Здравейте! Преди седмица приятелката ми реши, че се разделяме. Реши го сама. Изобщо ме изключи като човек, който има мнение. Не мога още да го проумея. Побеснявам, като си помисля, че може да има друг. Не мога да се побера в кожата си. Какво ли не правих за нея. Чакал съм я след училище, за да взема чантата й и да я нося, а тя се оглеждаше за други хора от компанията... Ходил съм с нея до клуба, където играеше танци, и до уроците й по предмет, по който се готвеше да кандидатства, и съм я чакал. Не знаете какво ми е! Това е ад и не ми дава мира, че тя избра вече да я няма в живота ми. Не мога и не искам да си представя, че вече не е моя, че е на друг. Ще се побъркам, ако разбера кой ще е той и който и да е той, ще се побъркам! Опитах да говоря с майка й. Тя е любезна с мен, харесваше ме, но ми се струва, че нищо няма да направи, за да ми помогне. И майка ми се опита да й говори - че тя е момичето, родено за мен. Като резултат - нищо! Искам да си я върна! Ще се побъркам. Как така си го реши просто? Много ме е яд, но ако се върне, ще бъда най-щастливият човек, че тя е с мен и за никой друг! Убеден съм, че се заблуждава. Постъпи така от инат. Защото ме имаше и за разнообразие да ме зареже. Какво да направя, за да ме чуе и да престане с тази глупост - да казва, че с нашата връзка е свършено? Разбирате ли, че ще полудея! Иван, 19 г.

Здравей, Иване! Освен мен, вероятно в този момент много майки на млади хора в юношеството и младежката възраст съпреживяват разказаното и ти съчувстват, а сигурно и много твои връстници - момичета и момчета, биха се разчувствали, знаейки от опит и преболедували какво е да си зарязан в любовта или сам да вземеш решение за раздяла, защото ми се струва, че
да си тръгваш от една връзка е не по-малко тежко
Когато човек предприеме раздяла, той тъгува за нещо, което го е свързвало с другия, а ако е чувствителен, си представя, че и другият тъгува, потиснат е, че се сбогува с част от себе си, с която е бил свързан с другия.
Казваш, че преди седмица приятелката ти е решила, че се разделяте, но не казваш колко време сте били заедно. Изглежда, че е станало внезапно за теб и е изминала една - както разбираме по-нататък от писмото ти - много тежка първа седмица и не би искал повече това да продължи.
„Реши го сама. Изобщо ме изключи като човек, който има мнение.“ Иване, ами ако приятелката ти е била сигурна, че ти няма да се съгласиш?
Как се постига съгласието
ако ти и дума не би приел за раздяла? Ако се познавате достатъчно от дълго, може за нея да е било мъчително да чуе мнението ти. Ами ако по-рано по други въпроси твоето мнение е изразявано категорично и не е можело да приемаш нейните мнения? Не знам дали си от хората, които в любовта си са предимно разумни - с мнения, размишления, с търсене на логика, а през това време, особено на вашата възраст, любовта търси плам - чувства, вълнения и напрежение от тях, но и щастие в свободата на изразяването на чувствата. Дали приятелката ти би имала
шанс да се довери за чувствата си
когато е решила да се сбогува с любовта ти?
Ето. Сега си обладан от емоции. Те ти пречат да го проумееш и това е така, вероятно защото си настроен да побесняваш и да не можеш да се побереш в кожата си. Като казваш "Не знаете какво ми е!", предполагам, че ти е много зле. Сравняваш с ад безпокойството, че може да си заменен с друг, което не искаш да си представиш, но в същото време вече фантазираш такъв вариант и се самоизтезаваш - "Ще се побъркам, ако разбера кой ще е той и който и да е той, ще се побъркам!".
Не казваш дали е възпрепятстван достъпът ти до нея, поради което евентуално си пристъпил към
съдействието от майките
Нейната майка е показвала уважение към теб, но това не е достатъчно да ти съдейства за твоето желание. Тя е майка на приятелката ти. Може да е забелязала неща, в които се разминавате, или просто да не желае да се меси в отношенията ви, ако връзката ви би предоставяла продължително напрежение и дискомфорт за единия от вас или и за двама ви. Ако твоята майка е казала на приятелката ти, че тя е момичето, родено за теб, да знаеш, че това е внушение, което би дистанцирало всеки, който не приема да го считат за предопределен. Нали
хората се развиват, израстват, променят се
Чрез тази промяна се случва някои да си станат привлекателни един за друг, а при други, дори и да са били в продължителна връзка, личната им промяна може да ги раздалечи.
Възкликваш "Какво ли не правих за нея", но не споделяш какво ви е свързвало, от какво сте се чувствали заедно щастливи, което след раздялата ще ви тежи, че сте изгубили. Само разбираме, че кавалерството ти може би не е било оценено - "Чакал съм я след училище, за да взема чантата й и да я нося, а тя се оглеждаше за други хора от компанията...". А дали не си я задушавал да бъдете само двамата, а тя да е искала да се срещате с повече приятели, от общуването с които също е имала нужда? Придружавал си я, както разбираме, в извънучилищните ангажименти - до клуба за танци и уроците по важен предмет.
