Неговите знания, умения и опит побеждават болката и спасяват живот. Излъчва солидност, но не строгост; сериозност, но не сухарство; увереност, но не надменност. Не скъпи времето си да изслуша човека отсреща, да вникне в оплакванията му и вместо да го залее с непознати термини, да му обясни какво и защо предприема. Дори да е нервен, уморен или ядосан - а той е човек и му се случва като на всеки друг - не си го изкарва на чакащите за помощ пред кабинета му. Готов е винаги да помогне - не защото го изисква професионалният му дълг, а защото това е нагласата му към живота и хората. И го прави с компетентност, която му е извоювала име на един от най-добрите в специалността си. Пациентите му вече са го разпознали - това е началникът на отделението по неврохирургия в болница "Канев" д-р Огнян Игнатов, който спечели годишния приз Лекар на годината в кампанията "Златни ръце, добро сърце" на болница "Канев".
Всяка награда е ценна, но тази е от най-ценните
защото се присъжда от най-важното, най-честното и най-меродавното жури. За нея гласуват благодарни пациенти и техни близки, както и колеги медици.
Кой е човекът, получил това признание и какъв е пътят му към него?
Бях ученолюбиво дете, не съм създавал главоболия вкъщи. Разбира се, ожулените колене не се броят, разказва роденият и отраснал в Полски Тръмбеш специалист.
Всъщност както повечето хора и той има в детството си една екстремна ситуация, която е можела да тласне живота му в друга посока, но всичко приключва благополучно. Един ден, докато кара голямото си тежко колело "Украйна", решава да се състезава с преминаващата по улица "Лада". Върти педалите до изнемога, изравнява се с колата и на сантиметри от триумфа светът като че ли се накланя на една страна и състезанието приключва и позорно, и болезнено. Защото колелото се подхлъзва и той пада пред гумите на колата. Но шофьорът, видял детската игра, се движи бавно и е нащрек. Спира веднага и спасява 11-годишното момче от премазване.
По-късно се оказва, че зад волана е ортопед от местната болница, който с необичайната превенция си е спестил много грижи по един невръстен пациент.
Но
не това тласка завършилия с пълно отличие и златен медал Огнян към медицината
По нея го увлича примерът на 6 години по-големия му брат, който завършва Медицинския университет /тогава институт/ в Плевен точно в годината, когато абитуриентът получава дипломата си.
Почвата вече е подготвена от майката. Тя е учителка и е поела грижите за възпитанието на момчетата, защото бащата - инженер в завода за селскостопанска техника в Полски Тръмбеш, е зает от сутрин до вечер и има по-малко свободно време. И не учителката, а майката често говори с момчетата си за благородството на лекарската професия. Но не с минаващите покрай ушите и недокосващи сърцето помпозни думи, а със загнездващи се някъде дълбоко човешки примери.
Така през 1983 година, малко след абитуриентския си бал, Огнян кандидатства в Медицинския институт в Плевен и влиза от раз. За времето си това е своеобразен подвиг. Местата са малко, кандидатите са много и повечето са се готвили от години с частни учители и допълнителни уроци. Само че обучението не започва веднага - следват задължителните две години в казармата в секретно поделение в Ловеч. И както всяко изпитание в живота, след изтичането им тегобите се размиват и забравят, остават само опитът, придобитите дисциплина, самостоятелност, отговорност, способност да се вземат решения и хладнокръвието да се действа в критични ситуации. А всичко това е основата, върху която по-късно се надгражда професионализмът на младия лекар Огнян Игнатов.
Началото в Плевен е шокиращо и няма нищо общо с бохемските представи за студентския живот
на току-що уволнилия се войник. Изведнъж се оказва, че описана на десетки страници сложна материя трябва да бъде не просто научена, а разбрана и трайно усвоена. И това се отнася само за семинарните упражнения, лекциите са отделно. Така студентската бохемска рапсодия, характерна като че ли главно за хуманитарните специалности, отстъпва на усърдното учене, от което разпускането е по няколко часа в края на седмицата.
През 1992 година младият д-р Огнян Игнатов започва една от най-важните си следдипломни квалификации. Не официална за придобиване на документ и специалност, а реална, която дава на лекаря изключително важен опит и го въвежда в много важните тънкости на медицинската професия - разпределение като участъков лекар в близкото до Полски Тръмбеш село Раданово, в което по това време живеят 1500 души. И там оплакванията не само са като широко отворено ветрило, а и дежурството на лекаря е 24 часа, независимо дали се води на работа, или в почивка. Защото болестите и инцидентите не признават работно време.
