Всички щастливи в любовта си приличат, всеки нещастен е нещастен по своему. Помагам си с Толстой на път за „Вечерна сватба“.

Щастливата любов, споделената, е крило, вдъхновение и блаженство. Човекът диша райски газ и се рее в сладка наркоза, онези прословути пеперуди трепкат в стомаха, оня вътрешен обръч в гърдите пристяга сладостно, за да удържи устремилото се към полет сърце на мястото му. Всичко е красиво, всичко е прекрасно, всичко е щастливо. Любов!

Но не безоблачната, а неполучената, несподелената, несъстоялата се, невъзможната любов е истински драматична и бездънно пропастна. За нея влюбеният иска непрекъснато да говори, нея изследва до последния атом, тя го привлича фатално и му причинява болка. Болка, която иска да изпитва пак и пак, и пак. Страст, която зарежда болката. Копнежи, които другите може и да разбират, но не могат да ги преживеят. Любов!

И няма значение дали влюбеният живее в епохата на файтоните или на смартфоните. Разликата е само в скоростта на живота и във външното. В сърцевината всичко е едно и също. Голямата, изгарящата любов и животът, а и смъртта, си приличат - случват се само веднъж.
Това е едно от нещата, които си мисля като гост на „Вечерна сватба“ на Иван Станков.

Когато в края на октомври тези „разкази от други времена“ официално заживяха живота си, Издателска къща „Хермес“ публикува в сайта си интервю с автора. И аз веднага го използвах - препечатах го във вестник „Утро“. Но предпочетох собствено заглавие „Русе е декор, сцена и храм в новата книга на Иван Станков“. Предпочетох го в някаква степен заради регионалния характер на вестника и популярността на автора в града, но  има и други причини.

Защо Русе е избран за домакин на тези красиви, сладко-горчиви истории за любов, от които ти се плаче? 
Едната причина е, че любовта - магичната, опияняващата, поетичната, не може да живее сред кални улици, схлупени дюкянчета, вмирисани кръчми и шаечни дрехи. Там любовта живее по друг начин. Не по-малко бурно, страстно, огнено и отчаяно, но любовта в разказите на Иван Станков се нуждае от голямата романтична река, красивата европейска архитектура, белите файтони по „Александровска“, балните салони, концертните зали, шикозните магазини, луксозните ресторанти, шармантните женски тоалети, строгите мъжки костюми...

Според мен обаче има още една причина и тя може би е главната. Русе е градът на Иван Станков. Градът, в който пристига като мъничко момче и в който преминава през пътешествията на юношеството, през тайнството на възмъжаването, през първото влюбване, през първото мъжко съперничество, първата целувка, първата любовна радост и през много, много първи неща в живота си. Без да искам да ги съпоставям, не мога да не си припомня за признанието на Елиас Канети в началото на книгата му „Спасеният език“: „Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случило някога в Русчук...“. Затова наистина приемам Русе като декор, сцена и храм, та дори и като герой във „Вечерна сватба“.

И още един въпрос - защо пътят на тази книга минава през вестниците? Първата ми асоциация беше, че вестниците са като бърза улична храна, а книгата - като старателно изпипано гурме меню. Но ми се видя някак нелепо да смесвам любовта с кухненски миризми. И сравних вестниците с комикси, а книгата - с картина. Но всъщност може би е най-добре да оставя и двете сравнения. Мисля, че се допълват. Вестниците подсказват сюжети и герои, но вечно препускат към следващата новина, към следващия брой, към следващия ден. Така понякога журналистиката покрива късчета самородно злато от житейската мина с пластове мастило. Литературата, напротив, намира една сцена, едно обстоятелство, един герой, една постъпка и търпеливо, внимателно, с обич към човека пише за любовта. Която понякога е смъртоносна... Писателят знае историята, вестниците му дават само атмосферата, ароматите и фона. Чел съм и други книги, заченати от вестникарски страници, но „Вечерна сватба“ е по-красива и по-поетична - разказ, балада, елегия и ода едновременно.

Имах изключителната възможност да я прочета още преди да стигне до издателството.

И ето какво си представих, когато затворих последната страница.

Човек идва на този свят като сал в океана на вечността. Любовта във всичките й измерения е онази гравитация, която събира саловете и ги превръща в острови. Тя е и магнитът, който ги държи цели. С годините губим чувства и чувствителност, разделяме се с хора, ограничаваме желанията, ограничават се възможностите ни и така островът ерозира, става по-малък и по-малък, докато остане само един сал. И когато и той се разпадне, човекът става част от вечността. 

Любов и болка - миг и безкрайност.

Иван Станков обича тези две сестри. Познава ги лично. Познава ги истински. И пише за тях с мъдрост. С любов към човека, към неговите грехове, несъвършенства и страсти, към мечтите и победите му. С любов към живота. Възхищавам се на това.

* Текстът е част от онлай премиерата на „Вечерна сватба в интернет каналите на ИК „Хермес“.