Как да се напише с думи различни, че Русе ще се прости днес с една от емблематичните си фигури? Защото за него не може да се говори в рамките на клишетата и наизустените сълзливи фрази.
Беше различен и ярък мъж. Беше новатор и изключително добър човек.
И това е най-най-малкото, което можем да кажем за бившия директор на Спортното училище Николай Николаев. Той си отиде в четвъртък, на 68 години, измъчен от коварна болест. Тя му беше изпила силите през последните няколко години, но той продължаваше да се усмихва напук на видимото си страдание. Поклонението е в 13 часа в траурната зала на гробищен парк „Чародейка“.
Учителят по физика Николаев е най-дълго управлявалият Спортното училище ръководител. Пое съдбините му на 6 ноември 1992 година и се грижеше за него до 2012-а. 20 години! 
Беше добър период в историята на школото
Тогава силните на деня му измислиха конкурс. На него, за когото уж най-приближените му казваха: Когато Николаев вземе дума при заседанията на спортните директори или в Министерството на спорта, всички застават мирно и го слушат с отворени уста!
Защото всяко негово изречение беше висш пилотаж в професионализма.
Този злополучен конкурс завърши според мрачните очаквания - „силоваците“ насадиха на позицията своя човек /който после доста бързо и позорно напусна директорския пост/. Нищо че Николаев бе несъмнена класа пред конкурента си - като човек, морал и визионерска мисъл.
И изведнъж „безспорният професионалист“ се оказа без работа в училището, на което посвети най-силните си години!
Онези приближени някога 
клакьори и ласкатели, дето се кълняха в гения му, взеха, че му обърнаха гръб
Мила родна картинка! Николаев плати жестока цена за доверието към тях. Беше голямата му болка, лично го казваше със сухите си от болестта очи.
Остана сам, в неочаквана изолация и в безпътица, пред прага на време, в което трябваше по човешки да се погрижи за последните си трудови години преди пенсиониране.
Слава богу, намериха се хора, които бяха наясно какво може и приятелството им беше човешко и чистосърдечно, а не служебно и по сметка.
Представете си само - изхвърлен като ненужна вещ и едва ли не като враг, Николай Николаев срещна рамото на директора на плевенското спортно училище Петър Георгиев, който го покани за свой заместник и му оказа уважението, което заслужава.
Николаев вече не бе достоен за Русе, а в Плевен го приеха като свой! Хем да помага с опита си, хем да направи нужния стаж за пенсиониране.
Но кой ли може да е пророк в собственото гнездо от оси? Често „далечните“ и „чуждите“ са по-чисти и добри от „близките“ и „наши“ лицемери, които го боготворяха, преди да бъде посечен на пиедестала си.
Николаев не се оплака. 
Болката в очите му казваше повече от всичко
Помня - срещнах го в онези страдални за него времена в цветната пролетна градинка пред паметника на Альоша..
Каза, че ходил на химиотерапия. Бе отслабнал чувствително, а по лицето му пълзеше сивата сянка на умората.
Нищо, да са живи и здрави, рече само по адрес на някогашните си ласкатели и наследници в официалната ложа на Спортното училище.
Той имаше късмета да посрещне 40-ия рожден ден на Спортното училище. Беше вълнуващ празник в зала „Дунав“ - с големи шампиони, легенди на школото като Валентин Йорданов и Любо Ганев. А вечерта имаше подобаващ банкет в русенско заведение. Хората вече бяха заели местата си, когато позакъснелият Николаев влезе. И какво - всички станаха на крака, за да го аплодират! Дай боже всекиму такава почит и чиста любов! 
Тези аплодисменти бяха велика и най-точна оценка за авторитета на този човек
А той, след като купонът набра сили, направи своето малко шоу - разпя се пред микрофона и изнесе мини концерт. Обичаше да пее и го правеше от сърце. Вече не бе в най-добрата си форма, но пък „Бургаски вечери“ взриви салона на заведението.
И да не си мислите, че Николаев беше някаква префърцунена особа? Не се прехласваше от сана си, а просто беше работник. Като по време на турнирите по борба „Русенски легенди“, когато кротко и като пчеличка се трудеше като тв оператор.
Помагаше на всички. С него човек можеше да се разбере с две думи. Неговото „Да“ беше „Да“ - неговото „Не“ - „Не“.
Понякога изглеждаше апатичен и муден, но мозъкът му работеше като бръснач. Проблемът му бе само един - предоверяваше се на хора, които го предадоха после бързо и без угризения. От идол беше станал Господин Никой. Имаше и критици - атакуваха го по много фронтове, но той изглеждаше спокоен /а какво му е било, всеки може да си представи/ и 
никога, ама никога не показа каквито и да е било признаци на реваншистки отговор
Обаждаше се в „Утро“ във времената, когато училището влизаше в кампания за набиране на нови ученици. Обикновено и според рекламните правила такива съобщения се заплащат.
Ходех при главния редактор, за да го питам дали обявите на Николаев могат да минат гратис.
Отговорът неизменно беше един и същ - Щом е за спорта, може.
За последно се видях с Николаев преди две години. Бе изсъхнал от болестта, но все така правеше опити да напомни за всеопрощаващата  си и добра усмивка. Тя бе белег при него какво всъщност мисли.
Преди няколко месеца се срещнах с дългогодишната служителка на Спортното Стефка Боянова. Първото, за което ме заговори, беше за Николаев!
Не е добре, обади му се, ще се зарадва, препоръча Стефка под моста до „Кауфланд“.
Обадих се, но телефонът му беше изключен.
А в четвъртък вечерта, когато треньорът по борба Валентин Ангелов ми се обади, за да ми съобщи за кончината на Николаев, се запитах защо не звъннах втори-трети път.
Така си останахме с думите от цветната градинка до Альоша.
Когато този достоен мъж бе простил на всички.