Здравей, Петя! Синът ни е на 3 години и половина, а още не е проговорил. Всичко му разбираме и той ни разбира много добре, но не говори. Издава звуци да се инати, когато нещо не му изнася, тръшка се, като иска нещо, но не казва с думи.
С кака му нямахме проблеми. Тя е вече ученичка в началното училище. От малка й говорехме само на български, за да й е лесно, като тръгне на детска градина и на училище. Сега пък, когато бабите й говорят на турски, тя се дразни, защото не им разбира, или май се прави на важна.
Малкият тръгна вече на градина, но, защото му говорим на турски ли, се обърква между нас и кака си и закъснява с говоренето? Имахме проблем и с телефоните - все с тях искаше да си играе, но една роднина, която е учителка, ни предупреди и вече от три седмици не му даваме, колкото и да се тръшка. Дали това, че сме на два езика, му забавя говора? Какво да направим, за да проговори? Айлин, 27 г.

Здравей, Айлин! По проблемите на детското развитие при малките деца и при децата в предучилищна възраст, в която е прекрачил твоят син, тук имахме доста консултации, които можеш да потърсиш в сайта на вестник „Утро“, и вярвам, че всичките с нещо може да ти бъдат от полза - за идея за справяне с някакъв сегашен проблем, за ориентиране в нови прояви на развитието, за осъзнаване на проблеми от миналото, за които понастоящем също може да се консултираш как би могло да се намалят последствия от тях в бъдеще и доколко и как да се поправят грешки в настоящето.
Това, което споделяш в кратко писмо, разкрива проблеми или трудности и
предизвикателства на множество пластове
Ще обърна внимание най-напред на предпоследния ти въпрос, защото касае много семейства не само в България, но и в чужбина, където емигрираха заради препитание или се преселиха наши сънародници - „Дали това, че сме на два езика, му забавя говора?“. Този проблем е бил валиден и в миналото - децата, чийто етнос и домашен език са различни от българския, изпитват затруднения в ориентацията в началото и в адаптацията в детската градина или в училище, но пък топлото посрещане от учителите и от целия персонал помагат стресът да се преодолява постепенно и те да се приобщят с
с универсалния език на доброто и любящо отношение
свързано с истинска загриженост за детето.
Може би е подходящо с това да отбележим в тази консултация началото на поредица от форми, в които живее един език. Те всичките са важни, за да проговори детето, и дават отговори на въпроса ти, който ти създава вероятно много напрежение - „Какво да направим, за да проговори?“, на който няма кратка рецепта по данни в десетина изречения от теб без беседване както в консултирането на живо, в което често се използват и така наречените скрининги на развитието.
„Синът ни е на 3 години и половина, а още не е проговорил“. От писмото ти, Айлин, разбираме, че от опита ти на майка с второ дете познаваш 
някои важни показатели на развитието
и си наясно, че повечето деца прохождат и проговарят около една година. Някои отрано използват свързана реч с прости изречения („Топката топа“). Развитието на речта, която в тази възраст е мислене на глас, подпомага появата на самосъзнание. В периода, когато детето усвоява и речта, и света чрез многократни повторения на възприетото, използването на обръщения към него по име води до осъзнаване на себе си като активен субект - някой различен от останалите, макар и в началото да е усвоило произношението само на част от звуковете - „‘Ван и‘а ко‘ата!“ (Иван иска колата) - имаме завършена мисъл и
изказано желание от свое име
в буквалния смисъл, което на този етап подготвя появата на личното местоимение Аз.
„Всичко му разбираме и той ни разбира много добре, но не говори“. Това е много често споделян проблем от родители и си представям понякога как цялата семейна планетна система изглежда, че се върти около слънцето малко дете. Ефектът е, че всички го поглезват, защото, разпознавайки какво иска детето, те веднага му го доставят - чаша вода, желаната играчка, и на него съвсем не му се налага да положи усилия да изпробва дума от речника на възрастите. Обратно -
родителите дори се вкарват в капан
те да говорят като детето по бебешки, като утвърждават така нов семеен речник с негови думи, изрази или значения, вместо да му подават думи, изрази и значения от езика на общността. То се чувства разбирано, но може да проявява и силно раздразнение, когато родителите се смеят и преповтарят негови опити за думи, за да ги затвърдят в „речника“ си.
„Издава звуци да се инати, когато нещо не му изнася, тръшка се, като иска нещо, но не казва с думи“. За какво са му думи, като досега не са му послужили с нещо - всички го разбират и без тях. Често по-голямото дете в семейството става нещо като преводач или репортер между малкото и големите в семейството и несъзнавано се затвърждава такава тенденция -
малкото бива все едно подпомагано да не прояви усилия
а големите губят време да го чакат самостоятелно да проговори, същевременно поощряват по-голямото дете, че им сътрудничи, а то продължава да поддържа инерцията на малкото, защото така се е оформила новата му ролята в семейството, с което се чувства значимо - да е сътрудник на големите, за което получава похвали.
