В понеделник русенската театрална публика ще бъде поставена пред едно изпитание. След като месеци и години наред и тя - като всички театрални публики в държавата - е подложена на облъчване с блудкави театрални постановки, наричани величаво „комедии“, в които доминантата са едносрични реплики, звукоподражателни звуци, мръснишки подмятания и пощипвания или елементарни заигравки с политическите реалии в страната, сега на Голямата сцена на Доходното здание предстои русенци да видят театър. Тоест, постановка, която очевидно няма и намерение да гъделичка сетивата, а директно смята да хвърли зрителите в дълбокото. Онова дълбоко, което тревожи, буди размисли, кара хората да се върнат малко назад и да разровят историческа или философска литература, да си припомнят важни събития и да си припомнят човешкото - с неговите бели страни, но и по-важното - с черните му страсти, които се спотайват у всекиго и чакат момента, когато човекът ще им свали синджира, за да ги отвърже като зли озъбени кучета... 
Постановката, която публиката в Русе предстои да види премиерно в понеделник, на 13 януари, и два дни по-късно, на 15-и, е по романа „Хоро“ на Антон Страшимиров. Изборът е на младия, но вече доказан и известен режисьор 
Петър Денчев, когото русенци помнят с неговата „Медея“, пожънала огромен интерес и адмирации
Защо е решил да постави „Хоро“ - този драматичен, трагичен, дори злокобен текст, и защо е избрал да го направи именно с русенската театрална трупа? С този въпрос започваме разговора с Петър Денчев, който водим между две от последните репетиции преди премиерата. 
Не съм си го представял другаде, а не в Русе, отговаря веднага той на втория въпрос. И обяснява: „Познаваме се добре с актьорите от русенския театър, знаем кой на какво е способен и знаем как да го направим. Да, текстът е страшен, той не пощадява никого, в това число и актьорите. Но по българските сцени напоследък се бълват много български заглавия, които са сурогатно изработени и остават далече от оригинала. Аз исках да избягам от всички клишета, свързани с идеята за българската драматургия, да избягам от всеки кич, който повсеместно се случва по сцените. Затова се спрях на „Хоро“, който изразява моето разбиране за дълбочинно проникване в драматичната същност на хората и на обществото. Да, „Хоро“ е един драматичен, чувствителен и злокобен текст, а аз като един дълбоко оптимистичен човек обичам да се занимавам с това, което отвежда към задълбочени философски обобщения и метафори. От друга страна, 
романът „Хоро“ е труден за възприемане на първи прочит
не е имал шанса да бъде прочетен извън идеологическите възприемания. На мен това ми се струваше несправедливо. Защото той надскача повода за написването, който е Септемврийското въстание през 1923 година. Надскача националното и извежда темата за насилието и темата за това в какво се превръща едно общество, когато насилието се развихря и едва ли не се превръща в норма. Има още нещо - времето, в което Страшимиров пише своето „Хоро“, е времето след Първата световна война, времето на разпада на големите световни империи - Австро-Унгарската, Османската, Руската. И  именно в този момент започва ужасяващият наплив на крайнодесни идеологически течения, които отвеждат до трагични събития и последствия. Така че нашето представление е политично, но не със злободневието, а с акцентирането върху механизмите, които провокират в човешката природа насилието и агресията, показваме как, когато отпадне цивилизационният ред, се развихрят онези долни страсти“. 
Това, че Петър Денчев търси и открива връзките между нещата на повърхността и скритите в дълбоките пластове личностни, поведенчески, социални, психологически и какви ли още не причини за това, със сигурност го знаят онези, които с интерес следят какво прави белетристът Петър Денчев. 
Има русенци, които добре познават романа му „Тихото слънце“
една сериозна утопична литературна работа, която успоредно със зловещото впечатление за безизходица и невъзможност оставя усещането за някаква трудно уловима, но съществуваща светлина. Вероятно мнозина вече знаят и за най-новия му роман, който излезе преди няколко месеца отново в пловдивското издателство „Жанет 45“. Заглавието е „Малкият бог на земетръса“, а действието в него в немалка част е свързано и се развива в Русе.
Приятелката на главния герой, от чието име тече повествованието, е от Русе. И когато двамата идват в града за погребението на бабата на Лора, ето какво вижда героят: „За първи път идвах в града, който повечето хора свързваха с Моста на дружбата. Не знаех доколко тези два бряга се познават достатъчно. В известен смисъл се вълнувах от това пътуване, но на железопътната гара ме посрещна впечатляваща архитектура, изпълнена с толкова неловка празнота. Не бях подготвен за тези празни пространства. Но те не ме потискаха, а ме удивляваха. Може би някога чакалните са били изпълнени с хора, но сега единствено имаше празнота, която ми беше невъзможно да разбера. 
Чувствах се по-скоро в музей на сталинизма
отколкото в железопътна гара“. 
И по-нататък: „Градът беше потънал в сладкия провинциализъм на миналото, възхваляваше повърхностно чуждите заслуги; а това можеше съвсем лесно да бъде регистрирано по начина, по който хората говореха за мястото. Имаше нещо особено в интонацията, особена ангажираност, която настояваше, че щом живееш на място с голямо минало, неизменно си наследник поне на важността, която то излъчва. Но не би. За съжаление, качествата, славата и свободата не се предаваха по наследство и малцина знаеха това. А тези, които го знаеха, си мълчаха“. И още: „Преминавахме през тези красиви произведения на човешката мисъл и труд, обгърнати от аромата на баници, гевреци и милинки. 
