Отново изтеглихме късмета да живеем в „интересни времена“. Във времена като днешното, когато за малко повече от два месеца преживяхме цялата гама от мрачни настроения на ръба на депресията - от безизходното белезникаво на първите съобщения за незнайния досега Ковид вирус, през непрогледното черно на страховете от видяното и чутото по медиите и ужаса от неизвестното, което плашеше дори и лекарите, та до лепкавото призрачно сиво на обърканите и противоположни нелогични послания, които лъчат напоследък властите. 
И точно в такъв период хората с изострена сетивност имат особено силна нужда от други цветове - от онези цветове, които ни връщат към нормалността, които ни припомнят, че страхът може и да е раззината бездна, но това не е всичко в този живот. 
Художникът Маньо Манев ни връща към тази нормалност, кара сетивата ни да изпитат отново радостта от буйството на багрите, учи ни наново да проглеждаме за неизброимите нюанси на цветовете, които правят така, че привидно познати гледки и предмети да говорят на различни езици и да ни отправят покана да четем и разгадаваме забравените изконни смисли на пъстрото човешко битие. И пред неговите платна внезапно си припомняме, че 
има макове, има залези, има вгледани в небето кипариси 
и синьовиолетови вечерни пристанища. Има копнеж, има любов, има недоизказаност, обещание, съмнение, размисъл, равновесие и хармония. 
Когато влязох в залата, където Маньо Манев и неговата съпруга и муза Румяна Манева току-що бяха подредили картините, той ме попита какво е първото ми впечатление. Да си призная, затрудних се да отговоря веднага. Замислих се как да изразя с една или с няколко думи онова сияние, което превзе душата ми и отключи множество асоциации, които сякаш бяха се притаили някъде като затворени в клетка за птици. Да изчакат да отмине сивата и черната вода в реката. И да дойде златната. 
Маньо Манев е онзи вълшебник, който отгръща страницата в мрачната приказка и отваря следващата - където реката сменя цветовете си и нейното сияние незримо прониква дълбоко навътре и 
кара човека да мисли и чувства ту люляково, ту ябълково, ту безбрежно синьо
ту в нежна деликатна охра или в приглушено изумрудено зелено. И без да усетиш как и защо - внезапно установяваш, че цялото ти същество се е стремяло към тези потънали в мека тишина скали, поели в шепите си тюркоазената река, към къщите, скупчени една в друга, сякаш си шушукат нещо важно и ценно, към композициите, в които можеш да отгадаваш сюжет след сюжет - и все няма да успяваш да изчерпиш всичко. 
Ден с ден не си прилича - и настроението всеки ден е различно, казва Маньо Манев. Затова и неговите работи са различни - в едни от тях лиричната нагласа струи от неизброимите нюанси от пурпур до полупризрачната утринна дрезгавина преди залез, в други синя умъдреност отваря философски пространства, в трети жълтата безбрежност се прорязва от непоколебимите линии, очертаващи брегове и силуети. Новата изложба на живописеца напомня 
своеобразен колоритен дневник на настроенията и нагласите 
на автора, който записва не с думи, а в цвят и форма приливите и отливите, мелодиите на душата си. И като стана дума за приливи и отливи, непременно трябва да се отбележи това, което в тази изложба на Маньо Манев особено впечатлява - лодките. Те са толкова русенски сюжет, любим за немалко автори, но и са толкова различни при Маньо Манев. В неговите картини те са живи - говорят си, обсъждат нещо, разменят си някакви реплики-пароли, кимат си. Или пък просто си мълчат. Мълчат си като жена и мъж, живели заедно дълги години, които се разбират мълчаливо, без думи, допълват се и не могат един без друг така, както лявата обувка не може без дясна. 
Дали това е искал да каже авторът? 
Не знам. 
Но не е ли по-важно всеки да прочете в картините на художника нещо свое, което да дръпне неподозирани струни, за да зазвучи неподозирана музика? И ако Маньо Манев е „виновен“ за това с новата си изложба, която бележи неговия житейски юбилей, русенската публика може само да му бъде благодарна. И да си пожелае все така неизтощимо да бъде вдъхновението му и все така щедро да връща хората към нормалността със своите удивителни цветни откровения.