„Сълзата на детето тежи по-малко от капризен вятър, но сълзата на гладното дете тежи повече от цялата Земя“. Това е само едно от посланията на днешния ни гост, от чието рождение се навършват точно 100 години. Това е известният хуманист Джани Родари, роден на 23 октомври 1920 г. в северозападното италианско градче Оменя и извървял с приказките си за малки и пораснали деца пътя до върховете на голямата литература.
Предлагаме ви със съкращения очерка за него, публикуван в сп.“Биограф“.

Влизайки в италианска книжарница, погледът се премрежва от книгите на Джани Родари - най-популярният детски писател на Ботуша. Днес той е разпознат и обичан както у нас, така и в редица европейски страни като Франция, Германия, Испания и Русия, и е носител на малкия Нобел, както наричат най-престижната литературна награда „Ханс Кристиан Андерсен“. 
Типичният му стил се формира още в ранна детска възраст. Без да може да се похвали с мастити дипломи или гръмки звания, Джани е изключително ерудиран, защото от дете чете много, и то разнообразна литература.
„Господин Ромуси, директор на градската библиотека във Варезе, ми връчваше винаги и без да му мигне окото каквато и да е книга, стига за нея да бях попълнил редовен фиш. 
В главата ми имаше място за всичко с изключение на школото“
Така описва част от спомените си писателят в предисторията към „Граматика на фантазията“. В този труд, oтпечатан за първи път през 1973-а, той представя на широката аудитория различни похвати, с които у децата да се насърчава развитието на въображението.
Джовани Франческо Родари се ражда на 23 октомври 1920-а в Оменя - градче в западната част на Северна Италия. Майка му Магдалина е втора съпруга на бащата на Джани. От първия си брак той има вече един син Марио. С Магдалина Джузепе Родари има още две деца - Джани и по-малкият с една година Чезаре.
Едва 9-годишен, Джани губи баща си. Историята за смъртта му напомня на приказка от творчеството на писателя. Джузепе Родари бил хлебар по професия и имал собствена малка пекарна и магазинче за хранителни стоки. Един ден, по време на пороен дъжд, забелязал малко давещо се в локва котенце. Без да се поколебае, изскочил от къщи, за да го спаси. Но се простудил, а настинката бързо прераснала в бронхопневмония. И клетият Джузепе се простил с живота за някакви си седем дни...
Настанали тежки години на бедност
Джузепе не оставил никакво наследство и Магдалина продала пекарната и магазинчето и започнала работа като слугиня в заможен дом. 
На 14 г. бъдещият разказвач на истории се научава да свири на цигулка и дори с няколко свои приятели сформират трио, което изнасяло музикални представления в таверни и дворове в околностите на Варезе. Майка му обаче не подкрепя това начинание и Джани преустановява музикалните си увлечения. Въпреки това любовта му към изкуството търпи най-различни метаморфози. Увлича се по театъра и дори през живота си няколко пъти се изявява като кукловод. Използва куклените постановки като възможност да изследва начина, по който децата възприемат всяко действие, изиграно на сцена.
Като тийнейджър е 
привлечен неудържимо към творчеството на немски психолози, френски сюрреалисти и древни философи
Горе-долу по това време превръща изследването на фантазията в основен фокус на житейския си път. Започва да работи с малчугани съвсем малък през 1937-а, когато преподава италиaнски на децата на семейството на едни немски евреи. 
По това време е на 17 и току-що е взел изпити за преподавател. „Разказвах на децата истории, които нямаха кой знае какъв допир с действителния живот, още по-малко със здравия разум“. Нищетата го провокира от малък сам да започне да изкарва прехраната си, но учителската професия е нещото, което най-много го привлича именно заради възможността да общува с деца. Учителят, според Джани, не трябва да е авторитарна фигура, а възрастен, който общува с децата, за да изяви най-доброто от самия себе си.