Дали се чувстваш използван
и че е злоупотребявала с кавалерството ти? Самата тя с какво ти беше скъпа и ценна? За какво най-много ще тъгуваш, ако няма шанс отново да сте заедно?
Казваш "Не мога и не искам да си представя, че вече не е моя, че е на друг" и заявяваш като че ли нетърпеливо: "Искам да си я върна! Ще се побъркам. Как така си го реши просто? Много ме е яд, но ако се върне, ще бъда най-щастливият човек, че тя е с мен и за никой друг!". Не разбрахме от какво си се чувствал щастлив във връзката ти с нея, като бяхте заедно, но разбираме, че ще бъдеш щастлив, ако тя е с теб и за никой друг.
Все едно да си загубил нужен предмет
или има опасност друг да го присвои. Възможно е поради липса на достатъчно житейски опит момичето да е взело недостатъчно обмислено решение, рискувайки да се разделите завинаги, но ако връзката ви е ограничаваща за нея, ако я плаши, може да е решила навреме да я прекъсне и да имате шанс поотделно да изучавате живота, отношенията си с другите,
ценностите в отношенията на приятелство, любов и трайно свързване
Твърдиш, че си убеден, че тя се заблуждава (може би за причините) и че е постъпила така от инат. Допускаш, че понеже си й бил на разположение, вероятно лекомислено е потърсила разнообразие и затова те е зарязала. Тоест не е могла да оцени какво има и търси да има друго. Но ми се струва, че я подозираш в същото, което проличава при теб чрез думите ти - в стремеж към притежаване на другия, което е различно от потребността от принадлежност към връзка, която ни е ценна и в която ние се чувстваме ценни и ценени. Защото, Иване,
да принадлежиш на връзката си с някого е не само решение,
заявка, обещание и задължение. Важно е и чувството, че с тази принадлежност ти си на място, където без напрежение споделяш общи ценности, чувства и взаимно удовлетворяване на потребности - от близост, от уважение, приемане, зачитане, сигурност, любов...
"Какво да направя, за да ме чуе и да престане с тази глупост - да казва, че с нашата връзка е свършено? Разбирате ли, че ще полудея!" Като че ли се обръщаш към мен като към повелителка, която разполага с
вълшебни средства за отмяна на страданието
Дори и да имах „вълшебна“ власт да ти съдействам, дали е коректно това спрямо момичето? По-скоро моята помагаща роля и на всички психолози е да улесняваме хората да понесат затруднението и страданието, да ги облекчим в това да ги преживеят, защото след като ги преодолеят, те израстват, стават по-зрели и вече по-опитни по нов начин да се справят с трудности. Не биха могли да постигнат това, ако във всеки момент някой отменя трудностите им - майката им, други близки и приятели, психологът.
Питаш какво да направиш, за да те чуе това скъпо на сърцето ти момиче, но искаш "да престане с тази глупост" да казва, че с вашата връзка е свършено. Настояваш да разбера, че иначе ще полудееш.
Ако детството е преминавало изключително улеснявано
от близките, такива хора от малки са получавали всичко, което им се иска, и веднага. Не са калявали търпението си да дочакат или да положат усилия, да се постараят, да вложат пълно уважение към желаното, за да могат при постигането му да го ценят. Такива деца свикват това, което желаят, бързо и лесно да им принадлежи. Ако не им достигат силите и "побесняват", майките им и другите близките ще се притекат и ще спрат гнева, плача и всеки порив за усилие от страна на детето, за да може то да се успокои. Не те познавам и може при теб да не е така, но
мъжеството, което не е дарба, а се учи
предполага сам да стигнеш до момичето и да й споделиш чувствата си, без да внушаваш, че тя ти принадлежи, а ролята на майката оттук нататък е не да бъде посредник в тази деликатна и дори неприкосновена за чужда намеса интимност, а само да те утеши, ако раздялата е неизбежна и страдаш, или да съпреживее щастието ти, ако решите, че отново можете да бъдете заедно.
За да можеш да умножиш мъжеството в теб, което може да усили и привлече женствеността в това момиче или друго в бъдеще, е нужно да не полудяваш и да се побираш в кожата си.
Избягвам директните съвети, но ми се струва, че би помогнало да се огледаш наоколо и да наблюдаваш
какво свързва хората в щастливите двойки
в които остават влюбени, трайно обичащи се, свързани. Кое е нещото, заради което кавалерството на мъжете дава у жената чувство за сигурност и грижа от страна на мъжа, желание за грижа и от страна на жената и въздух да дишат, да общуват свободно?
Тогава, Иване, една такава раздяла като твоята на 19 години дава смисъл и стойност на преживяното страдание, защото осветлява душата, пътя напред и учи как се живее в свобода за истинско голямо обичане.