Здравей, Петя! Постоянно следя консултациите ти във вестник „Утро“. Забелязвам, че отговаряш на хора от различни възрасти, които са изпаднали в някакви затруднения или преживяват притеснения на съществуването си, и се опитваш да им помагаш. Харесва ми, че не пренебрегваш проблемите и на по-възрастните хора. Това ме мотивира да помоля за консултация във връзка с това, какво би могло да осмисли живота или кое виждане в старостта би представлявало някакъв риск за преживяването й на фона на засилващите се болки в краката и кръста, заслабващите памет и сексуална потентност, значимото изолиране от роднини и приятели.
Учител съм по философските дисциплини и съм в края на професионалната си кариера, което предполага, че трябва да съм наясно с тази материя, но сякаш въпросите, които възникват в съзнанието ми, са повече, отколкото отговорите. Петров.

Здравейте, господин Петров! Споделяте, че постоянно следите консултациите във вестник „Утро“. За мен е интересно и важно доколко те са полезни за читателите. Защото за разлика от консултациите в кабинета, тук човекът, който задава въпроси и на когото отговарям, е невидим, както невидими са и всички читатели, у които би могло да се възвърне надежда, че
трудни проблеми биха могли да се преодоляват
и че преживяването на най-трудните би могло да бъде облекчено, за да бъдат понесени.
Да, както сте забелязали, писмата са от хора от различни възрасти. За такъв широк възрастов обхват на консултациите помага и възрастта на самия психолог. Защото, колкото и добре да е изучавал материята на проблемите във всяка възраст, ако е твърде млад, би му липсвала онази основа, която не биха могли да дадат само университетското образование и допълнителните обучения, а именно собственият житейски опит, осмислен във връзката с множество свои взаимни отражения с хора, с които го свързва самият живот.
От тази гледна точка принадлежа към групата на тези, които са приели, че
животът е учене и развитие, което не спира
Струва ми се, че и вие сте от същия тип хора.
В подобни разсъждения значително помагат образните обяснения. Един би могъл да си представи живота си като филмова лента с отделни кадри, в които са запечатани събития в неговия живот, друг - като своя червена нишка, която като че ли го води в неговите избори. Проследявайки я назад във времето, може да открие, че те не са били случайни, че посоката й напред се е ръководела от негови специални лични мотиви, в които е вложил уникалния свой отпечатък в живота. По друг начин бихме могли
да видим живота и като изкачване
на планина или пък като изкачване на вишка за наблюдения над море. Вече трениран като във водното спасяване, от нейната височина и от познаването на признаци за трудности, в които лично се е справял и които дълго е изучавал, би могъл да разпознае дали някой плуващ се дави и да хвърли спасителен пояс, но с думи, които биха оказали спасяващо въздействие с окуражаването, с даването на сили и вместо нуждаещият се от помощ да се превърне в удавник, да продължи и да доплува до своя бряг.
Хората на моята възраст може да си се представяме някъде на стъпалата на тази вишка. От височината, на която сме, виждаме по-добре морето, но знаем, че
има още нагоре
откъдето виждате може би вие. А там, където сте, дали няма още нагоре?
Казвате, че въпреки многото отговори, които сте намерили от живота и от философското познание, идват и нови въпроси. А дали не е това, което ни свързва както със себе си в младата ни възраст, така и в разбирането ни с младите хора, сред които ние се зареждаме с още енергия, а на тях даваме перспектива във височина - че нагоре има много още,
ако сами не решат, че изкачването им в себе си е приключило?
Позволих си, господин Петров, съвсем малко да променя някои думи от писмото ви, които бяха много точни по отношение на общата философска и психологическа материя, но ги направих по-достъпни за разбиране от многото читатели.
Нещата, които ви вълнуват, като че ли се отнасят за всяко време - и в рамките на нашия живот в отделни възрастови периоди, и като историческо време. Те са въпроси действително „на хора от различни възрасти, които са изпаднали в някакви затруднения или преживяват притеснения на съществуването си“.
Въпросът към живота ни за неговия смисъл или за неговото безсмислие като че ли става актуален при всяка среща със събитие, което поставя пред нас задачи за значително справяне, оттам и подобно събитие става знаково в живота ни. А не е ли така не само в нашия индивидуален живот, а и в обществения живот посредством
събития, които са предизвикателство
за колективното справяне? Често очакванията на много хора са стеснени до действията на управници и политици и до последствията от тях, но подобно на един човешки организъм, не би било добре да се забравя, че в тялото няма второстепенни органи и оцеляването и здравето като цяло зависят от целия организъм, особено ако управляващата функция на централната нервна система е възпрепятствана от проблеми в главния или в гръбначния мозък. Надявам се, че читателите разбират в този пример и отговорността поединично и колективно на гражданството в здравето на обществото ни и в приноса му за обществения имунитет.
Отделно от събитията в живота или придобивайки опит за справяне с тях, житейският път ни довежда и до места, на които
бихме могли да помислим, че изгубваме посоката
и от това може да възникне чувство, че сме изгубили силите си да продължим. Такива са периодите на естествените възрастови кризи.
Докато в детството те бележат ново стъпало в развитието, успоредно и с етапите на физическото израстване, то от юношеството до старостта ние по-отчетливо можем да различим авторството ни в нашия личен филм на живота ни.
Може би ни споделяте, господин Петров, какво е естествена възрастова криза „на фона на засилващите се болки в краката и кръста, заслабващите памет и сексуална потентност, значимото изолиране от роднини и приятели“.
