Благодарността е нещо прекрасно,
тя прави чуждите добродетели наши.
Волтер
Всяка година се навършват кръгли годишнини от рождението или смъртта на около 15 видни русенци. И на колко от тях се отбелязва с подобаващо признание и преклонение, юбилея или кръглата годишнина, за да напомнят в днешното, отричано като бездуховно, време  какво са оставили на бъдещите поколения и да ни накарат да сведем глави пред светлата им памет? А за юбилеите през следващите години, ще се чуят ли думи на признателност? Вместо почит, тези светли личности остават в мрака на забвението, споменът за постиженията и значимостта на не напълно забравените непрекъснато излинява в паметта на обществото.
Проблемът с признанието е поколенчески и морален
свързан с обществената и лична етика, затова тук се поставят повече въпроси, отколкото се дават отговори.
Бележитите русенци са живели в различни епохи, работили са на различни поприща и оставеното от тях наследство  е различно, но всеки е допринесъл с нещо най-често  духовно и по-рядко материално, колкото и малко да изглежда то сега, Русе да е такъв, какъвто е. Оправданието „тежко ежедневие“ (има ли епоха, когато се е считало, че то не е било тежко), за съвременното ни нехайство е несериозно. Славата на „град на културата“, „град-аристократ“, „пеещ град“ и т. н. е постигната през вековете като сплав от малки и по-големи приноси на тихи и неуморни дейци на културата, науката, бизнеса, правото, култа, военното дело и др. Знаят ли се поне имената на тези наши забележителни предшественици, част от които са жертвали живот и благоденствие и с чиито дела се гордеем? Защо се допуска прахът на забравата да изтрива спомена за светли будители на българския дух?
Необяснимо е защо Русе е обърнал гръб на личности, прославили го в много области
както беше с Елиас Канети преди да стане Нобелов лауреат и както е сега със световноизвестния икономист проф.Алберт Афталион, чудесния музикант проф.Саша Попов, проф.Венелин Ганев, проф.Стоян Брашованов, Александър хаджи Русет, хаджи Иван(чо) Хаджипенчович, Нил Изворов, Йосиф Цанков, Майкъл Арлен, инж. Тодор Ст. Тонев, Мими Балканска, Даскал Тони и други велики, признати на национално ниво творци, с дълбока, трайна следа в българската култура, но останали неизвестни или слабо познати в родния си град.
Приятни изключения са Елиас Канети, акад. Михаил Арнаудов, проф.Димитър Баларев, патрон на бившата химическа гимназия (техникум), а напоследък Змей Горянин и Константин Мутафов. Колко години трябва да изминат, за да се наредят след тях имената на останалите видни русенци?
Има и личности, като възрожденският борец за църковна независимост хаджи Иван  Хаджипенчович,
оставен без никакъв протест от страна на съгражданите си незаслужено да бъде клеветен
а е доказано документално, че той няма пряка вина за осъждането на Васил Левски, дори не е подписал протокола с предложението за присъда. Русенци, за чиято църковна независимост и свобода той се е борил и жертвал семейно благополучие, трябва да преодолеят равнодушието си към извършеното от х.Ив.х.Пенчович и да се противопоставят на клеветенето, за да се изчисти името му. Този голям възрожденски деятел, по своята дейност на регионално и национално ниво, е сравним единствено с приносите на митрополит Григорий Доростоло-Червенски, друг достоен русенец и църковен деец, към чиято памет Русе е длъжник. А на други, като проф. Никола Абаджиев и Александър Хаджи Русет, дори се оспорва че са родени в Русе.
Всяка от големите и „свети“ за русенската история и култура личности е
жертва на две ужасяващи категории на забрава
Първата е от немарливост или незнание, което  е почти едно и също, а втората - тенденциозно премълчаване, за което няма разумно обяснение. 
Сред забравените са още акад.Асен Хаджиолов, Иван Данев, доц.Сава Н. Бобчев, инж.Хелмут Брокс, Васил Ковачев, Александър Дряновски, митрополит Михаил, генералите Васил Кутинчев, Никола Рибаров и др., името им е легион.
През 2011 г. подобаващо се чества 100-годишният юбилей на Йосиф Цанков - родоначалник на забавната музика и основоположник на женския баскетбол у нас, но, уви!, само в София!!! В Русе единствено изключение бе тържеството, организирано на рождения му ден 11 ноември, в Клуба на дейците на културата от Филхармоничното дружество, сдружение „Русе ХХI век“, читалище „Зора“ и групата за алтернативно кино с чудесния им документален филм за живота и творчеството му. Решението на Общинския съвет от пролетта на 2011 година за поставяне на паметна плоча на родната му къща на „Александровска“ потъна в подвижните пясъци на Национален институт за недвижимо културно наследство, който трябва да разреши монтирането й на фасадата. Затова вместо нея сега там е поставена само една табела.