„Малкият тръгна вече на градина, но, защото му говорим на турски ли, се обърква между нас и кака си и закъснява с говоренето?“. За този въпрос е подходящо по-задълбочено обсъждане - дали момченцето от вас чува само турска реч, а от кака си само българска и засега реагира със
запъване в това вавилонско объркване на езика
с отказ или отлагане да говори; дали, ако преди месеци е имало повече готовност да проговори, този период е бил изпуснат, защото е навлязло и в периода на самоутвърждаването - кризата на третата година, когато себеосъзнаването може да се прояви настоятелно с капризи, които са нормални за периода - това, че се тръшка, за да ви подчини да направите каквото иска, е показателно; дали вие като родители сте реагирали с обратно замятане на махалото - от едната крайност, че сте говорили на дъщеря ви само на български до тръгването й на училище, сега да ви идва на момчето да му говорите само на турски. И това, Айлин, макар че може да предизвиква объркване, постепенно ще се преодолява,
стига да има говорене с детето с насочено внимание към него
и с показване на значението на думите да символизират предметите, хората, действията, отношенията. Така повторното назоваване на играчката топка по време на подхвърлянето й с детето, без значение на кой език, ще го стимулира и то да повтори „топка“ заедно с повтарящото й подхвърляне. После то ще я види в книжката с предметни картинки и разпознавайки я като изображение, ще се закрепва по-добре като дума и образ в паметта му. После когато топката е прибрана и му се доиграе, ако не бъде веднага улеснено от вас, защото винаги го разбирате какво иска да каже, ще се опита да я назове, ще ви дърпа вероятно и към книжката (която се явява картинен разговорник) да я покаже или към мястото, където сте я прибрали нависоко. Такива моменти са подходящи детето не само до положи усилие да произнесе дума, означаваща неговото желание, но и да го приобщим към човешкото достижение в еволюцията -
общуването посредством думите и образите
Другото - предоставянето на смартфона или таблета още на две години в ръцете на детето, защото „Ето колко хубаво и тихо се занимава с него“, може със сигурност да го отчужди, преди да се научи как да се сближава с другите и да се радва на общуването.
„С кака му нямахме проблеми“. Сравнено с това на братчето й, като че ли нейното израстване е било такова, че да ви улеснява като родители, а ето, че сега на малчугана ви затруднява. „От малка й говорехме само на български, за да й е лесно, като тръгне на детска градина и на училище“.  Да, вероятно тя се е адаптирала по-лесно в детската градина и училище, ползвайки езика, който се говори там, но
не само конкретният език, а самото говорене
ми се струва, че е оказало значение за нейното проговаряне. Като първо дете е възможно повече да сте се старали тя да усвоява този външен спрямо дома език, което в малка възраст става с римушки и песнички, с научаването им от майката в детската ясла и в детската градина с цялото й старание да ги репетира с детето вкъщи. Така те звучат от майката към детето и това е важна връзка, какъвто и да е езикът.
Отегчи ли се, Айлин, когато трябваше да повториш всичко това и с момченцето? Помисли ли си, че то и без твое престараване ще проговори само? Не дойде ли като допълнително улеснение за теб
смартфонът, с който всяко дете спира да се пречка из къщи
и си гледа тихо всичко, което от занимателния екран поглъща вниманието му? С него в отделни участъци мозъкът е непрекъснато активен. Така детето автоматизира определени действия, а в други части на мозъка липсва активност - не протича ток чрез стимулиране, който да зарежда целия потенциал в даден важен период за появата на нова функция и то не усвоява нито думите като заместители на предмети, лица, действия, нито езика на отношението -
специален човешки обмен, който наричаме социален
Така дори и да ви разбира какво му говорите, детето повтаря свои реакции да се противопоставя, да се тръшка, когато нещо не става, както то би искало, не обогатява опита си, в същото време затвърдява агресивни отговори, които би могло да пренесе сред другите като свой начин на изразяване, като свой език, с който да подчини света, ако на обкръжението му се иска да се размине с конфликтите с него.
Но да се върнем, Айлин, на сравнението с кака му - „Сега пък, когато бабите й говорят на турски, тя се дразни, защото не им разбира или май се прави на важна.“
Дали е добре да се прибягва до такава крайност
детето да не усвои домашния език, езика на своя род, дори и с тази цел да му е по-лесно в училище. Възможно е момиченцето да се дразни, че не разбира, или пък слушайки ви със съпруга ти да говорите само на български пред нея, да възприема турския език като остаряла форма на общуване при старците. Името също е знак - за принадлежност към род и език. Предполагам, че дъщеря ти е с турско име. Не създаваме ли у детето 
излишен смут да бъде и занапред колебаещо се
в лоялността между тези принадлежности? Впечатленията ми от моите приятели турци са, че те без проблем превключват между езиците и са усвоявали усърдно думи в процеса на изразяване на своята привързаност, на нуждата си от приятелство и от свободно споделяне на своите мисли и чувства. И мисля, че така е добре да бъде при всеки от нас без значение от етноса - да развиваме възможността да се изразяваме и на своя, и на нови езици и това да ни помага както да общуваме, така и да живеем, споделящи свободно и разбираемо и за другите мислите, чувствата и потребностите си.