Казвате: „Учител съм по философските дисциплини, което предполага, че трябва да съм наясно с тази материя“. Ето, че този, който през цялата си професионална кариера, чието приключване може би е
предизвикателство как да продължи нататък
е учил другите, днес се обръща с очакване нещо самият той да научи. 
Както знаем, и лекарите боледуват. Професията не ги прави всесилни, нито може да ги застави да останат неотменно млади и здрави. Инженерите в даден вид техника също поверяват свои неща, които се нуждаят от ремонт, на колеги от чиято компетенция е проблемът. А учителите вероятно са сред хората, които най-често се срещат с проблема за това колко познаваем е светът и каква част от него, която е открита и описана в науката, ще остане от тях неизчетена, неизучена. Дали учител по философия би могъл да остане незасегнат?
Дали това не е надпрофесионална, а с това и общочовешка слабост?
Да видим по-добре болезненото и отслабващото на вашия фон, на който наближава да изпъкне като значително събитие наближаващото ви пенсиониране.
Разбираме, че болките в краката и кръста стават все по-силни и може би все по-чести. Да се разведрим с фрагмент от любимата на всички ни от детството приказка за Косето Босето. Когато Кума Лиса се скрива от кучето в дупката си, води диалог всъщност със себе си: „Я кажете, краченца, как викахте, когато ви гонеше кучето? - Беж, Лиске, да бягаме, беж, Лиске, да бягаме! - Мили какини краченца, кака ще им купи чехлички!“.
В реалността след житейското бягане
освен удобни стелки, иде време за облекчаване на напрежението в крайниците с обезболяващи медикаменти, с двигателен режим, с който да не се поддаваме на коварството на обездвижването, и вместо да се гневим на тялото си, от което още повече ще се засилва болката поради емоционалния компонент в нея, мили и гальовни, подобно на Лиска, да надхитрим слабостта в себе си. „Ами вие, очички, как викахте? - И ние тъй викахме: „Беж, Лиске, да бягаме, беж, Лиске, да бягаме!“ - Мили какини очички, кака ще им купи очилца.“ Не само очилца.
Развитието на медицината значително подобрява качеството на живот
в старостта с имплантиране на лещи, които компенсират естествено появяващата се с възрастта катаракта. Също примери биха могли да дадат лекарите и за „обички“, които подобряват слуха. Поука посредством този диалог от приказката може би е това да не си наказваме опашчицата, като я подаваме сами навън на кучето. Като че ли у нас е заложен този потенциал за слабост - колебанието дали да се предадем, когато ни се струва изтощително напрежението, че промените в тялото саботират волята ни да го наблюдаваме с
милост към себе си
Вместо това може да се появи склонност да се самонаказваме, наричайки себе си „вече нищо не струващи, остарели, погрознели“.
На фона на промените включвате и заслабващата памет, по отношение на която също следва човек да се отнася щадящо към себе си. Да, тя може все повече да изневерява в спешни ситуации, но затова да си даваме време и спокойствие да обмисляме факти и необходими действия, в което се ангажира целият развит потенциал на мозъка, макар в някои връзки в невронните мрежи в него да не тече достатъчно бързо ток или да има частични прекъсвания. Така ще дадем възможност на мисълта да протече по заобиколни пътища, а на лекаря ще се доверим за средствата за по-доброто кръвооросяване. 
Заслабващата сексуална потентност може би се съчетава с
носталгия по онази жизненост
която в младостта сме си мислили, че непрекъснато ще ни принадлежи. И тук би могъл човек да попадне в капана на мислите за телесната слабост. В един разказ, който помня от гимназиалните ми години, пишеше, че мъжът се утвърждава с характер и пол. Помислете си, господин Петров, не е ли същата смелост да посрещнете предизвикателствата на пенсионирането и остаряването нататък, която стои в основата на мъжеството? Как ви изглежда идеята за нов танц с живота, в който вие оставате кавалерът? А 
този танц е истинско танго
в което стъпките са две напред устремно и една назад смирено с усет към музикалния ритъм. Другото са фигури в съобразяване с особеностите на „дансинга“ в жизненото ни пространство.
С подобна нагласа с ваши сравнения и образни примери и намаляването на общуването с голяма част от роднините и приятелите няма да ви изглежда „значимо изолиране“, а бихте отчели може би намалена потребност. По този начин вероятно бихте открили нови възможности за общуване с тях посредством нова стойност, в която стои
удивителната човешка способност за растеж
чрез още открития за себе си и за живота.
Като че ли има смут в думите ви: „но сякаш въпросите, които възникват в съзнанието ми, са повече отколкото отговорите“.
Да се върнем на онази вишка, която предложих да си представим. Ако аз в момента съм някъде около средата на стъпалата, а вие се виждате на платформата много плувал, много обучавал и спасявал други плуващи, не ви ли се струва, че тази платформа е построена на височина, до която е достигнал друг преди вас? Сещате ли се - погледнете нагоре -
от нас зависи да дострояваме още нагоре
Не само заради нас самите, защото я строим вътре в себе си, а и за тези, които идват отдолу и може да им се струва, че няма накъде повече, ако са обърнати само към стъпалата, които досега са изкачвали. Достроявайте я и давайте надежда и пример не само на онези във водата, но и на тези, които като вас се изкачват, за да помагат с опита си!