Още един черен ден в българската история. Това е днешният 10 август (28 юли по стар стил), останал в аналите със сключването на Букурещкия договор между Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция, от една страна, и България, от друга, е един от двата договора (наред с Цариградския), които слагат край на Втората балканска война. Годината е 1913.
Под натиска на румънските войски, достигнали околностите на София, България е принудена да отстъпи Южна Добруджа на Румъния и да се откаже от претенциите си за Македония. Съгласно договора Сърбия получава Вардарския, а Гърция - Егейския дял на областта. За България остават Пиринският край и Западна Тракия. Тя отказва да приеме тези условия за окончателни и по време на Първата световна война се присъединява към Централните сили, за да потърси реванш от Сърбия.
По преценка на Едуард Грей (британски външен министър през 1905-1916) „всеки мир на Балканите бе невъзможен, докато Букурещкият договор съществуваше“. 
Ето как се стига до свикване на Букурещката конференция.
Две седмици след началото на Междусъюзническата война България изпада във военна безизходица. Докато основните й сили воюват в Македония срещу сърби и гърци, от север в страната нахлуват румънски войски, а от югоизток - османски. На 5 юли правителството на Васил Радославов обявява, че е съгласно да отстъпи на Румъния Южна Добруджа и иска примирие. В отговор румънският министър-председател Титу Майореску отправя покана към воюващите страни за мирни преговори в Букурещ. България откликва първа и изпраща свои представители в румънската столица. Три дни по-късно в Букурещ пристигат и делегациите на бившите български съюзници - Гърция, Сърбия и Черна гора.
Делегати от румънска страна са Титу Майореску (председател на конференцията), Александре Маргиломан (министър на финансите), Таке Йонеску (министър на вътрешните работи), др.
Гърция разчита на Елевтериос Венизелос (министър-председател), Димитриос Панас (пълномощен министър), Николаос Политис, др.
Интересите на Сърбия представляват Никола Пашич (министър-председател), Михайло Ристич (пълномощен министър в Букурещ), Мирослав Спалайкович, др.
Черна гора е представена от Янко Вукотич (министър-председател), Иван Матанович.
Българите на горещите столове са Димитър Тончев (финансов министър), Иван Фичев (началник на генералния щаб), Сава Иванчов, Симеон Радев, Константин Станчов, др.
Букурещката конференция започва, докато военните действия продължават, защото Сърбия и Гърция настояват за уговаряне на мирните условия преди огънят да бъде прекратен. Успешният отпор на българите край Кресненския пролом обаче склонява Гърция на примирие. На 21 юли (стар стил) е постигнато споразумение за новата граница между България и Румъния, но усилията на българските дипломати да спечелят румънска подкрепа срещу сърби и гърци остават безуспешни. Българо-сръбските и българо-гръцките гранични въпроси са уредени три дни по-късно. Първоначално Пашич предлага за граница река Струма. Това предложение не е прието, но българите са принудени да се откажат от Щип, Радовиш и Кочани, които владеят до войната. Венизелос поисква цялото егейско крайбрежие до село Макри (няколко километра западно от Дедеагач), но под натиска на останалите участници в конференцията намалява претенциите си. Русия и Австро-Унгария се намесват в полза на България в преговорите за Кавала, но Венизелос си издейства подкрепа от други две велики европейски сили - Франция и Германия. В крайна сметка българските делегати отстъпват Кавала под заплахата на Майореску, че румънските войски ще окупират София.
Според договора България отстъпва на Румъния областта на север и изток от линията Тутракан-Екрене, включително двете селища (чл. II). София признава за сръбски териториите на запад от вододела на Вардар и Струма заедно с горното поречие на Струмешница (чл. III). Българо-гръцката граница е прокарана по билото на Беласица на изток до устието на Места (чл. V). Така в пределите на Гърция влизат редица градове и области, завзети от българите през войната с Османската империя - Кукуш, Сяр, Драма и Кавала.
С чл. VI на договора българското правителство се задължава да сведе в кратък срок армията си до мирновремения й състав. Демобилизацията трябва да бъде извършена ден след като армейските щабове на страните по договора си разменят официални съобщения за подписването му.
Изтеглянето на чуждестранните войски от българска територия трябва да започне след разпускането на българските запасняци и да продължи най-много 15 дни (чл. VII). Дотогава румънската армия остава зад демаркационна линия между Свищов и Ловеч (на изток), Лом и Берковица (на запад), Арабаконак, Мирково и Златица (на юг).
В срок от две години (до 1915) България трябва да срине всички укрепления по новата граница с Румъния и се ангажира да не строи нови около Русе, Шумен и в 20-километров периметър от Балчик (чл. II).
Договорът урежда размяната на военнопленниците „по възможност в най-скоро време“ и финансови компенсации за разходите по издръжката им (чл. IX). Определя се 15-дневен срок за ратифициране на договора и обмен на ратификациите (чл. X). Предвиждат се също смесени комисии за подялба на имуществото и капиталите на общините, разделени от новите граници (чл. II, III, V).
Предлагаме ви анализа на Н.Цеков, публикуван от сайта на Дойче веле.

През лятото на 1913 България попада във фатална външнополитическа комбинация, довела до неизбежното подписване на трагичния Букурещки договор. Който в крайна сметка се превръща в злополука за всички балкански народи.