„Трябва да съм бил невъзможен учител, зле подготвен за работата си и с претъпкана от всичко по нещо глава. Но поне скучен не съм бил“, спомня си още той. По онова време неговите приятели бежанци вече са напуснали Италия, за да си търсят ново убежище и Джани започва да преподава на деца в начален курс. Омагьосан е от идеята за това как думите, съчетани по най-различен начин, може да сътворят най-причудливи сюжети.  Повлиян е силно от Новалис (Фридрих Филип Леополд барон фон Харденберг) - един от най-видните представители на ранния романтизъм в Германия. И също като него е запленен от „науката за фантазията“ .
Всичко, научено от немските философи и френските сюрреалисти, Родари умело вплита в работата си с децата. 
Списва си „тетрадка по фантастика“
където си води различни бележки, очертавайки различни трикове, с които може да се задвижат най-различни думи и образи. Години по-късно след войната същата тази тетрадка ще му служи, когато започне да пише за деца.
Когато избухва Втората световна война, той е преподавател по заместване във Варезе. Обявен е за негоден да служи на фронта заради нестабилното си здравословно състояние. За да продължи да се занимава с преподаване обаче и да избегне безработицата, го принуждават да членува в Националната фашистка партия въпреки тоталното му отричане от идеологията на това движение.
„Тези години на нищета и безработица бяха мощен стимул, които обостриха цялостното ми възприятие за света. Това беше период, в който се чувствах притиснат и унизен да си търся дори покрив над главата. 
Беше страхлива постъпка от моя страна да изневеря на убежденията си, но нямах друг изход
може би някой от работническата класа би реагирал другояче, но аз бях обременен с дефектите на провинциалната буржоазна класа“, спомня си по-късно писателят.
През есента на 1943-а Джани Родари е призован да служи в миланска болница. Там научава за гибелта на фронта на двама свои близки приятели и за ареста и изпращането в немски концлагер на брат му Чезаре. Разочарован от целия режим и вече последовател на Ленин и Троцки, той все повече се увлича по марксизма. Свързва се с местната Съпротива и встъпва в Комунистическата партия на Италия. Този завой в политическите му убеждения до голяма степен обуславя и начина, по който протича кариерното му развитие след края на войната.
През 1945-а започва работа като журналист в Ломбардия в хумористичен вестник, след което става редактор в списание на комунистическата федерация във Варезе. Две години по-късно вече е в миланския „Унита“ на италианската компартия, където поема неделното детско издание към вестника. През 1950-а му предлагат да оглави седмичното списание за деца „Пионери“, което съществува 10 години. Там Родари започва да пише детски стихове, разкази и приказки. През 1951 г. от публикациите му е съставена „Книжка с весели стихотворения“. Това е и първото пълноценно издание на автора.
Джани Родари
пише не точно за деца,
а по-скоро опитва да пише от тяхно име, на техния език, гъделичкайки въображението, като нерядко това означава тотално да подкопава авторитета и гледната точка на всички възрастни. Често на помощ му се притичва „фантазният бином“. Това необичайно словосъчетание е нещо, което е фундаментална част от работата му като писател. Запознава широката аудитория с него в книгата „Граматика на фантазията“ и го обяснява така: „Двойка различни думи, разделени от известна дистанция, чието съседство е доста необичайно. Но само така въображението ще бъде принудено да се задвижи и да установи между въпросните думи сходство или фантастична цялост“. В книгата той посочва какви приказни истории може да се породят от съчетанието на такива фантазни двойки думи като „куче и шкаф“ или „светлина и обувки“. Една такава типична двойка е и „магазин-надежда“, в която лесно се разпознава едно от най-популярните стихотворения на Родари „Надежда“ („Ако можех да имам едно/ магазинче със две полички, / бих продавал... познайте какво? / - Надежда. Надежда за всички...“, превод - Валери Петров). Това популярно стихотворение е ясен пример как се съчетават утопичните и политическите възгледи на твореца с чисто професионалния му похват да предизвиква въображението и да провокира децата да започнат да мислят извън всякакви рамки.
