Един непознат за русенската публика младеж се представи чудесно в главната роля в оперетния спектакъл „Парижки живот“ от Жак Офенбах. Кой е Владимир Буриянов? - питаха се зрители, които с удоволствие аплодираха младежа, превъплътил се в ролята на парижкия бохем Раул дьо Гардфьо. 
Кой е наистина Владимир Буриянов?  
Оказа се, че една от централните мъжки партии в „Парижки живот“, който на русенска сцена постави екип, съставен изцяло от пристигнали от френската столица персони, всъщност е... хорист! Но, както се казва в неособено остроумните анекдоти - и това не е всичко. Всъщност, Владимир Буриянов е... виолист! 
Поканихме го на среща, за да научим повече за метаморфозите, през които преминава този младеж, за да достигне до централната роля в спектакъла на парижкия постановъчен екип. 
За мен самия това беше не изненада, а направо шок
признава Владимир.
„Бях в Китай, където с други колеги от оркестъра правихме едно турне, там бях като виолист, защото за турнето беше нужен музикант с виола. И така, връщам се аз от Китай и тук ме посрещат с думите: „Имаш главната роля в „Парижки живот“! Ама някой да ме е питал дали искам, дали ще успея да науча партията за отрицателното време от около седмица, дали ще успея да се подготвя напълно? Няма такова нещо! Но аз съм отговорен човек - ясно беше, че просто трябва да подготвя тази роля“. 
И Владимир се заема с нея. Обръща се и към вокалния педагог Катрин Емилова, благодарение на която придобива все повече увереност. А освен това съм изключително много благодарен на двама мои колеги - на Сашо Баранов и на Влади Маринов, които толкова много ме подкрепяха, репетирахме допълнително, отработвахме сцени и детайли, казва Владимир. 
„Честно казано, с Влади ходихме при директора с намерението да се откажем. Но директорът каза: „Момчета, трябва да го направите!“. Е, направихме го!“, разказва младият музикант. 
И признава: „На първата премиера имах чувството, че все едно хем съм аз в главната роля, хем не съм аз. Не можех да повярвам, че това съм аз. На втората премиера вече усетих, че съм аз. Много се стараех да вляза в този образ. Той е много привлекателен и интересен, но е доста далеч от моя собствен натюрел“. 
А истината е, че Владимир Буриянов със своята внезапна първа главна роля фактически сбъдва една своя отдавнашна мечта: да бъде певец. 
Той е роден в град Болград, в семейството на българи, чиито предци са се преселили в днешните украински земи, спасявайки се от турското робство преди повече от два века. Корените на рода му са от Сливенско. 
При нас има много улици с имена като „Сливенска“, „Ямболска“
сега се говори, че ще ги преименуват, дано да не го направят, кава младежът. Той много е слушал за България от своя дядо Леонид. И е мечтаел да дойде в родината на предците си. Но не си го е поставял като самоцел. Защото нещата пред него са били сравнително ясни. Дядото на Влади е пианист, пианист е и баща му Игор, така че това в огромна степен предопределя и бъдещето на сина. Само че Влади започва с цигулка - и първите си уроци получава от леля си, сестрата на баща му, която пък е цигуларка и преподава в Болградската музикална школа. Когато младежът завършва десети клас, се изправя пред важния избор за по-нататъшното си обучение. Честно казано, искаше ми се да се занимавам с компютри, казва Влади. Баща му обаче го съветва „да не измисля самолета, а да продължи това, за което очевидно има талант“. Така в крайна сметка Владимир Буриянов заминава за град Одеса, където постъпва в Музикалния колеж. 
„Кандидатствах с цигулка, но там конкурсът беше невероятно висок, Одеската цигулкова школа е на изключително високо ниво и напливът е огромен. Това е цигулковата школа на именити музиканти като Давид Ойстрах и Пьотър Столярский. Тогава ми препоръчаха да кандидатствам с виола, с която шансовете ми да постъпя се увеличават - така и направих и не съжалявам. Но все пак и това беше един стрес - да сменя инструмента и тепърва да усвоявам виолата, която е доста различна от цигулката. Така че една-две години всъщност преминаха като моето опознаване с инструмента. На третата година баща ми ми каза: „При нас в Болград гостува един много добър майстор на инструменти от Румъния, носи две виоли, които той е направил. Избери си едната, аз искам да ти я подаря“. Избрах си едната виола - наистина чудесен инструмент, оттогава свиря само на нея“, продължава разказа си Владимир. 
