Още първият прочит на книгата на Иван Марков „Хаджи Иван(чо) хаджи Пенчович. Мит и реалност“, посветена на бележития русенец, ме накара да се замисля - за съдбата, за драмата на един човешки живот, за отношението ни към миналото и към хората, които са го обживявани; книгата ме накара да се замисля и за времето в което живеем, както и за отговорностите, които носим. На фона на до болка познатите ми определения: „туркофил“ и „предател“, като камбана звучаха думите на небезизвестния Пандели Кисимов: „Други бяха човешките слабости и кусури на тоя наш съотечественик - пише той още в далечната 1900 г. -  но предателство, користолюбие - никой път“.  
В своята книга авторът със завиден професионализъм ни връща в периода на българското Възраждане - епоха на модерни идеи, придобили реални 
очертания благодарение на усилията и практическите действия на плеяда дейци, а един от тях е Хаджи Иванчо Пенчович. За съжаление много малко са нашите съвременници, дори и от кръга на професионално занимаващите се с история, които биха могли да отговорят коректно и безпристрастно на въпроса кой е Иванчо Пенчович. Причините са много и комплексни и се крият, както в дългогодишното умишлено принизяване ролята на личностите извън кръга на революционерите, така и в преекспонирането образите на героите. И ето
тази книга воюва с предубедеността в историята
С подчертано аналитично историческо мислене Авторът прави успешен опит да възкреси истината за живота и делото на Хаджи Иванчо, хвърля светлина върху житейския път на един достоен русенец, прекарал години от живота си в обкръжението на най-значимите фигури от нашето Възраждане. Това са хората, които през 70-те години на ХIХ век успяват да извоюват българската църковна независимост, събитието с което България става легитимна пред Европа и света. Това са хората, които градят училища, уреждат читалища, прокарват пътищата, по които навлизат новите стопански инициативи и европейски културни достижения.
Благодарение на 
прецизността на автора и на доброто познаване на времето
читателят има възможност да се срещне с един изключително добре исторически ситуиран, плътен и релефен образ. На основата на богат документален материал, са проучени всички периоди от живота на русенския общественик от раждането до смъртта му, много подробно и задълбочено са изследвани и разклоненията на рода. 
Убедена съм, че тази книга ще заеме достойно място сред изследванията посветени на нашия град и на неговите дейци, защото благодарение на своята съпричастност, авторът е 
успява да стигне до корените на историческото поведение на Хаджи Иванчо
да вникне в същността му. Той е написва биография, но в действителност това е една многоцветна панорама на времето. 
В книгата всеки изкушен читател ще намери много теми за размисъл, поводи за преоценки. Ще се докосне до човека Иванчо Хаджи Пенчович, до общественика, оставящ своя страница в многовековната ни история, страница на която има лични драми, мъдрост, родолюбие,  дипломатичност, радостни мигове и разочарования, има всичко, което съпътства един човешки живот, извървян с достолепие. А докосването до човек с такъв формат неволно те кара да се замислиш и да го сравниш с хората, които днес правят историята: да сравниш техния стил, политически и практически хоризонти, прозорливост, енергия, отдаденост. Кара те да задаваш болезнени въпроси! Къде са градящите хора днес? 
Защо запричваме на хиляди пешеходци, които бавно влачат крака през съдбите си, но не знаят посоката
Защо потъваме в някаква вътрешна тишина и какво е нужно, за да прекрачим отвъд нея и да влезем във вътрешен диалог с времето, в което живеем. Все трудни, но пречистващи въпроси! 
Текстът на книгата ме върна и към една стара  поговорка, която казва: „Оковите на навика са много малки, за да ги забележим, и  много големи, за да ги строшим“. А ние и днес все още сме оковани в собствените си навици и предубеденост и ни трябват много знания и вътрешна сила, за да се избавим от тях завинаги. Само така ще престанем да гледаме на себе си като на вечните жертви на историята, 
само така ще можем да бъдем истински свободни и горди
от това което сме били и от това, което сме сега. А книги, като тази, която днес държим в ръцете си, поставят жалоните по нашия път към самите себе си. 
