Здравей, Петя! Имах нужда да споделя, която понякога става много силна. После преодолявам момента и се отказвам от споделянето, но този път се реших.
Още като малка, някъде в трети-четвърти клас, ме шокира, когато моя приятелка веднъж ми каза: „Ако си ми приятелка, ще останеш при мен“. Бяхме в лятна ваканция, но тя беше болна и не й даваха да излезе навън, където играехме. Само аз от другарчетата отидох да я видя как е и ме натъжи, че ме кара да правя такъв избор. Макар още дете, тогава можах да забележа тази несправедливост в условието, което ми поставя, и не останах при нея. Това по-късно не е повлияло на приятелството ни, но ето, че не съм забравила първия ултиматум в живота си и моят мислен отговор оттогава „А приятелско ли е да иска това от мен?“.
По това време за мен и брат ми се грижеше предимно майка ни. Работата на баща ми беше в дълги пътувания. В нея той беше на много отговорна началническа длъжност. Не разбирах всичко, което разказваше на майка ми за проблемите с хората в работата си, но днес си давам сметка, че се е налагало да взема бързо много смели решения, като спазва и професионални, и лични принципи, и какви са били причините и какво е коствало на интелигентен и чувствителен човек като него да накаже или направо да отзове някого.
Днес обаче нещата са други. Вече повече от десет години татко е на друга, по-спокойна работа, в която влага експертните си познания, не е началник. Но нали си е свикнал да нарежда, виждам го как се напряга, когато някой от близките влиза в спор с него и му противоречи. Може би преценява, че невинаги е прав, но понякога избухва. Слава Богу, винаги е коректен макар и със закъснение и после с действията си показва, че е разбрал, че не е бил прав или че се извинява, и все прави така с някой мил жест да поправи „щетата“. А щетата обикновено е, ако е разстроил майка ми (това по-скоро беше в миналото, тя отдавна вече му е свикнала) или мен, защото брат ми е по принцип повече непукист. И може би в това е проблемът, че аз, чувствителната, се терзая, като му възразя, или се потискам, ако не ми дойде кураж да го направя, а пък брат ми понякога изкарва татко от нерви. Вкъщи някак като на домашна шега преди няколко години започнахме да му казваме „шефе“, както и той на нас. Не знам дали това ни помага, или ни пречи. Това, което пък на мен ми опъва нервите, е като татко ми каже с онзи тон, нетърпящ възражение: „Валя, направи еди-какво си! Ако обичаш!“ Трябва да поясня, че има кратка пауза между двете изречения и след наставлението това „Ако обичаш!“ звучи заповедно. Обичам татко. Ако беше някой друг както приятелката от детството, щях да му кажа, че никак не обичам някой така да ми нарежда. От няколко години ние с брат ми живеем отделно, но се случва и по телефона татко да ми каже нещо, което ще приема за съвсем нормално и ще го свърша на драго сърце и без смущение, ако не допълва към молбата си това „Ако обичаш!“. Валентина, 30 г.

Здравей, Валентина! Със споделеното ни напомняш как премълчаваният смут в общуването с най-близките ни държи в напрежение. Да обърнем внимание, че в някои семейства атмосферата е постоянно стресова. Във вашето семейство изглежда, че хармонията на моменти се нарушава поради особености на характерите.
Споделянето тук може би ти върши работа, ако не намираш на кого да се довериш за това деликатно оплакване.
Трудността в приемането на татковата особеност
наистина изпъква на фона на опита ти от малка, когато приятелка се е опитала да те застави да докажеш приятелството си, като избереш да останеш при нея, вместо да излезеш да играеш. Това се е случило във възрастта, когато децата много активно подражават на възрастните, копират и поведение на родители и батковци и каки, и реплики на герои от филми и така се учат да бъдат големи. Ти, Валентина, си имала впечатлителността да разпознаеш невинната детска манипулация и да се противопоставиш, отчитайки, че приятелката ти се отнася несправедливо, особено след като само ти от тайфата си отишла да я видиш как е. „Това по-късно не е повлияло на приятелството ни, но ето, че не съм забравила първия ултиматум в живота си и моят мислен отговор от тогава „А приятелско ли е да иска това от мен?“.
Защо по-горе нарекох твоето оплакване „деликатно“. Дали днес се питаш бащинско ли е на татко да му идва така да задължава,
трудно ли е да се преодолеят професионалните навици
при общуване с близките вкъщи?
Ти обичаш баща си и може би му се възхищаваш за много неща и това - представям си го - натъртващо „Ако обичаш!“ може би снема от обаянието му, когато репликите в ежедневието или някоя малка молба зазвучи като заповед.
Казваш, че в детството ви с брат ти за вас се е грижила предимно майка ви. Почивните периоди на татко ти може би са били кратки, колкото да се порадвате заедно и пак да замине. Работата му може би е била много напрегната и изтощителна. Преди десетина години е пожелал да се оттегли в друга, в която да прилага само експертния си опит, не и управленския. Уверяваме се обаче за някои
рефлекси, които са трудно преодолими
дори и когато прилагането им изобщо не е необходимо. Може би всеки занаят предоставя специфични „професионални деформации“, а някои от тях са емблематични за определени професии - като учителската и като на военните, ако човек натрупа доста стаж в тях.
