115 години. Толкова се навършват днес от идването на белия свят на един витален майстор на четката, останал в българската култура със самобитния си стил, с детската си закачливост и любопитство, с любовта си към живота и хората. Той е носител на различни държавни награди, но най-добре му приляга званието, което му е присъдено за 50-ата му годишнина - народен художник. Това е Стоян Венев Илиев, роден на днушния 21 септември 1904 г. в село Скриняно, община Кюстендил.
Бъдещият художник завършва гимназия в Кюстендил през 1928 година и вече има творческа биография. Още през ученическите си години започва да рисува карикатури за различни вестници и списания - „Червен смях“, „Звънар“, „Ехо“ и други. Тези негови карикатури са подписани с псевдонима Пролетарче.
През 1931 година завършва живопис в Художествената академия в София при проф.Б.Митов, проф.Стефан Иванов и проф.Димитър Гюдженов. Още в ранните си творчески години той става широко популярен. Неговите произведения са основно в живописта, но рисува също и графики и карикатури.
През 30-те години е художник илюстратор на вестника за юноши „Весела дружина“ с издатели-редактори Емил Коралов и Лъчезар Станчев.
Първите изложби, в които участва, са през 30-те години. В изложбите участва съвместно със скулптора Иван Фунев. Неколкократно е подвеждан под отговорност заради антифашистките идеи в някои негови произведения. Други основни теми в картините на Стоян Венев са народният фолклор и бит.
След 9 септември 1944 г. той публикува множество карикатури във вестниците „Стършел“, „Работническо дело“ и др. Големи успехи имат и неговите картини в живописта.
Организира самостоятелни изложби в София (1942), Москва (1965), ГДР (1969), Западен Берлин (1971) и др. Участва в общи художествени изложби в СССР, Чехословакия, Китай, в Берлин, Будапеща, Лайпциг, Лондон, Париж, Виена, Атина, Букурещ, Ню Йорк, и др. Юбилейни изложби: в София (1954, 1964 и 1974) и Кюстендил (1984).
Творби на Стоян Венев се намират в НХГ, СГХГ, Дрезденската галерия, Пушкиновия музей в Москва, в галерии в Лондон, Париж, Кишинев, Петербург и в множество частни колекции.
През 1950 г. и 1953 г. е отличен с Димитровска награда.
Удостоен със званието Почетен гражданин на Кюстендил през 1965 г.
Душата му отлита към небето на 20 март 1989 г. 
Предлагаме ви една скица за него, публикувана в сайта afish.bg.

Колко хора у нас днес биха казали нещо от сорта: "Не искам да съм депутат, защото си имам работа за вършене!". Със сигурност броят им е твърде малък. Затова пък неизброимите останали мечтатели за парламентарен стол биха се изсмели на репликата на един от най-известните български художници. Защото когато веднага след 9 септември 1944 г. избират Стоян Венев за народен представител, той едва издържа два месеца и си тръгва с думите: "Прощавайте, но не мога да си зарежа рисуването. Четките ме чакат".
Така българското изобразително изкуство не губи един от най-големите си шегобийци, пресъздал неподправения дух на обикновения българин, включително в еротични сюжети.
Венев е майстор в живописта, карикатурата и графиката. Творбите му не могат да бъдат сбъркани, 
в тях винаги има и леко намигване, и откровен смях, и много цвят
Вдъхновява се от българския фолклор и красивата природа.
Стоян Венев е роден на днешния ден - 21 септември, през 1904 в кюстендилското село Скриняно. Още като ученик вижда първата си отпечатана карикатура "Празник на цветята" (1921) във вестник "Червен смях". Десет години по-късно завършва живопис в Художествената академия в София при професорите Стефан Иванов, Борис Митов и Димитър Гюдженов.
Рисува предимно битови сцени, но прави и карикатури с политически сюжети, заради които е преследван преди 9 септември, а след това тачен от новата власт.
Не изменя обаче на това, на което най-много държи - връзката с родната земя и селото. Целта му е да създава истинско народно изкуство и я постига, изобразявайки социално-битови сцени, в които осмива примитивните страни у българския селянин. Ето какво пише за него акад. Светлин Русев: "Независимо дали става дума за живописта на Стоян Венев, за рисунката или карикатурата, каквото и да прави, по което и време да е създадено - от младежката зрелост на 30-те години при "Новите" до последните, преди да ни напусне, преливащи от жизненост произведения - всичко е белязано с 
онази Стоян-Веневска сила на внушение, която идва дълбоко от душата на българското
разбрана в неговата непреходна нравствена красота и тълкувано пластически не изобщо, а чрез една самобитна и неповторима национална стилистика, при която строежът на произведението е по-близо до ритъма на народната песен, отколкото до универсалните изобразителни изрази.
Всеки опит за обяснение на необяснимия Стоян Венев при всички случаи ще ни изведе до изворите на националното, до усмивката и неподправения смях на селянина, до българския бит и фолклор, до писаните талиги и шарени халища, изведени до една странна пластическа система - синтетична и монументална като вътрешен заряд и заедно с това достъпна и демократична в своята доброта и непосредствена изобразителност".
А какво казва приживе самият присмехулник мъдрец Стоян Венев? Ето някои от неговите размисли.
"Какво най-много обичам да рисувам? Хората, хората, и пейзажи, и хората. 
Аз не измислям нищо - аз всичко вземам от народа
от народните умотворения, от приказките за народа. Аз само изразявам, доколкото мога, в своите рисунки онова, което народът казва, което мисли и чувства. Което съм чул от народа - него рисувам".
"Това е една планина, но макар че отсреща е Витоша, не прилича на нея. По-скоро е спомен за един пейзаж. И главно за тези хора - моите съселяни, без които планината нямаше да бъде планина, а само топографска дума. И сега, ако тези селяни заиграят едно шопско хоро или задумкат с тъпаните, а може и да вдигнат сватба, тази картина ще наплоди нови картини. Нещо, което сега се нарича с модната дума мултипликация. Общо взето, може да се каже, че в моите картини веселбата ражда веселба. Предпочитам да виждам и рисувам тъкмо тези слънчеви петна от житието и битието на хората".
"Човек се ражда с чувството си за хумор и от това дали ще го запази или загуби зависи доколко ще му бъде лесен животът
Пълноценният човек не се страхува нито от своето, нито от чуждото чувство за хумор. Затова пък към него винаги се отнасят с подозрение еснафите, хората с гузна съвест, полуинтелигентните. Макар че и те се смеят! Затова не вярвайте на всеки, който се смее!".
"Във всички големи произведения на живописта, които са ме вълнували, съм откривал две основни качества на изкуството - майсторство и истина! Майсторството е осъщественият талант. А истината на художника е в неговата идея и искреност. И макар че в изкуството няма формула, струва ми се, че ако липсва някое от тези качества, творчеството губи високите си измерения.
Грижата за националното изкуство е преди всичко поглед към бъдещето
защото традицията от миналото не може да зареди националното самосъзнание на твореца с мислите и чувствата на съвременния българин. А крайната цел е да създадем национална физиономия на нашето изкуство - единствената перспектива за утвърждаване и принос в световната култура".
Художникът си отива от този свят на 20 март 1989 г. Доживява достолепната възраст от 84 години. Запечатва спомени от всички войни на ХХ век, но не и от новия строй. Жалко, че съдбата не ни даде възможност да видим "демократичните" шеги, които щеше да роди четката на веселяка Стоян Венев.