В Русе са родени 
изключителни личности, останали недооценени по достойнство от русенската общественост, доколкото я има в качеството на регулатор на културните процеси в града
Между тях са известни учени като проф. Михаил Арнаудов,  проф. Венелин Ганев, проф. Николай Кауфман, проф. Асен Хаджиолов и други членове на Българската академия на науките, за които има сведения в енциклопедиите, но по-особен е примерът с постиженията, които оставя в редица области Светлозар Димитров, който не е учен, дори няма висше образование, но е автор на „Сонети за Русе“ (1939) и „Песни за моя град“ (17 стихотворения написани в Русе, 1954 г.), трилогията „Дунавът тече“, пресъздаваща възрожденския Русчук (1860-1878). А прекрасното есе „Духът на българина“, вместо да се изучава в училищата като извор на искрен патриотизъм, е непознато дори на специалистите. И как е отбелязана почитта към паметта му? С кръстената на Змей Горянин неоткриваема на картата отсечка, без нито една сграда на нея, свързваща булевардите „Хр.Ботев“ и „България“? Не е ли редно това име да носи улица в центъра на града, където е била родната му къща? Защо няма възпоменателни знаци (паметни плочи, барелефи), а и наименувани улици на русенци, с доказани приноси към историята на града? В София има ул. „Божан Ангелов“, а защо в Русе няма?
Русе е най-парадоксалният град в България, а може би и в света по отношение на патроните на училища и институции
тъй като сред тях са личности, които имат много малко общо с града (някои, като патрона на училището по изкуствата, нямат дори и малко) и това  никому не прави впечатление. Колко русенски училища имат за патрон  русенец с приноси в определена област и останал трайно свързан с Русе? Може ли някой от градските фактори да отговори защо от 20 основни русенски училища единствено две (!) са наименувани на Никола Обретенов и Ангел Кънчев; от 14 СУ и гимназии само две (!) имат за патрони русенци (Баба Тонка и Атанас Узунов); от 16 професионални гимназии едва 7 са почетени с русенски имена или от общо 50 училища само 11 са с имена на личности с трайна следа в историята на Русе, т. е. скромните 22%. И това в град с толкова богата история, чиито граждани претендират, че я познават и тачат!
Задава ли си някой въпроса как гостите на града възприемат русенската шизофрения с имена на улици на национални предатели, вдигнали оръжие и принудили войници да се бият срещу държавата си
поставяйки началото българи да стрелят срещу други българи. И това, за да угодят на чужда сила и да заслужат получените рубли, а при първата опасност за живота си да бягат под крилото на батюшката цар. Част от тях са убити при сраженията, други са осъдени от български съд и разстреляни. Как да си обяснят учениците парадоксалната ситуация, че до сега присъдите на тези предатели не са отменени, но улици, училища и др. носят техните имена. В същото време в Русе има и улици „Стефан Стамболов“ и „Сава Муткуров“. Как да се оправят с тези взаимоизключващите се факти за личности, едновременно тачени, величани, съдени, и разстреляни като национални предатели, съвестните деца, които внимателно четат българската история, а не я зубрят. Затова младите хора, неразбирайки и неискайки да се примирят с подобни абсурди на посткомунистическата ни битност, отказват да живеят в страна с толкова деформирани критерии за национална чест и признателност.
В духа на размисъл следва въпроса защо нямаме паметник на русенец, оставил името си в българската история със своите приноси? Изключението е за Баба Тонка. Останалите са на исторически личности, родени в други градове, където с право ги почитат, като свои, местни герои. 
Защо не се издигнат паметници на акад. Михаил Арнаудов, на Змей Горянин
и на други видни русенци? Дано само те да се възложат на автори, доказали се като талантливи русенски скулптори, с по-свежо концептуално виждане, като един Янко Бонев или на по-известната в чужбина русенка Лилия Поборникова, за да не се повторят скулптурните пародии около операта, на бюста с бухала и средния пръст, „направен след няколко ракии“, според „акад.“ Петър Иванов. 
Русенци се смятат за хора с по-специално отношение към историята на града си, но дали са такива? За съжаление голото самочувствие в посока признание делото на видни русенци засега  е без покритие, защото Елена, град с много по-скромни финансови ресурси, но с богато минало, което умее да цени ни засрамва, тъй като общинската му управа намери средства и спонсорира издаването на представителна книга за Емилиян Станев. Това не е единствен пример, но 
въпросът не е какво правят другите, а русенци готови ли са да спомогнат за почитане паметта на видните си съграждани
Защо в Русе нищо не се прави, не се и говори дори, за съставянето на русенския мартиролог (списък на мъченици или сборник с техни жития), а в други селища са изготвили техния или се работи усилено в тази насока? Вече е крайно време той да се напише и в него видно място да заемат не само убитите преди 9.09.1944 г., но и горяните, Иван Хаджииванов, писателят Змей Горянин и другите светли личности (журналисти, адвокати, общественици), убити, безследно изчезнали, мъчени и мачкани по време на комунизма, които са все още в зоната на здрача и очакват деня на своето признание с едно християнско „Бог да ги прости!“.
Кога русенската общественост ще се заеме със създаването на музей (пантеон) на видните русенски дейци на науката и културата, оставили трайна следа на местно и национално ниво, за да се спасят от непрекъснатото унищожаване на малкото останали артефакти за техния живот и дейност! Бъдещите поколения няма да ни простят нехайството към паметта им и немарата към духовното наследство, което са ни оставили.
Синоним на непризнателност е неблагодарност. Това ли сме ние?

Доц.Атанас КОЛЕВ