Вероятно идеята за това изследване живее дълго в душата на автора, навярно дълго се пита дали има право да се рови в съкровеното пространство на времето и в душите на нашите предци, но накрая е решава, че си струва. Бавно и търпеливо е събирано камъчетата на това осъществено време, за да остави своя щрих, да даде своя принос към историята. Уверена съм, че книгата, такава каквато е, ще заживее свой собствен живот, защото е отворена и 
всеки може да търси в нея своите загубени мисли, да намери своите изстрадани отговори
В официалната българска историография (това, което е писано) и историята (това, което обективно става) понякога откриваме съществени различия. Разгърнете страниците на деветнадесетото столетие и ще се уверите, че освен оскъдицата на домашни писмени извори, това се дължи и на често налаганата идейно-политическа рамка. Наред с обезличаването на исторически личности и събития, подобно „научно“ познание открива мегдан за измислици и политически внушения в угода на определени обществени сили.
Ще избледнеят ли лесно 
опитите на марксическата историопис да квалифицира ролята на възрожденската буржоазия като предателска
а видни нейни представители - като врагове на собствената им буржоазно-демократична революция. Несъмнено, сред бурния поток на националноосвободителното дело тук-там ще съзрем чорбаджии-родоотстъпници, блюдолизци и фарисеи. Но проектирането на заможните и образовани българи върху фона на мътния революционен порой несъмнено формира една тежка нагласа на общественото съзнание.
Може само да се съжалява, че към тази незаслужено сатанизирана група историографията причислява бележития русенски общественик Хаджи Иванчо х.Пенчович, член на турския Държавен съвет, 
подписващ по принуда смъртното заключение на комисията в София, разследваща Васил Левски
И ето, едва сега, сто и четиридесет години след този най-трагичен момент от новата ни история, днешният съгражданин на Хаджията, Иван Марков, с подчертано аналитично историческо мислене прави успешен опит да възкреси истината за живота и делото на бележития възрожденец. Защото всеки, който познава историческата книжнина, посветена на възрожденската епоха, не може да не забележи истински академичния подход на автора. Привърженик на дълбокия анализ и точните заключения, той изгражда образа на своя герой върху основата на широк кръг домашни и чужди исторически свидетелства - български, турски, гръцки, руски, румънски и други. Не липсват и позовавания на факти, почерпени от източници на Българското книжовно дружество, първата национална институция от времето на османското владичество. Тъкмо
това документално обилие
предизвиква у читателя дълбок размисъл не само за поведението на русенския нотабил, а и за участието на т.нар. умерени консервативни кръгове в мирната национална революция.
За разлика от досегашния опит на изследователите в повечето случаи да се обръщат към историческата публицистика и литературата, Иван Марков използва нова методология, обемаща участието на Ив.х.Пенчович в дълбоките стопански промени и размаха на двете могъщи движения за нова българска просвета и независима църква, довели до националното обединение на българите от Мизия, Тракия и Македония.
Наследник на заможна българска фамилия, Хаджията
получава в родния си град добро първоначално образование
Под влияние на носещите се по Дунав европейски идеи за нова материална и духовна култура той заминава за Париж, където в продължение на четири години (1841-1845) следва юридически науки. Във френската столица  бързо се сближава с голямата европейска култура, усвоява идеите на либерализма, демокрацията на парламентаризма, възгледите за свобода на печата и словото... накратко казано принципите, върху които следва да се гради бъдещият свят. От значение за по-сетнешната му обществена дейност се оказва и тясното общуване с групата български студенти и специализанти, играещи значителна роля в размаха на националното ни възмогване: Петър Протич, Димитър Кирович, Теохар Пиколо, Гаврил Кръстевич, Александър Екзарх, Стоян Чомаков и мнозина други. 
От това време датира и познанствонто му с редица турски интелигенти, проявяващи интерес преди всичко към основните институционални модели на развитие в европейските общества
След завръщането си в България Ив.Х.Пенчович постъпва на работа в търговската къща на своя баща и заедно с друг едър търговец полагат основите на фирмата „Кличан, Пенчевич и Син“. Малко са селищата по българската земя като някогашният Русчук, в които буржоазните кръгове така ярко да се налагат като социалният носител на новото време. Човек със значителни заслуги за приобщаването на ориенталската икономика към напредналото капиталистическо стопанство, той щедро подпомага църквата и народните училища, използва връзките си с висши турски чиновници за освобождаване на български заточеници и ръководи борбата срещу корумпирания гръцки владика.
И накрая, искам да поздравя Иван Марков за стойностното изследване, в което той за пореден път демонстрира своето умение да разчита знаците на миналото. Един голям немски философ и историк твърди, че „познавачът на историята се ражда“. Според него, историкът разбира и прониква в хората и фактите, с чувство, което не се учи, което е неподвластно на съзнателно въздействие. Мисля, че нашият приятел Иван Марков е човек белязан от историята, от историята, която макар и по-късно се превърна в негова съдба.

Теодора БАКЪРДЖИЕВА