След четирите години в музикалния колеж той продължава в Консерваторията в Одеса. В стаята в общежитието живее с момчета от специалността хормайсторство, които всяка сутрин стават рано и някъде отиват. Къде ходите? - попитал ги Влади. Оказало се, че пеят в един от манастирите в Одеса. Така хем се усъвършенстват, хем заработват и по някой лев. Скоро самият 
Владимир бил приет за хорист в манастира „Св.Пророк Илия“ в самия център на Одеса
За мен това беше ново нещо - литургичното пеене, но това велико изкуство ме покори, казва младият музикант. Тези песнопения не са само музикални и вокални упражнения, те са заредени с духовни ценности, съдържат енергия, която пренарежда важните неща в живота. В манастира Владимир се запознал с един от най-добрите контратенори в света в момента - Юрий Миненко, който също е завършил Одеската консерватория, а в момента живее и работи в Германия. 
И така още като студент се влюбих в пеенето и потърсих вокален педагог, за да изучавам основите на пеенето, постановката на гласа, казва Владимир. Междувременно печели конкурс и започва работа като виолист в Театъра на музикалната комедия в Одеса, същевременно започва развитието си като певец. Оттам нататък започва третото ниво на живота ми, опитвам се самостоятелно да се развивам като тенор, добавя той. И някъде по това време идеята да дойде в прародината вече започва да го занимава сериозно. 
„У дома винаги се е говорело на български - майка ми Ксения също е с български произход. Направих справка как мога да дойда в България, свързах се с Агенцията за българите в чужбина. Представих там копие от паспорта на баща ми, където е записано, че той е българин. Представих и другите необходими документи. И зачаках“, разказва Владимир. Някъде около година по-късно получил право на временно пребиваване в България, което му дава право да работи у нас. Започнал работа в Шуменската филхармония, като успоредно отново подал документи за българско гражданство. Явил се на интервю в София, където по думите му, се задават 
хиляди въпроси - от типа „Знаете ли кои са народните будители?“
„Знам ги, разбира се, как да не ги знам! Но след това чаках отговор около година, после отново чаках, и пак чакам... Сега последното, което ми казаха от Агенцията, е, че документите ми са на разглеждане при вицепрезидента. Знам, казвали са ми, че някои хора, които нямат нищо общо с България, плащат 5000 евро и получават паспорт кажи-речи веднага - за мен това е обидно. Дори и да имам такива пари, не бих ги дал, за да си купя гражданство - та аз съм българин, унизително е да получавам документите си по нечестен начин! На моменти имам чувството, че за нас България не е родина, ние сме като наказани от нея“, казва Влади. 
В Шумен той свири в оркестъра две години и половина. И през това време отново продължава заниманията си с вокални педагози. Започва да се явява на песенни конкурси и печели награди. Явил се и на конкурс за оперни певци във Варна, получил покана да пее в хора. Прецених обаче, че за мен е твърде рано, още не бях готов, признава той. Но след като минава прослушване и при Райна Кабаиванска миналия септември, която оценява неговите данни положително, но за нейните майсторски класове той се оказва „закъснял“ - тя работи с млади дарования, Владимир научава от свои колеги в оркестъра в Шумен, че в Русенската опера търсят хористи. 
Така през октомври 2019 година 
започва неговият русенски период
Тук ми харесва - градът е прекрасен, имам чудесни колеги, намерих приятели сред тях, казва Влади. Но честно отбелязва: „Установявам, че хората в България трудно комуникират, в много случаи за тях е проблем да общуват, да се уважават един друг, да проявяват малко дипломатичност. И много често се проявява синдромът „Ние сме велики“. На думи, в повечето случаи. А аз съм научен така: ако искаш нещо да заявиш, излез и покажи какво можеш. Ако става дума за музика - излез и го изсвири. Изпей го. А не само да мърмориш и да се чувстваш недооценен. Направи нещо - а не само да седиш вкъщи и да плюеш от тераската“. 
„Парижки живот“ с главната роля на Владимир Буриянов вече е прелистена страница. Главната роля си е главна роля - така на сцената можеш да покажеш какъв човек си, какво можеш и как го правиш, доволен е музикантът. Сега той готви хоровите партии за Девета симфония на Бетовен за откриването на Мартенски музикални дни и за „Мефистофел“ на Боито. И двете произведения, а особено операта, са си сериозно изпитание. Така че Владимир Буриянов се е съсредоточил върху работата си. Какво има да става в бъдеще? Ще видим - усмихва се той.