Здравейте! Дъщеря ми е на десет години. Струва ми се, че баща й и баба й я поразглезиха още от малка. Мъжът ми все гледаше веднага да изглади положението, когато тя се сърдеше за нещо, правеше ми забележки понякога с остър гневен тон, ако не одобрява мое действие, свързано с нея. Той и майка ми са „класическа“ двойка зет и тъща. Наскоро детето възрази на баща си в същия стил, в който го прави баба й - със същия тон и със същите думи. Той беше бесен - сигурна съм, но нищо не каза, за да не се скара на детето, но от тогава не говори на майка ми. Напоследък детето започна много да капризничи. Съобразявам се с желанията й, но ме изтощава, ако можем да се разберем нормално, а вместо това тя за нещо дребно хленчи или упорства. Ако сме само двете и баща й го няма, всичко е наред, но ако той си е вкъщи, тя хленчи и ми говори на висок тон и той като я чуе от другата стая, идва и се намесва автоматично, без да е разбрал дори за какво спорим, и ми повишава тон пред нея да се съглася с каквото тя иска и „да не правим драми“. Все едно съм никоя. С нея той обсъжда учителките и децата от класа. Учи я „да не им се дава“, защото, ако станела отстъпчива, животът нищо нямало да й отстъпи. Когато детето веднъж и на него му се развика както на мен, той вместо да й направи забележка, се разсмя и я похвали. Не смеех нищо да му кажа, за да не избухне срещу мен, но много внимателно му предложих предвид предстоящия пубертет да я заведем на психолог. Той ми възрази с думите: „Ами, ако не хареса психоложката?“. Ситуацията е такава - те двамата са си много близки, а аз трябва да съм някъде встрани. Тя много си споделя и с баба си, но напоследък и на нея й капризничи и й крещи, което прави и пред баща си, с „копираното“ от баба й. Много ми е зле. Страх ме е за бъдещето и за детето. Не знам точно какво да Ви попитам, но писах малко да ми олекне и каквото и да ми отговорите, вероятно ще ми е от помощ. Ива, 42 г.

Здравей, Ива! С писмото ни въвеждаш в домашната обстановка и споделяш тревога, която разбираме по отношение на детето според разказаното, а страха ти за бъдещето ще проумеем може би отвъд думите ти.
Описваш ясно и ярко отношенията и условията - разбират се така, все едно надникваме в дома ви. Иска ми се да разпозная по-добре твоята роля - 
главната женска роля в този „филм“
Представяш съпруга си и майка ти като съперническа двойка зет и тъща, но вероятно атмосферата не е като в телевизионна комедия или като в разтоварващ виц. От споделеното разбираме, че детето попива отношение и думи от баба си по адрес на баща си и в моменти на раздразнителност му възразява с „копираното“ от нея - много добре казано, защото
децата така усвояват социалния опит - с подражание
Те копират начини за справяне в дадена ситуация, попиват отношението, запомнят и присвояват думи и реплики, интонации, позата, в която са били изречени с погледа дори. Родителите не би трябвало да се учудват откъде детето използва дадени думи. Възможно е, докато са развълнувани или афектирани, да не обърнат внимание кога е около тях, а то копира така, както си поема въздух. Особено в начална училищна възраст детето е „на запис“ непрекъснато. Ако си има брат или сестра, биха могли да играят в стаята си и да не чуват всички разговори на възрастните, но
ако детето е едно в семейството
то няма с кого да си партнира, освен с големите. Често става така, че заради това взаимно влияние възрастните се вдетиняват с идея да са по-достъпни може би, а детето се стреми да ги имитира, за да се чувства повече признато и коментирано като голямо. Думите на родителите, както и на учителката, може да се запаметят дословно и да станат част от неговия репертоар на изразяване вкъщи, на училище, на площадката, когато му се стори, че може да възпроизведе дадено отношение с тези думи към някой друг. Научените думи и наученото отношение винаги като че ли „сами“ си намират някого, заради когото да се изразят.
Изглежда, че майка ти и съпругът ти се борят за власт и си съперничат
кой по-добре разбира детето
откъдето може би идва и разглезването, което отчиташ. Ако целта е благото на детето, най-доброто за него - добре, но се опасявам, че то се явява „нещото“, което поддържа огъня на враждата между тях или им подава искрата. Когато човек е инструмент в нечии отношения, постепенно схваща манипулацията и като не може да я спре, а е част от нея, също започва да
манипулира, за да оцелее
в тези отношения. Детето е възразило на баща си с думите и интонациите на баба си - като възпроизводство на „запис“. То вероятно е схванало негова слабост, която преди бабата е атакувала със забележка пред внучката си, а защо си е позволило да прави забележка на баща си, ще се опитаме да си изясним. Спомни си обаче, Ива, какво правеше ти, когато стана свидетел на тази сцена, как и дали реагира по някакъв начин?
Твоето разбирателство с дъщеря ти се проявява тайно, когато сте само двете -
хубави моменти между майка и дъщеря
вашите моменти, които ти обичаш? В присъствието на баща си обаче тя се държи предизвикателно и той се намесва - „натиска му копчето“ и той всеки път реагира. Какво мислиш за това - според теб защо го прави детето? Дали, за да уязви теб, да те провокира да реагираш различно, или за да се увери за пореден път в автоматичната реакция на баща си?