Не е случайно, че човек изкачва най-стръмните професионални наклони в младостта. Тогава енергията, амбицията и оптимизмът дават сили да се постигне и невъзможното. Тази амалгама зарежда и д-р Игнатов, който записва специализация по обща хирургия в базовата болница "Д-р Стефан Черкезов" във Велико Търново и 
три дни от седмицата пътува
до областния град. Така минават две години, през които надеждите в търновската болница да се открие лекарско място все повече изстиват. И тогава идва обаждане от д-р Игнатов-старши, който от години проктикува в Англия, но тогава е анестезиолог в русенската болница. Тук има вакантен щат и през януари 1994 Огнян Игнатов постъпва на работа, като запазва посоката - хирургия, но сменя фокуса - неврохирургия.
Наред с ежедневната работа специализира при най-големите български светила в тази област и през 1999 година взема специалност неврохирург след успешно положен изпит. Звучи банално, изглежда лесно, но само който е минал по този лабиринт, знае какво всъщност означава това.
Междувременно работата в отделението не спира.
Тогава в отделението има само двама неврохирурзи, което означава, че 15 дни в месеца единият от двамата е на разположение след изтичането на работния ден. Това пък носи куп ограничения - никой не може и да си помисли за излизане от града при такова дежурство, а понеже мобилните телефони все още са приоритет на момчетата със здрави юмруци и лъскави анцузи, ако реши да отиде на гости, докторът трябва да остави в Приемно отделение домашния телефон на домакините. А като седне на масата, да не се изкушава дори от глътка бира и да е готов всеки момент да стане и да тръгне към болницата.
И ако казаното дотук ви кара да си представите някакъв биоробот, значи сте паднали в капана на клишетата
Макар че му се е случвало дори да посрещне Нова година, докато спасява пациент на операционната маса, д-р Игнатов живее пълнокръвен живот и без бялата престилка. Харесва риболова, обича пътешествията и може да покаже и познато до баналност кътче по нов начин, защото не просто владее изкуството на фотографията, а и усеща много от нещата, които другите само виждат.
Една от най-големите му радости, разбира се, са обичаните хора у дома.
Впрочем и тук пръст има медицината.
През пролетта на 2003 година в неврохирургията докарват 75-годишен мъж, блъснат от влак. Тогава в екипа е и анестезиологът д-р Елеонора Иванова. Операцията преминава успешно и бай Пенчо се връща от оня свят, но нещо в сърцата на лекуващите го лекари не може да се успокои. И д-р Игнатов, чието елегантно чувство за хумор е известно на приятелите му, вдига телефона с думите 
"Д-р Иванова, дядо Пенчо пита къде е онази хубава лекарка, която ми даде упойката и операцията мина успешно"
Д-р Иванова, която днес е анестезиолог в "Медика Русе" се усмихва, разговорът тръгва, следват няколко срещи и скоро хирургът и анестезиологът заживяват под един покрив. Така медицината е дала на Огнян още нещо - семейство. Той вече има две чудесни деца, а заедно с Ели се радват на малкия кръстен на татко си Оги. Трите деца израстват заедно и въпреки че най-големият батко Борислав завършва фармация в Англия, кака Гергана работи в софтуерна фирма в Русе след завършване на Русенския университет, а малкият Оги още е деветокласник в Английската, връзката помежду им продължава да е силна.
А 
Огнян и Ели вече са се научили да живеят по лекарските правила
Това означава да се опитат някак да съгласуват ангажиментите си, за да могат да отидат на концерт или на театър, но често повикване от болницата за единия или за другия променят плановете и вторият билет или остава неизползван, или се кани приятел. Затова през отпуските излизат от Русе, иначе почивка няма. Предпочитат да пътуват. Най-много - до любимата, цветна и винаги изкушаваща Италия, която, както казва д-р Игнатов, е единствената страна в света, в която дори олющените мазилки и порутените къщи са романтични.
И може би в това е тайната на щастието - да имаш очи и душа да откриеш радостта дори там, където повечето виждат проблем. А за да вземе наградата "Златни ръце, добро сърце", човек трябва да е пълноценен, хармоничен и щастлив. Какъвто очевидно е д-р Игнатов според неговите най-важни съдници - пациентите.