Отчиташ, Валентина, че длъжността на татко ти в миналото е била много отговорна. Като малка не си разбирала всички трудности, които са си споделяли родителите ти, но днес, когато и ти си вече голяма и непосредствено обогатяваш опита си в твоята работа, си даваш сметка, че се е налагало татко ти да взема много смели решения. Наистина,
когато трябва човек бързо да решава
слагайки на кантара на преценката принципи от професионалния устав и свои лични принципи, това често води до тежки дилеми, като дали да накаже или да отзове някого от висотата на своите правомощия, в случай че другият е допуснал неприемливи или опасни грешки, и да го лиши за известен период от работа.
Десет години по-късно изглежда, че при татко ти не е изветрял рефлексът да нарежда, да управлява ситуациите и се опитва да преодолява този порив, но му личи напрежението от усилията - „виждам го как се напряга, когато някой от близките влиза в спор с него и му противоречи“. Разбираш, че той преценява, че невинаги е прав, удържа се, но понякога избухва. После с 
кавалерство и коректност
и „с действията си показва, че е разбрал, че не е бил прав или че се извинява, и все прави така с някой мил жест да поправи „щетата“. Поясняваш, че щетата е, когато разстрои майка ти или теб. Ето, че майка ти е свикнала да го приема такъв, какъвто е, а брат ти е непукист. Дали си е такъв по характер, или това е външен облик, с който се щади обида и тъга да не стигат до дъното на душата му? А дали татко ви не е учил брат ти от малък да остава стабилен, да запазва самообладание в труден момент? Може би не, щом като брат ти с тази склонност понякога изкарва от нерви татко ти. Говорили ли сте за това с брат ти?
Сравнявайки се с него, се преценяваш като
чувствителната, която се терзае, като възразиш,
или ти е потиснато, ако не ти дойде кураж да реагираш.
От няколко години вкъщи използвате обръщението „шефе“. Както разбирам, първо вие сте наричали така баща ти, може би като признаване на авторитета му и в семейството с добронамерена закачка. Той на свой ред, отново кавалерски, също ви нарича така, с което съзнателно или не може би се стреми да нивелира общуването - не приема да има йерархия вкъщи, каквато е била задължителна в старата му работа. Това ми подсказва стремеж да разрешава вътрешен конфликт между трудно преодолимите навици и правилните му разбирания какви би било добре да са отношенията вкъщи, за което той е
често във вътрешна борба със себе си
Досега вероятно си преодоляла различни изпитания да понесеш свои рискове от противопоставяния или компромиси да потиснеш някое възражение от обич или от уважение, но все още ти се опира като препятствие - казваш, че ти се опъват нервите, когато татко ти каже с онзи заповеден „тон, нетърпящ възражение“ да направиш нещо, допълвайки след кратка пауза натъртващото „Ако обичаш!“, с което молбата му звучи съвсем заповедно. Случва се да прибягва към него дори и в телефонен разговор.
За да бъдем заедно полезни с теб, Валентина, нека обърнем внимание на родителите на малки деца и на учителите, че когато ги учат да използват „вълшебните думички“ - моля те, благодаря, извинявай, ако обичаш, това би следвало да бъде с подходящата интонация, а също и да дават примери на децата
как вълшебството се променя в негативно
за този, към когото ги отправят, и че се изопачава смисълът им, когато се произнасят с хладен тон или пък формално. 
В края на писмото не отправяш очакване за някаква помощ. Често и клиентите в кабинета са наясно, че има случаи, когато не може дадени обстоятелства да се променят и трябва да се научат да живеят с тях. В такива случаи те идват малко да разтоварят това, което им тежи, за да могат по-леко да продължат нататък. Може би е така и с
приемането на родителите ни такива, каквито са
предвид и твоята възраст, в която по-добре можеш да разбираш себе си и другите.
Но да видим дали има нещо, което би могла да опиташ да направиш за това, което те огорчава: „Обичам татко. Ако беше някой друг както приятелката от детството, щях да му кажа, че никак не обичам някой така да ми нарежда“. Споделяш, че би изпълнила негово желание на драго сърце и би го приела без смущение, ако не допълва към молбата си това „Ако обичаш!“. Спомни си какви варианти за отговор си си представяла досега и
кой вариант по-малко би огорчил него
Дали не би могла и да му кажеш: „Татко, обичам те и затова искам да го направя“. Такъв отговор обаче би прозвучал осъдително или би провокирал вина, ако е с гневен или с разстроен тон. Той би помогнал да се свържете с обич и с истинско разбиране, ако преди това бързичко извикаш у себе си обичта, чувството за сигурност, което ти дава твоят смел татко, благодарността, че е още жив и здрав, и усмивката ти, че след всеки негов малък или по-голям гаф той винаги намира начин кавалерски да компенсира „щетите“.