Не казваш нищо за връзката ти със съпруга ти. Например от колко години сте заедно, дали сте се събрали година-две, преди да се роди детето, или сте го чакали дълго време? Поставям този въпрос, защото често се случва дълго чаканите деца да се посрещат от близките с
всичко най-добро, което всеки си е представял и мечтал
и оттам да се поражда напрежение при разминаване във възгледите: „Струва ми се, че баща й и баба й я поразглезиха още от малка. Мъжът ми все гледаше веднага да изглади положението, когато тя се сърдеше за нещо, правеше ми забележки понякога с остър гневен тон, ако не одобрява мое действие, свързано с нея“.
Когато дъщеря ви е възразила на баща си в стила на баба си със същия тон и със същите думи, „Той беше бесен - сигурна съм, но нищо не каза, за да не се скара на детето, но от тогава не говори на майка ми“, ти какво направи в тази ситуация, Ива? Макар и поразглезена от малка, както споделяш, щом като напоследък е започнала много да капризничи, възможно е промяната да се дължи и на наближаващия пубертет. Твоето съобразяване е добър начин детето да се помирява със себе си в трудния период, който предстои. Често то няма да има
нито причини, нито яснота за своите капризи
на моменти ще изпада в разочарования от себе си - няма да може да разбира себе си. Затова с разбирането от страна на родителите, с опитите им да се съобразят, без да се сърдят на детето си, с добронамереното им чувство за хумор ще чувства, че обичаните хора могат да понесат капризите му, че не е загубило обичта и уважението им и това ще го улеснява да преодолява своите напрежения. Ако сте само двете,
по женски можете да се разберете
но когато баща й е вкъщи, като че ли дъщеря ти предизвиква разпра между теб и съпруга ти. Опознала е неговата слабост да ти се противопоставя винаги, когато тя капризничи за нещо, и така му натиска „копчето“ – той „идва и се намесва автоматично, без да е разбрал дори за какво спорим“. Като изолирана и пренебрегната ли се чувстваш - „Все едно съм никоя“? Критична си към това, че мъжът ти обсъжда с детето учителките и децата от класа и че я учи „да не им се дава“, за да я калява за живота. Разбира се, това може да попречи на създаването на добри отношения, на
развитието на умения за свързване с други
- с учителите като първи външни спрямо семейството авторитети, после с университетски преподаватели, с началници, както и с връстниците.
Загрижена си, че мъжът ти е станал сам потърпевш от камъните, с които е учил дъщеря ви да хвърля в чужда градина - „Когато детето веднъж и на него му се развика както на мен, той вместо да й направи забележка, се разсмя и я похвали“. Сигурно си му съчувствала, че
ученето в агресия
като бумеранг се връща поразително към „учителя“. Неуверена може би да обсъдите същинската причина, си предложила по-безобидната - да заведете детето на психолог предвид предстоящия пубертет. Начинът, по който ти е отвърнал, ми напомня за много други хора с мнение, че най-добре разбират проблемите, че имат влияние върху хора и ситуации. Оттам са силни съпротивите да потърсят и да се съгласят с помощ, когато изпаднат в невъзможност да овладеят положението. Това за съжаление би означавало за тях да капитулират, да преживеят провал.
Реакциите на детето в разнообразни варианти
- „Тя много си споделя и с баба си, но напоследък и на нея й капризничи и й крещи, което прави и пред баща си, с „копираното“ от баба й“ - ми се струват насочени към едно - близките му да са стабилни, наистина големи, за да може да им се опре, когато то е „разклатено“ от силния вятър на промяната в пубертета, а не да се огъват повече от него.
Споделяш, Ива, че ти е зле и че те е страх за бъдещето и за детето. Вътрешният компас показва може би, че твоята търпеливост само да наблюдаваш трудни или дори абсурдни ситуации, без да се намесваш, те прави съучастник. Би ли могла, ако детето понесе удари от живота, да кажеш на майка ти и на мъжа ти - „Ето, това е от вас, аз не участвах!“.
Всеки от семейството е съпричастен
дори и когато е пасивен.
Прочети отново всичко дотук и опитай да си отговориш на въпросите, които тук-там поставих. След това си помисли с какви почтителни думи и молба би могла да се обърнеш към майка ти да не се възмущава с ирония на мъжа ти, а да бъде подкрепяща и деликатна? С какви думи можеш да се обърнеш като жена към мъжа си и да поговорите за това, че той не като татко, а като някакъв батко наговаря детето да се противопоставя на другите? За да се чувства наистина големият и мъжът до теб, какъвто искаш да го цениш,
какво би казала на детето,
когато то стрелне татко си с язвителна реплика, преди той да реагира с обърканост?
Така виждам като главна женската роля в този филм, Ива. Иначе твоята от писмото ми изглежда като второстепенна или като на статист, който следи действието, но не се намесва и не поема отговорност за развитието на сюжета. Когато човек няма опит в главна роля, понякога му е трудно, но би могъл да потърси помощ от главни герои в други филми или от психолог. Така в „лентата“ на живота би имало повече смелост и по-малко страх за бъдещето и за детето.