Условията от Букурещкия договор, подписан на 10 август 1913 г., са трагични за България, защото слагат край на усилията на поколения българи за освобождение и национално обединение - от една страна. От друга - мирът е единственият начин за спирането на Междусъюзническата война, която България губи", отбелязва историкът Веселин Янчев.
Лишени от подкрепата на великите сили, обкръжени от довчерашните си съюзници и настоящи врагове, българските представители в румънската столица изпадат в незавидна ситуация. Въпреки, че е приела да бъде арбитър в териториалните спорове, Русия тихомълком решава да е само посредник, при това изцяло на страната на съседите на България. Завоят е продиктуван от очертаващата се на хоризонта Първа световна война, в която Русия предпочита да спечели за съюзници три държави - Гърция, Сърбия и Румъния, вместо само една - България.
Когато съюзникът става неудобен
Само три месеца по-рано - през май 1913, в Лондон е подписан победоносен за България и нейните съюзници договор с Османската империя. В него обаче е заложена бомба, защото не решава, а отлага споровете за "ябълката на раздора" Македония. "Истината за българското нападение над сръбските и гръцките позиции през лятото на 1913 е не желанието да се победят бившите съюзници, а да се заемат обещаните на страната в двустранните предвоенни споразумения със Сърбия и Гърция територии. Белград и Атина обаче крият коз - тайната им спогодба срещу неудобния вече съюзник. За разгрома му е привлечена Румъния, която се сеща за "компенсации" в Добруджа заради българското разширение на юг. Турция пък тръгва да си вземе обратно Одрин“, описва Янчев създалата се през лятото на 1913 г. около България фатална външнополитическа комбинация.
 Той е категоричен, че в тогавашната драма за подялбата на Македония България е имала прекомерни искания за Солун. "Освен мечтата да сложат ръка върху легендарната в съзнанието на много българи Солунска митница, управниците в София начело с цар Фердинанд са знаели, че голямата и заможна еврейска общност в тогавашната столица на Османска Македония е предпочитала градът да мине в български, а не в гръцки ръце", свидетелства историкът Веселин Янчев.
България срещу всички
"Когато стане дума за случилото се преди век в Букурещ, българската историография обикновено тръби колко добре са се биели българите и колко коварно са постъпили техните бивши съюзници. И остава на заден план това, че Балканските войни са едно рязко отстъпление от политиката, начертана от премиерите Стефан Стамболов и Константин Стоилов в края на 19 век. Тази линия предполага приятелство с Османската империя и усилия за подобряване на положението на българите в Македония и Одринска Тракия до сгодния момент за тяхното обединение с Княжество България", подчертава историкът Пламен Цветков.
Фердинанд и приближените му се поддават на изкушението да потърсят военно решение с подкрепата на съседни държави, които обаче са част от клиентелата на Руската империя. Напълно е пренебрегната логиката, че Русия по никакъв начин няма да позволи България да се разширява на Балканите, особено на югоизток - към звездната мечта на Руската империя Константинопол /Цариград/. Ето защо Русия е против съединението на Княжеството и Източна Румелия и подкрепя сръбските претенции за Македония.
Опитът на българите през зимата на 1913 да превземат османската столица предизвиква гнева на Санкт Петербург, който насъсква Румъния да изнудва и в крайна сметка да нападне България в гръб, посочва Цветков. "През 1903 правителството на Стоян Данев има безумието да сключи съюзен договор с Русия, насочен срещу Австро-Унгария и косвено срещу съюзника й Германия. Така България се оказва напълно сама срещу всичките си врагове и изоставена от "съюзника" Русия.
 Удара понася българското население
В края на 19 век руският дипломат граф Пьотр Капнист пише, че ако Русия няма сили да прегази България, за да се позиционира край Цариград, то българите поне би трябвало да бъдат "убедени“ да отстъпят на Русия черноморското си крайбрежие в замяна на Солун и излаз на Бяло море, свидетелства Цветков. Според него е време да се сложи край на спекулациите за българската атака над сръбските и гръцките позиции. "Такава атака наистина е била разпоредена от цар Фердинанд, но за нея са настоявали генералите в българския Генерален щаб с мотива, че ако се изчака подготвяното съгласувано нападение на сръбската и гръцката армии, то българската войска би се оказала в много трудна ситуация с опасност да бъде обкръжена. България е можела да се справи с Гърция и Сърбия, но не и с вероломната румънска атака от север и турското настъпление в Тракия. Инвазията през река Дунав е подкрепена от император Николай Втори и това е добре документирано“, твърди историкът Цветков. И допълва, че в руските доклади за Македония от края на 19-ти век и началото на 20-ти век се посочва, че "населението на Македония не е нито българско, нито сръбско. Неговата идентичност ще зависи от страната, към която то бъде присъединено".
"В крайна сметка Букурещкият мир от 1913 и последствията му се оказват злополучно наследство за всички балкански народи, в това число и за хората в днешна Република Македония. Малко известен факт е, че независимо от катастрофата, в резултат на Балканските войни територията на България все пак нараства, макар и само със 7000 квадратни километра. Истинския удар в крайна сметка понася българското население в земите, попаднали в пределите на съседните държави - то е подложено на гонения и етническо прочистване", обобщава историкът Пламен Цветков.