Родари е запален моралист
обича да шокира читателите си и да поставя под въпрос начина, по който е устроен светът, „но не го прави назидателно, а единствено впрягайки в действие въображението... Преди всичко предпочита да си служи с хумор или откровено комичен тон, защото го намира за най-подходящия начин да общува с децата, като в същото време засяга грандиозни проблеми на обществото..., без това да натежава“ - така го анализира Стефано Пандзараса в своята книга „Зеленото ухо на Джани Родари“. Заглавието е аналогия с едноименното му стихотворение „Един зрял господин с едно неузряло ухо“, което той написва малко преди смъртта си. В него накратко се разказва за един възрастен мъж, който имал зелено ухо - единственото нещо, което бил запазил от младостта си, но то било необикновено, защото с него чувал всички онези неща, за които другите възрастни били глухи. 
Освен като природозащитник и пацифист, критиците често окичват Родари и с други определения. Едно от най-утвърдилите се е: „Автор, който пише безсмислени приспивни рими и приказки, построявайки един утопичен свят“. Утопията, според Родари, не може да се постигне чрез индивидуалното обогатяване и трансформация. Нужна е политическа и социална промяна. Обрисувайки най-фантастични приказни страни, той деликатно и с усмивка предава на децата своите убеждения и най-вече такива послания, в които той мисли, че човечеството се е провалило, без да има нужда да се стига дотам.
Италия дълги години отхвърля
своя писател. През 1951 г. излиза първият роман-приказка на Джани Родари - „Приключенията на Лукчо“. Книгата е с противоречив имидж - тя разказва историята на момчето-зеленчук Лукчо, който се бори срещу несправедливото отношение спрямо зеленчуците от страна на плодовата аристокрация начело с принц Лимон и гордия дон Домат. Години наред книгата търпи критики, църковните катедри дори сравняват Родари с дявола. Коренно различно е отношението към творчеството му в Съветския съюз. С.Я.Маршак - опитен книгоиздател, веднага харесва италианеца, става негов издател и помага за популяризирането на творчеството му в Русия. През 1953 г. излиза руско издание на романа за Лукчо - „Приключенията на Чиполино“. По-късно по книгата е екранизирана с анимационен и игрален филм на руски.
Джани Родари става един от най-любимите чужди писатели в Съветския съюз, а оттам славата му се разпространява из целия социалистически блок. У нас цели поколения израстват с неговите книги, както и с драматизации, издадени от „Балкантон“ на дългосвирещи плочи.
Ситуацията драстично се променя, след като Родари получава престижната награда „Ханс Кристиан Андерсен“ през 1970 г. за „устойчив принос към детската и младежка литература“. Италианците изпитват силна гордост заради постижението на своя сънародник. Въпреки това световно признание обаче, англосаксонските държави продължават да странят от произведенията му, макар че днес творчеството му е преведено на десетки езици, а общият тираж на различните издания по света надхвърля 20 милиона.
„Той бeше остроумен и много интелигентен
Умееше да предразполага хората с лекота, макар първоначално да оставяше впечатление на по-резервиран човек“, казва съпругата му Мария Тереза Ферети. Двамата се запознават през 1948 г. в Модена. Там Мария е технически секретар на Демократичния народен фронт. Женят се през 1953 г., а след 4 години, през 1957 г., се ражда единствената им дъщеря Паола.
Последното работно място на Джани Родари бил вестник „Paese sera“. Последните години на 70-те са динамични в професионален план, но предизвикателни за нестабилното здравословно състояние на Джани. Неколкократно се подлага на операции на левия крак заради тромб във вените, но през 1980-а внезапно умира от инфаркт, още ненавършил 60 години.
Въпреки че през живота си така и не се сдобива с конкретна степен на образование и се самоопределя за дилетант, Джани Родари е изтънчен мислител. Умее да улавя случайно подхвърлени думи, да ги заиграва с най-различни асоциации и подреждайки ги като зид от тухли, да построи цяла една история. На пръв поглед това може да изглежда като най-ненадеждната тухлена стена, но пък въображението, което споява всеки ред, прави историите на Джани Родари устойчиви на времето. Така името му - синоним на майстор на фантазията, съвсем заслужено си отрежда място в световното литературно наследство за деца и възрастни.