ракия
Той завързва приятелства с хора от различни прослойки. Ето един интересен факт около личността на ирландския журналист. Няма българин, който да не познава картината на Иван Мърквичка „Ръченица“. Тя разказва на поколения българчета за националния бит, обичаи, образи, носии и нрави от епохата след Освобождението. Ръченицата се разиграва в една кръчма в село Бистрица (днес луксозно предградие на София), а един от играещите е именно Джеймс Баучер. 
(Представяте ли си разговора между британеца и чепатите шопи? Например нещо като:
- Една ръченица, моля!
- Йес, сър!
Казано в британски стил, боим се, че диалогът не е бил точно такъв, макар че добре звучи - б.р.)
Как един чешки художник и един британски кореспондент намират общо помежду си? Изследователите сочат, че срещата е случайна, тъй като файтонджията на Баучер е родом от Бистрица и често го води там. Фактът, че Баучер играе ръченица, облечен в шопска носия, не трябва да изненадва, а само затвърждава прозвището му „ирландецът с българското сърце“. Твърди се, че след срещите им в Бистрица художникът и журналистът се сближават изключително много.
За отношението на Джеймс Баучер към българите свидетелстват неговите статии. В една от тях той пише:
„Наистина българите направиха чудеса
Те съществуват от подписването на Берлинския договор в условия, които в никакъв случай не могат да бъдат наречени благоприятни за тяхното развитие. Те нямаха активни приятели, а трябваше да се примирят с много активни и безскрупулни врагове. Наемни убийци шетаха из страната с цел да ликвидират най-изявените граждани; чужди емисари живяха сред тях, за да предизвикат безредици с най-долни средства; трябваше да се бият със сърбите и да живеят под постоянната заплаха от окупация от неимоверно по-силен враг. Те се справиха с тези трудности с тиха смелост и упорство, черти, с които всеки един народ би се гордял, и доказаха, че са най-достойните претенденти за отхвърлянето на робството“.
Статиите му са възможност английската общественост да се запознае със събитията в България и да разбере причините за българския стремеж към национално обединение. Баучер често е обвиняван от гърците и техните приятели в пристрастност към българската кауза в Македония. Вероятно върху отношението му към борбите на македонските българи за свобода оказва влияние и това, че родната му Ирландия все още е под английско управление.
Всъщност, 
престоят му в София не започва гладко
Журналистът не крие възмущението си от княз Фердинанд и министър-председателя Константин Стоилов, защото смята, че те имат пръст в убийството на Стефан Стамболов през 1895 г. И в други случаи журналистът пише неособено благоприятни статии за случващото се в България, което показва стремеж към обективност.
Въпреки първоначалния конфликт с българския монарх Фердинанд, много скоро Баучер става негов доверен съветник. Неслучайно през 1912 г. той играе посредническа роля между България и Гърция при сключването на Балканският съюз. Междусъюзническата война и нейните резултати са разочарование и за Джеймс Баучер, който остро критикува позицията на другите балкански страни и Букурещкия мирен договор от 1913 г. като несправедлив.
В началото на Първата световна война Баучер многократно се обръща към представителите на Антантата с призив за по-благосклонно отношение към България. Това изобщо не се харесва на британското правителство и едва не му коства работата в „Таймс“. Той напуска България с влизането на страната във войната през 1915 г. и упражнява репортерската професия от Руската империя, преди да се върне в Лондон. Пенсионира се през 1918 г. и получава пълна свобода да изрази това, което мисли по отношение на българската кауза.
Баучер 
пише десетки статии, в които осъжда клаузите на Ньойския договор 
от 1919 г., оценени от него като прекалено сурови към България. Той се интересува и от съдбата на бежанците и апелира към световната общественост насилията на Балканите да бъдат спрени.
Живял дълго време в България, всъщност Баучер няма собствен дом тук. Едно от най-любимите му места за посещение е Рилският манастир, като изявява желание да бъде погребан именно там. След смъртта му през 1920 г. той действително е положен в близост до Рилския манастир - чест, която е оказана само на този чужденец. Разрешението е дадено лично от цар Борис III.
По този начин България изразява своята признателност към един чужденец, обичал страната ни, живял с нейните копнежи, и имал смелостта на отстоява пред света българската кауза, особено в моменти, когато тя не е особено популярна.

Из статията „Възходът на
България“ на Джеймс Баучер

„Българското национално възраждане, последно по време, било съпътствано от особено големи усложнения. В усилията си да придобият политическа свобода и обединение на своя народ българите се оказали изправени не само срещу силите на исляма, но и пред враждебността на своите братя християни...
...Наистина българите имат малко приятели, но не показват признаци на отчаяние. За краткото време на тяхното политическо съществуване те преминаха през толкова много превратности, че вече свикнаха с безнадеждните ситуации. Тяхната държеливост, прозорливостта и твърдата им упоритост, здравомислещите им преценки и интуитивната им далновидност, а също и - какво да добавя? - късметът, който ги съпътства до този момент, може би отново ще ги поставят в добро положение...
...Българите пострадали повече от всеки друг християнски народ на Балканите от турското завоевание. Географското им разположение в сърцето на полуострова ги изолирало от християнския свят и ги оставило на произвола на турските армии, които преминавали през страната по време на походите си към Австрия и Русия...
...Предтеча на литературното възраждане бил атонският монах Паисий (1762 г.), чиято „История славяноболгарская“ съживила спомена за отдавна забравените славни дни на този народ. Редица български изгнаници и търговци в Букурещ поставили началото на образователното движение. Откриването на първото българско училище в Габрово през 1835 г. бележи важна епоха в историята на националното движение: през следващите десет години били отворени още около петдесет български училища и образованието престанало да бъде гръцки монопол...
...Заканата българите да напуснат лоното на Православната църква предизвикала тревога в Русия. Там разбрали, че трябва да се направи нещо, за да не бъде позволено на „малките братя“ да се отклонят от правия път...
...Създаването на автономна българска църква имало важно политическо значение. Не само че било признато съществуването на българския народ, но освен това донякъде били определени и неговите географски граници, като правото на създаване на диоцези (определено с Член 10) се простирало на юг чак до Флорина. Гръцката патриаршия продължила да се съпротивлява и успяла да отложи влизането в сила на фермана до 1872 г., когато бил избран първият български екзарх Антим. След това изстреляла и последния си патрон, като обявила новата църква за схизматична и отлъчила всичките нейни последователи...
...Договорът от Сан Стефано реализираше на практика аспирациите на българския народ. Създадената от него нова автономна България се простираше от Черно море до планините на Албания и от Дунава до Бяло море. Притежаваше излаз на Средиземно море при Кавала, включваше окръзите Пирот и Враня и обхващаше всички области на Европейска Турция, в които преобладавало българско население - с изключение на Добруджа, която Русия запазила като компенсация за Румъния заради анексираната от самата нея Бесарабия...
...“Голямата България“ от Сан Стефано беше разделена на три части.
През 1885 г. Източна Румелия се разбунтува срещу турското управление и се обедини с България, към която тя естествено принадлежи по всички закони на етнографията и географията. През октомври 1908 г. княз Фердинанд обяви България за независимо царство и така - трийсет години след войната за българската независимост - Европа най-накрая призна свободата й.
Този мъжествен, работлив, пестелив и упорит народ е показал много качества, които му дават право да играе важна роля в бъдещата история на Югоизточна Европа.“