Зоя Гоцова никога не е смятала, че е от най-големите късметлии. А животът постоянно я опровергава и й доказва обратното. „Няма да забравя как преди време в училището в град Завет, където работех, пристигна предложение един от учителите да отиде на тримесечен  курс по английски. Директорката реши, че най-справедливо ще бъде да се тегли чоп - така съдбата да реши кой да замине за обучението. Аз веднага се дръпнах - признах си, че като си знам късмета, нямам никакъв шанс. А ми се искаше да започна да уча английски, вече знаех френски, знам, че имам склонност към езиците... Една колежка обаче се нае да тегли билетче и вместо мен. И не щеш ли, оказа се, че точно това било късметлийското билетче“. 
Така дори и след като днешната начална учителка от основно училище „Никола Обретенов“ Зоя Гоцова се опитала да обърне гръб на късмета си, той все пак намерил начин да й се представи. И очевидно продължава да я съпътства в различни ситуации от живота. В това число и в такива, в които тя самата, може би дори без да си дава сметка, напълно съзнателно подготвя появата му. 
Защото в някаква степен като проява на жив късмет може да изглежда отстрани фактът, че още с първото си поемане на клас като класен ръководител 
Зоя Гоцова получава наградата „Учител - посланик на свободния дух в моето училище“ 
Разбира се, че освен просто шанс и щастливо стечение на обстоятелствата този престижен приз означава страшно много други неща. Защото не може само една случайност да накара 24 осемгодишни деца да пазят тайна повече от месец, докато подготвят и сглобяват заедно със своите родители и с възпитателката си видеопредставянето на своята любима класна. 
„Два дни преди церемонията за тези награди на 1 ноември директорът на училището Емил Тюлеков ме извика заедно с други колеги в неговия кабинет и ни пусна клипа. Гледам - моя клас. Чувам думите и не мога да повярвам. Изтече презентацията, а аз още не мога да осъзная, че това се случва с мен. Нещо беше стиснало гърлото ми, очите ми се насълзиха... Качвам се на третия етаж в нашата класна стая, а те подредени там всичките ме посрещат с „Обичаме ви!“. Дори и да не бях наградена, а само номинирана, вече бях развълнувана невероятно. Но когато отидох на церемонията, там вече ме чакаха дузина от родителите заедно с децата, с един грамаден букет. А никой не ми беше казал, че ще дойдат. По едно време децата започнаха да се оглеждат тревожно - връчваха грамоти на другите номинирани, а моето име не го казват. Но едно от момиченцата видя трите статуетки и нещо каза на другите, те се успокоиха и
когато накрая обявиха и моето име, се спуснаха към мен с букета
Наистина беше страшно вълнуващо! Вярно е, че точно за това, за тези моменти, си струва всичко, което правим в училище, това заличава напрежението, натоварването, дългите часове проверки на контролни, подготовка за състезания и олимпиади и какво ли още не. А като си помисля, ами че аз съм един наистина щастлив човек - от три години работя в училище „Никола Обретенов“, от две години за първи път в професионалната ми кариера съм класна, а ето че получих такова голямо признание!“, казва Зоя Гоцова. 
И веднага бърза да добави: родителите на децата в нейния клас са страхотни. Те са много интелигентни хора, които винаги се интересуват от това как се развиват децата им, постоянно поддържат връзка с класната и много често питат какво още да направят у дома, след като вече са изпълнили това, което класната е задала за почивните дни или за ваканцията. 
„Днес малко родители вземат присърце това, което децата им учат в училище, а и не само ученето. И много се радвам, че те изпитват уважение към нашата работа, за съжаление, това също доста рядко се среща напоследък. Мога с убеденост да твърдя, че ние сме голям екип - децата, родителите, възпитателката госпожа Илиева и аз. И съм сигурна, че тъкмо на това в голяма степен се дължат и добрите резултати, които постигаме заедно. А аз много добре знам, че каквото се посее в малките душички в първите им училищни години - в класовете от първи до четвърти, това обикновено остава у тях като модел за поведение завинаги“, казва Гоцова. 
Тя винаги е искала точно това - да бъде учителка
След като завършва реална гимназия в родния град Мездра, се дипломира в тогавашния полувисш институт за детски учителки във Враца. Установява обаче, че детската градина не е нейната стихия, а училището я привлича повече. Завършва начална училищна педагогика в Русенския университет и със семейството си заминава за Завет. А след онзи тримесечен курс по английски в Разград й предлагат с отличната оценка от финалния изпит за сертификат да кандидатства в университета в Шумен. Така Зоя добавя още една диплома - по специалността начална училищна педагогика с чужд език. 
