За киноманите, влюбени в добрите стари филми отпреди специалните ефекти и 3D заснемането, днес е специален ден. Навършват се 115 години от рождението на един от символите на това изкуство Грета Ловиса Густафсон. Или както Холивуд я направи прочута по целия свят - Грета Гарбо. 
Предлагаме ви очерк за нея, публикуван от сайта magnifisonz.com.

Грета Гарбо умира 2 пъти. Първият - през 1941 г., когато изиграва последната си роля във филма „Жената с две лица“. Вторият - през 1990 г., когато спира сърцето й. Първия път е на 36 години, втория - на 85.
Във времето между творческата и физическата смърт тя се премества от Холивуд в Ню Йорк, поддържа връзки със силните на деня, занимава се с градината си, купува картини и недвижима собственост, пази диети, пътешества и води объркан живот. И още: флиртува с киното, разглежда купища предложения, обещава на продуценти, отлага, колкото се може по-дълго, и в последния момент отказва. 
„Не мога да го направя - казва тя. - Това е невъзможно.“
През 1954 г. получава Оскар за „незабравими роли, изиграни преди две десетилетия“. След това започват проблемите със здравето. Тя страда от бъбреци и женски болести, непрекъснато сменя лекарите. По същия начин се мята и в странния триъгълник с руската моделиерка Валентина Санина и мъжа й Джордж Шлей (Георгий Матвеевич), които я командват и мъчат до дълбока старост. 
Старостта й е пълна с обиди и болести. Гарбо се скарва с много от близките си и през повечето време е сама. До последните дни й се налага да се крие от поклонници: вече отдавна не се снима в киното, но където й да отиде, винаги я познават. Сочат я с пръст като привидение или пришелец от друга планета. Зяпачите са прави донякъде. Всичките тези 50 години Гарбо все едно не съществува. Пред света е нейният призрак, нейната сянка.
Началото на тази история, както и краят й, са банални
Име: Грета Луиза Густавсон.
Място на раждане: Стокхолм.
Дата: 18 септември 1905 г.
Баща: златар.
Живот: в нищета. 
Когато е на 13, умира баща й. Започва работа във фризьорски салон, после - в универсален магазин. Там я чака първото (с привкус на ирония) обещание за бъдеща кариера: като продавачка се снима в рекламното филмче „Как не трябва да се обличаме“. В следващия филм я забелязват и й предлагат малка роля в киното. През 1922 получава стипендия за школата на Кралския драматичен театър. После я забелязва роденият в Русия Мориц Стилър, основоположник на шведското кино. Грета е на 18, податлива като восък. Стилър я оформя отново, дава осанка на ъгловатото симпатично момиче Грета Густавсон и звездното име Гарбо. В добавка - главната роля в нашумелия филм „Сага за Йоста Берлинг“. 
Като вижда филма, шефът на студио „Метро Голдуин Майер“ (MGM) предлага на Стилър договор в Холивуд. Стилър поставя условие: с него да дойде и Гарбо (големият европейски талант не иска да се разделя с любовницата си). Майер се колебае, момичето му се струва простодушно, но в края на краищата се съгласява. След това всичко тръгва наобратно. Гарбо се изкачва по стълбицата на успеха, Стилър слиза. В края на 1925 г. Майер преразглежда договора с Гарбо и увеличава хонорара й. В началото на 1926 г. Стилър е уволнен по непригодност. Той се оказва ненужен за Холивуд. Не е нужен и на Гарбо. Не защото тя е звезда, истинската Гарбо още не е създадена. А защото Стилър е задействал механизма за създаването на звезда, който не се нуждае от контрол. След година и половина той напуска Холивуд, Грета вече отдавна го е изоставила. Година по-късно той умира в Стокхолм след кратко боледуване. Гарбо разбира на снимачната площадка. Прекъсват снимките, но не за дълго.
По това време нещата при Грета вървят добре, но няма нищо особено. Тя става звезда. Както си му е редът, се снима с друга звезда - Джон Гилбърт. Както се очаква от нея, върти роман с него. Между другото, през април 1929 г. Джон й прави поредното, трето предложение, тя за пореден, последен път му отказва. През май той се жени за актрисата Ина Клеър. След това кариерата му залязва. През 1934 г., на гребена на вълната, Гарбо подписва с MGM нов договор, който й дава възможност за пълен контрол върху филмите, в които играе. Тя не пропуска да се възползва, уволнява от „Кралица Кристина“ Лоурънс Оливие и го заменя с Гилбърт, но и това не помага на кариерата му. През 1936 г. Джон умира от инфаркт на 40 години. Гарбо разбира за това в Швеция, но не реагира.
