Ева Иванова е на 37 години, съпруга, майка на две малки момченца и една от многото заразили се с коронавирус и потърсили помощта на изнемогващите в Ковид кризата русенските лекари. Пред вестник „Утро“ тя разказа своята история за приема и престоя й в Спешното на УМБАЛ „Канев“ най-вече за да благодари на медицинския екип, който й е вдъхнал кураж. След всичко преживяно основното й послание към болните и към здравите, но уплашени хора е, че лекари има и те се борят с вируса, като отделят внимание за всеки в нужда, смогвайки както и колкото могат.

- Г-жо Иванова, как стигнахте до момента, в който потърсите медицинска помощ?
- Първоначално имах съвсем леки симптоми като слабо гадене и едно гъделичкане в областта на гърдите. Това беше на 5 ноември и тогава се самоизолирах. На 11 ноември, сряда, вече беше излязъл положителният резултат на PCR теста, който в РЗИ ми направиха, но на следващия ден, четвъртък, се чувствах много зле. Просто усещаш как силите те напускат. Осезаемо намалява жизненият ти тонус. Изключително бързо се влоших, в четвъртък почти не съм ставала от леглото. Бях в един постоянен делириум този ден. Изпитвах адска болка по гърба и врата, не можех да си държа очите отворени, но същевременно не можех и да се отпусна, защото ми се виеше свят. Мъжът ми ми каза, че съм бълнувала, защото аз нямам спомен от нощта. Призори съм повърнала обилно, отпуснала съм се и съм заспала дълбоко. Той се е изплашил и решил, че това едва ли се дължи само на ефекта от антибиотиците, седял над главата ми и ми се молил да стана за малко, да се надигна леко, за да се обадим на Спешна помощ.
- Тоест, вие в петък, 13-ти, сте се озовали в болницата?
- Точно така. Взеха ни със специализирана линейка, екипът беше със съответното облекло. Аз самата не бях наясно какво се случва, а съпругът ми със сълзи на очи беше с мен в линейката. Закараха ме в Спешното и там ме приеха. Общият ми престой в болницата беше 4 часа.
- Разкажете ми за преживяното, как се отнесоха с вас медицинските лица, къде ви настаниха?
- Помня, че имаше три инвалидни колички, мен ме бяха настанили в такава, защото не можех да ходя. Постоянно идваха нови хора. Една майка с двете си дъщери, едната беше в инвалидна количка с лоша кашлица. Една възрастна баба, която просто искаше да си легне и нямаше сили за нищо. Както се изрази сестрата: „Всички тук са с Ковид“. Потискащо беше. Настаниха ме на едно легло, взеха ми кръв, направиха ми снимка на дробовете, където се видя, че имам лека пневмония, и после ме изписаха. В цялата история истинският герой е медицинската сестра, която ме прие и обслужи, но за жалост нямаше бадж и не видях името й. Тя беше облечена с костюм, носеше две маски и помня само очите й. Тези големи, кафяви, добри очи. Това ми дойде на фокус в цялото обкръжение и самата тя ми даде сила.
Когато сестрата ми вземаше кръв, беше много мила и нежна. И преди са ми вземали кръв, аз съм раждала две деца, а когато си бременна, ти вземат задължително, много често са груби с теб, но в момента това въобще не се случи. Противоположно на негативизма, че няма хора, че не полагат грижи, че няма медицински лица, това не беше така. Не и при този човек, който ме обслужи мен. Когато написах благодарностите си към д-р Ангелова и екипа й, за мен беше важно да покажа, че има хора. Има съвестни хора, които милеят за другите. 
- Как се почувствахте след престоя си в Спешното и впоследствие как протече възстановяването ви?
- Отрезвена - така се почувствах. След престоя ми в Спешното, за щастие, най-тежкото отмина и с втория антибиотик се почувствах много по-добре. Успях да преборя слабостта, да се надигна от леглото и да си гушна децата, благодарение на лекарите. Научих се, че животът те изправя пред трудности, но не трябва да се отпускаш и трябва да продължаваш да се бориш. Има хора, които ще ти подадат ръка. Човешкото в нас продължава да живее. 
- А вашите близки, децата ви, бяха ли заразени?
- Всички заедно се изолирахме. При децата не мога да кажа, само аз си направих тест, а и при по-малките различно минава вирусът. Големият ми син Теодор, който е на 9 години, покашляше леко в първите дни с мен, но се е чувствал отпаднал. Малкият ми син, който е на 2 годинки, вдигна температура първия ден, но тя бързо падна и след антибиотика веднага живна, бягаше из къщи и не е имал други симптоми. И двете ми деца не са ходили на ясла и градина.
- А преди да се заразите, вие вярвахте ли във вируса? Как сравнявате преживяното с недоверието в социалните мрежи и скептицизма?
- Вярвах във вируса и вярвах от самото начало, като майка на две деца аз не мога да си позволя да не вярвам. Още повече със засилването на броя на заразените. Спазвала съм стриктно мерките, не съм сваляла маска в работното си време и въпреки това се заразих. Няма конспирации, няма лъжи, ако гражданите не вярват на правителството, поне да повярват на хората, които са на първа линия, и на оцелелите. Скоростта, с която този вирус заразява, е изключително висока. Не вярвах единствено, че ще се заразя, защото спазвах мерките, и мислех, че това ще ме предпази. Носенето на маска, дезинфекция, събуване на обувките пред вратата, миенето на ръце и въпреки всичко резултатът е налице, защото някой друг не е спазил същите предпазни мерки.
- Какво бихте искали да кажете на медицинските работници?
- Да бъдат силни, да имат куража да се изправят срещу това коварно заболяване. Да имат силата да бъдат добри и нежни към болните. Те са хората, които реално ни дават сили. За да стигне един човек до болница, той се е опитал максимално да остане вкъщи. С тези съобщения по медиите, че няма сестри, че няма легла, няма човек, който до последно да не се е опитал да остане до последно вкъщи. Не всеки може да върши тази работа, тя е призвание. Два живота да спасят от всички това е чудо. Може да не го чуват от всеки, но всички сме им изключително благодарни.