И после все така се случваше, че работех като предметен учител - преподавах английски, разказва тя. Пак като учител по английски работи една година и в „Никола Обретенов“, когато отново семейството й се мести в Русе. Миналата година обаче директорът Тюлеков й предлага да поеме първолаците. „Честно казано, изпитвах притеснения дали ще се справя - все пак, това за мен е нова отговорност, с каквато въпреки големия ми учителски стаж не се бях нагърбвала. Директорът обаче беше убеден, че мога“, продължава Зоя Гоцова. 
Днес тя трудно си представя как би се чувствала, ако не беше направила тази решителна стъпка. 
„Това няма с какво да се сравни - тези вперени в теб очи, тези малки светли главици, които попиват това, което им казваш и показваш. Понякога ги виждам, че
копират моите жестове, термини, интонациите ми
Имат огромно желание да застават на моето място - отпред пред класа, и да играят ролята на учител. Преди време бях направила експеримент - накарах ги да се подготвят и да „станат учители“, като преподадат различни части от урока. Да можехте да ги видите колко вдъхновени бяха - с такава сериозност и отдаденост подходиха към това, че си помислих дали пък след години някои от тях няма наистина да станат учители... А на тях толкова много им хареса, че постоянно ме питат кога пак ще си сменим местата“, разказва учителката. 
За нея е важно нейните деца не само да усвоят таблицата за умножение и да разпознават частите на речта. „Много е важно те да имат изградена ценностна система. А точно ние сме хората, които през целия ден сме постоянно с тях - от нас зависи кои качества изграждаме, развиваме, върху кои акцентираме, кои тушираме. Не понасям лъжата и много държа на дисциплината - всички прекрасно знаят, че бие ли звънецът, той поставя края на игрите и разговорите. Направих им табло с правилата на класа. Първото правило гласи: „Отговорен съм за това, което казвам и правя“. Децата трябва да знаят, че носят отговорност, както я носят всички хора. А и те самите са готови да възприемат това и да го изпълняват. Стига някой да го изисква от тях. Другите правила са за поведението в клас - „Аз не крещя“, „Не блъскам никого“, „Идвам подготвен за часа“. И абсолютно всеки ден заедно с дежурните отчитаме резултатите от правилата. Всеки си има специален лист, където лепвам стикерче, ако детето е спазвало правилата. Те самите вече са приели това за важно. Някой път, ако имам друга работа и пропусна да направя „отчета“, 
те не си тръгват от класната стая: „Госпожо, точките!“ 
В края на месеца сумирам точките и на тримата първенци връчвам грамоти. Вече забелязвам, че самите те започват да си правят забележки - да говорят тихо, да слушат, да не тичат“, продължава Гоцова. 
„Децата ми наистина са чудесни - будни, умни, интересуват се от много неща, много питат. В междучасията си говорят за Левски, за Шипка, за Чавдар войвода. Много са им интересни историческите събития. Едно момиченце донесе една голяма карта на България за оцветяване с основните забележителности. Гледам, в голямото междучасие, картата разпъната и целият клас се струпал около нея - откриват къде е Шипка, търсят други паметници“, радва се Зоя Гоцова. 
Тя ги приучава и на самостоятелност. Тази година пробвала да види дали сами могат да отидат от своята класна стая на третия етаж до музикалния кабинет на първия. Отначало ги пусках сами, а аз самата вървях след тях, без те да ме виждат. След като се убедих, че се справят, вече ги оставям да слизат сами - определям един за водач и един отговорник накрая. А те са толкова горди, че самостоятелно се придвижват по стълбите и коридорите. Ами нали трябва да свикват - след две години отиват в пети клас, където няма класната да тича все с тях!“, казва учителката. 
Нейните второкласници са нейната вселена
Не че мъжът й и нейните собствени три деца остават на заден план, но четиримата най-важни мъже в живота й просто приемат мисията да се съобразяват с отговорната работа на Зоя. Моите момчета вече са големи, усмихва се тя. Кристиян е на 31, работи като механик във фирма в Мездра. 27-годишният Едриан е продуктов мениджър във фирма в София. 20-годишният Виктор е студент в Колежа по туризъм във Варна. Зоя има и три снахи /третата, най-малката е още само годеница, но е въпрос на време да приеме и официалния статут/. Чудесни момичета са и прекрасно се вписват в нашето задружно семейство, където царят уважението и обичта, казва учителката. 
На нея, разбира се, й се иска да има малко повечко време - за любимите си книги, за любимите рок групи /надява се да чуе на живо своите фаворити от „Уайт Снейк“/, за голямата си страст - таблата, която играе онлайн. По-рядко успява да се среща с морето, плавния шум на което може да слуша до безкрайност. Но в края на краищата, всичко е въпрос на организация, казва тя. И издава как в часовете по рисуване след като възлага  темата, пуска релаксираща музика, на фона на която второкласниците рисуват. Обикновено музиката звучи като шума на морските вълни - така Зоя съчетава едно от любимите си удоволствия с любимата си работа. И се чувства равновесна и щастлива.