Другата любов
След Стилър и Гилбърт личният живот на Гарбо прави рязък завой от нормалното към тайнственото. Траекторията на ярка звезда е прекъсната, на мястото й идва друга линия на съдбата.
През 1931 г. Гарбо се запознава с Мерседес де Акоста - поетеса, драматург и сценаристка от кубински произход. Недоброжелателите я наричат графиня Дракула заради царствените й, екзотични черти. Последователка на Кришнамурта, почитателка на Айседора Дънкан и убедена феминистка. Мерседес е омъжена за посредствения художник Аврам Пул, но не обича мъжете. Обича открито и агресивно жените. До седемгодишна възраст родителите й втълпяват, че е момче. Уроците им не отиват напразно. На един от приемите Мерседес отива до Грета и по мъжки се ръкува с нея.
„Стори ми се, че цял живот съм я познавала - спомня си Мерседес. - Или по-скоро в мои предишни прераждания.“
Скоро след това те са заедно на почивка в планините на Сиера Невада. Мерседес пише сценарий, в който Гарбо играе преоблечен младеж. Сценарият е спрян от могъщия продуцент на MGM Ървин Талбърт.
След година тяхната любовна връзка не е роман, а почти брак. Не много щастлив - живеейки заедно, постоянно се карат. Накрая Гарбо напуска Мерседес и от Холивуд се премества в Ню Йорк, след това в Швеция. Мерседес не страда дълго: тя затрупва с цветя Марлене Дитрих, новото холивудско момиче, което разправя на всички, че в Европа „ние лягаме с всеки, който ни се стори привлекателен“.
В същото време Гарбо достига кулминацията на любовния си път: върти романи с хомосексуалисти. Тези, за които тя е единствена в пълния смисъл на думата, са шведският актьор Нилс Астер и след него милионерът диетолог Хейлърд Хаузър. Първенството сред тях обаче остава за Сесил Битън.
Той е блестящ фотограф и дизайнер, аристократ и светски лъв, който дълго преследва Гарбо, за да я снима за корицата на „Вог“. Тя все му се изплъзва, но през 1932 г. най-накрая престава да бяга. Нещо се случва между тях. Той я целува, а тя му казва: „Ти си като гръцки юноша. И ако аз бях такъв, щях да направя с тебе такова...“
„Самият аз едва повярвах на това, което стана“, спомня си Битън.
Единственото реално доказателство за това, което може би е станало, е чаената роза, която тя целува преди заминаване. Тази вечер те се разделят и това предопределя и останалия им живот, пълен със страстни срещи и дълги, понякога ледени раздели. Отношенията с Битън са най-стабилните в живота на Гарбо. Тя играе в живота му много по-голяма роля, отколкото той в нейния. Тя не обича Битън, както не обича и Мерседес, и въобще никого на света. Тя не е родена за любов. В живота й е съдено да изживее сляпо плътската страст на екранния си образ. Именно за този образ тя е и родена.
Красота и маска
Образът не се ражда веднага. Тя вече е звезда, но още не е самата себе си. За да се роди образът, са нужни подходящите роли, звукът в киното, точния костюм. Най-добрите роли Гарбо играе в мелодрамите - Ана Кристи, кралица Кристина, Мата Хари, Ана Каренина, дамата с камелиите. В мелодрамите обаче Гарбо не предизвиква жалост към героините си, а пресъздава неумолимото влечение към фатален край. Не мелодрама, а трагедия. За това не са нужни думи: погледът й застива и излъчва отчужденост, тя се измъчва от желанието и невъзможността да обича така образно, че с появата на звука в киното филмите й нищо не губят. Още по-малко й е необходимо тялото.
Виж, с него не й върви особено. Тя прави впечатление на едра жена. Прекалено грамадна за Холивуд на 20-те, където царуват миньончета като Мери Пикфорд и Норма Шиърър. Гарбо е с плосък бюст, широка кост и развлечена момчешка походка, която заменя с неподвижност по време на снимките. Останалото не е нужно да прикрива, тъй като не се забелязва.
Истинската Гарбо изгрява, когато на снимачната площадка се появява Адриан (така романтично се подписва Адриан Адолф Гринбърг), любимият моделиер на холивудските красавици. Техният пръв съвместен филм е „Героинята на романите“ (за нея седми). За новата си „героиня“ Адриан създава шапка, която седи косо, блузка с висока яка и дълго до земята палто-шинел, което я прави строга и пряма. Гарбо започва да носи и в живота същите дрехи - дълги прави палта и завършващи близо до линията на шията блузи. Неслучайно тя е първата, която популяризира полото с висока яка. Адриан я научава да използва дрехите, не за да показва (както другите), а да скрива тялото. Само едно нещо тя не крие, най-важното - лицето. 