Град, сякаш нарочно придружен от мотото „...на свободния дух“, за да буди присмех в сегашно време
Въпреки че притежаваше своя истинска статуя на свободата - проектирана от прочутия флорентински скулптор Арнолдо Дзоки, тя беше спомен от по-далечни и далеч по-славни времена... Сред декора на това бляскаво минало ние бяхме просто опърпани просяци, които не могат да вдигнат глава към статуята, за да я забележат“. 
Защо Петър Денчев е избрал Русе за едно от местата на действието в новия си роман, в който търси отговори на въпросите, които видимо или невидимо си поставя поколението от 80-те години на миналия век, израсло във финала на социализма и в зората на демокрацията? 
Русе е много добър декор за подобно нещо, тъй като е един от трите български града с непрекъсната градска традиция още от предосвобожденския период до днес, отговаря той и подрежда: „Пловдив, Велико Търново, Русе“. Тази непрекъсната линия на едно население да мисли себе си като градско, предполага друга реалност за днешния ден, казва Денчев. „И заедно с това тук имаме конфликт - хората мислят ретроутопично. 
И това ретроутопично мислене е във всичко - от общинската логика до локалния манталитет
В Русе това се усеща с особена острота именно заради историческото наследство, така конфликтът придобива оптична острота, неговият контур е много рязък. Впечатляващо е как хората обживяват градското пространство. Тук архитектурата формира отношението единствено чисто визуално, като въздейства на много от хората тук дори обратно - те сякаш не обръщат внимание и не съзнават къде живеят“, казва писателят. 
Не съм предполагал, че свободата ще доведе хората до такова отчаяние, казва Петър Денчев. И продължава: „Винаги има някаква ретроутопия, която като правило стои на заден план. Но при нас сякаш по-отчетливо се откроява и изпъква някаква носталгия по миналото, което хората украсяват с качества, които реално не са съществували. Ето, сега със страшна скорост се завръщат живковските клишета - и за „хубавия“ живот, и за древната българска нация. Аз съм убеден, че няма друг  толкова виновен за клишетата „България е древна“. Тогава това е легитимирало режима. Днес виждаме, че клишетата отново започват да се превръщат в някакви мантри, които подпълват самочувствието с нереални, измислени в голямата си част „исторически факти“, предизвикващи „национална гордост“. Това не е политически, а по-скоро психологически проблем, това е проблем на националната идентичност. При нас то съществува отпреди. Населението в Османската империя е трябвало да се идентифицира със средновековните княжества и тяхната слава, след това, когато трябва да се плащат данъци в новата българска държава след Освобождението, започват да се чуват гласове, че „при османците беше по-добре“, следва ретроутопията по царска България, а сега идва ред на ретроутопията за социализма. Така
миналото се превръща в страшно уютно място 
- никой отпреди не може да дойде и да каже, че не е истина това, което се твърди.  Проблемът е, че този модел на постоянно обърнатия назад народ няма проекция в бъдещето“. 
Петър Денчев е един от хората на изкуството у нас, който обича да пътува и да изследва другите балкански държави. И там ли е така, питам аз. 
В известна степен е така, но не толкова силно, обяснява писателят, който е бил във всички държави на полуострова без Албания. Народите на Балканите си приличат, макар и начинът на живот в бивша Югославия да беше доста различен от нашия - през средата на 20 век дистанцирана спрямо Съветския съюз и поради това с далеч по-отворени сетива за нормалност, казва той. И припомня още нещо, което е характерно с особена сила за българския народ: самовиктимизацията, чувството за жертва. Всеки балкански народ има тази митология, но само в нашата културна история самовиктимизацията е толкова мощна. „Ето, и сега, хората живеят много по-добре отпреди 30 години, но твърдят, че са жертва, че са безпомощни. А това парадоксално! Странно е, че дори младите хора слушат и после възпроизвеждат някакви автомитологии“, продължава режисьорът. 
Той вече обмисля следващия си роман, в който ще отправи поредното предизвикателство към самия себе си -  да разказва от името на старец. Кога успява да пише?
Пиша, когато ми се пише
усмихва се той. Между репетиците и другите си занимания записва изречения, пасажи, идеи, понякога снима - снимките после му връщат асоциациите и хрумванията. Натрупванията се събират и в момента, в който „му се пише“, сяда и започва. Понякога преработвам многократно, често пренаписвам целия текст, признава авторът. 
Но в момента, днес, утре, в понеделник Денчев е повече режисьор от всичко останало. 
„Тенденциозно въпросът за оценката в образованието и културата е изместен, този въпрос се заобикаля - и у нас, и в Европа. И поради това т.нар. изпълнителски изкуства придобиват характера на социална услуга, а не на изкуство. И изведнъж се оказва, че вече има каста на някакви организатори, създали публика, която възприема театъра като вид социална анестезия, да се използва за някакво посмяване и душевна разтуха. И тя започва да разсъждава сякаш е отишла не на театър, а е влязла във фризьорския салон“, констатира горчиво той. Означава ли това, че неговото „Хоро“ ще бъде операция без упойка? Предстои да видим.