На него и само на него почива митът Гарбо.
Широко чело, тънък нос, класически пропорции и най-дългите на света мигли. Това лице се откроява на тъмния фон на екрана с почти неестествена белота (едва ли за някой друг в киното цветът е толкова фатален). Към такова лице най-много върви гладко причесана назад коса или шапка, която я скрива. Нищо не трябва да затъмнява езотеричната красота. Дори гласът - нисък, дълбок и чувствен, леко продран като след настинка, пречи и лишава лицето от търсената загадъчност. Неестествено правилно лице, без дефекти. Красота на бялото, красота на маската, красота на смъртта - почти абстрактна и следователно почти безполова. Идеална красота, която не съществува.
Нейното пространство е чистата еротика, в която сексът е невъзможен и ненужен. При знаменитите си екранни целувки Гарбо държи лицето на мъжа като чаша, от която пие. Целувайки се, тя не докосва лицето му - прикосновението би разрушило неустойчивия еротичен идеал. Марлене, новата приятелка на Мерседес след Гарбо, е пълна нейна противоположност. Гарбо е актриса на лицето, Марлене - с маниерите на прима от второразрядно кабаре и с ореола на паднал ангел - е актриса на краката в непристойно-подканваща естрадна поза. Марлене вълнува, Грета очарова. Марлене предизвиква фантазии, Грета предизвиква кома. Двете играят в Забранено пространство, но Марлене олицетворява загадката на тялото, некриещо нищо, а Грета - чистата еротика и недостъпната й тайна. Избирайки Мадлен, Мерседес предпочита чистия секс пред еротиката. Но тя не разлюбва Гарбо и се стреми към нея, въпреки че Грета не я забелязва до края на дните си.
Сексът удовлетворява, но неудовлетвореността ни движи.
Затова всички сексуални похождения на Гарбо не значат нищо. Следващите й любовници - режисьорът Рубен Мамулян, актьорът Джордж Брент, диригентът Леон Стоковский, както и първите, получават от нея не повече, отколкото екранните й любовници: само маска от божественото лице, само пролука в тайната, само обещание на плътта и само унижаващ с недостъпността си идеал.
Гибелта на боговете
Първият знак за надигащата се опасност е през 1939 г., когато режисьорът Ернст Любич взема Гарбо в комедията „Ниночка“.
„Гарбо се смее“, четем на рекламните плакати, но тя няма за какво да се радва. Смехът разрушава трагическата цялост на образа-мит и отнема частица от тайната. Митът се оказва по детски уязвим. Следващият удар по него е просто въпрос на време.
Той идва след 2 години. 1941 година отбелязва нова ера в историята на Холивуд с „Гражданинът Кейн“ и „Малтийският сокол“. Това е ерата на новия романтизъм и на новия герой. Ера без Гарбо.
За това си има основателни причини. Войната затваря европейския пазар на филми за Холивуд, а Гарбо е обичана повече в Европа, отколкото в Америка. За американците тя е прекалено възвишена и надменна, прекалено изтънчена и недостъпна. Затова решават да направят от нея американка.
В „Жената с две лица“ не всичко върви добре. Фризьорът на звезди Сидни Хиляроф напълно изменя външността й, навива косата й на къдри и така унищожава гладкостта на лицето. Поръчват й три нови рокли - отворени, чувствени, подчертаващи формите на тялото. Дизайнерът отказва: „Гарбо не е Джуди Гарланд“.
Ефектът е убийствен. Списание „Тайм“ нарича филма „също толкова шокиращ, както ако бихте видели майка си пияна“. Филмът е провал и последният в кариерата на Гарбо. Във водевила с преобличания Гарбо играе жена, която се мъчи отново да спечели любовта на мъжа си с образа на прелъстителка. Така неволно Гарбо пародира собствения мит. Но главното - разрушава класическото му единство, без което идеалът не е идеал. Възвишеният образ бързо е смъкнат на земята. Богинята се превръща в обикновена жена. След това единственото възможно е само едно - да умре.
Животът след творческата смърт се оказва дълъг. Гарбо надживява себе си с цели 49 години. Тя не обича да се гледа в огледало. Страхува се, че там няма да види нищо.
От това време е признанието й „Сякаш има закон, който определя нашите действия, затова никога не си правя планове“.