С причудливи полусферични дървени топки е пълно ателието на русенския художник Десислав Гечев.
"Отстрани обстановката може да изглежда малко хаотично, но аз си знам всяко нещо къде се намира, за мен всяко си е точно на мястото", усмихва се художникът Десислав Гечев, доловил лекото ми объркване. 
В интерес на истината, объркването ми наистина е съвсем леко - направо си е символично. Първо, защото едно ателие наистина си е светая светих на всеки артист и той там свещенодейства, за да сътвори красотите, за които зрителят не подозира от какъв хаос са произлезли. 
И второ, защото вече съм преживяла основната изненада - при влизането сградата, където отскоро се намират ателиетата на графика Десислав Гечев и на живописеца Хрисанд Хрисандов. От няколко месеца те се радват на възможността да работят спокойно, след като Професионалната гимназия по дървообработване и вътрешна архитектура "Йосиф Вондрак" им предостави две от неизползваните в момента помещения в някогашното общежитие на Дървото. На самия вход двамата артисти са разположили цяла 
арт инсталация, която на смях наричат "сота" 
- подпрели са различни дрънчащи съдини, които да известят Десо и Хрисанд, ако дойде неканен гост. 
Ценителите на изобразителното изкуство познават добре Десислав Гечев като един от най-добрите русенски графици. В своите по-големи или по-малки по формат работи той вплита сюжети от библейски притчи и исторически сюжети, задава философски ключове и провокира с енигматични послания. Добре познати са и неговите екслибриси, в които поетиката и символността правят релефна и въздействаща играта на светлините и сенките. 
Успоредно с тези търсения в черно-белите пространства на артистична мисъл /която често създава асоциации за много по-цветни и пъстри сюжети, отколкото някои живописни платна/ Десислав Гечев се отдава на още една своя художествена страст. И това са ...лулите! 
Оказва се, че онези полусферични заготовки, които съм видяла в ателието, всъщност са бъдещи лули! Те греят в кехлибарено, в матово кафяво, в топло жълто, някъде дървото розовее с онзи неуловим нюанс, който човек може да съзре само за частица от секундата по залез. При други от бъдещите лули погледът се спира на 
шарките на дървото, които разчертават дивни географски карти
отвеждащи въображението в иреални, но прекрасни и съвършени светове. Всяка от лулите е затворила в себе си по някаква поема, стаила се в шарките като загадка. 
Явно Десо няма проблем с прочита на тези поетични гатанки. Защото несъмнено успява - по максимата на великия Микеланджело, който маха "всичко излишно от парче мрамор" - да остави от дървото само и точно това, което трябва: да извае съвършения корпус на лулата, за да остане тя и на докосване, и на пушене, и на съзерцание притегателна и неповторима.
Десислав Гечев е един от малцината българи, които изработват бутикови лули. Неофициалната статистика сочи, че такива майстори у нас са колкото пръстите на едната ръка.
"Бяхме трима, сега сме петима", обяснява русенецът. В Русе той е единствен, който се е посветил на това специфично, нелеко и толкова обсебващо изкуство. Останалите майстори са в София, Сопот, Казанлък и Пловдив. 
Откъде и как започва всичко?
"През 1996 година отказах цигарите. Преди това пушех по кутия и половина "Мелник" на ден. Тъкмо се бяхме запознали с жена ми - и аз на нея й обещах, че спирам цигарите. И така - дъвки, семки, какви ли не занимавки, но успях да приключа с пушенето. И така, докато един ден у дома на гости ми дойде един приятел, беше някъде през 2000 година, който по едно време рече: "Може ли да запаля една лула?". Като любезни домакини, ние с жена ми веднага се съгласихме: "Може, разбира се!". Той запали и внезапно в стаята се разнесе невероятен аромат. Този аромат направо ме заплени. След известно време плахо запитах жена ми 
дали ако запаля лула, ще се смята, че отново пуша
Очевидно и тя до такава степен беше покорена от онзи вълшебен аромат, защото прие, че няма да броим лулата за връщане към "Мелник", разказва Десо Гечев. 
В началото пушех много некадърно, случваше се да стане така, че да изпуша тютюна и да продължа да пуша самото дърво на лулата, признава той. Скоро тръпката да опита сам да си направи лула почнала да го човърка. 
"Тогава работех във фирма "Грифон". Тъкмо се бях дипломирал във Великотърновския университет, специалност графика. В "Грифон" има страшно добри майстори, а аз се занимавах само с дърворезба и стъкло /вероятно тук е мястото да припомним, че Десислав Гечев е завършил легендарния русенски Техникум по дървообработване и вътрешна архитектура, който е дал много художници, архитекти, резбари!/. През обедната почивка започнах да правя опити на машините, за да видя дали ще ми се получи. Първите лули започнах да правя от круша, от дъб. Основната работа е на ръка, после се дообработва на струг и други по-специални машини. Започнах да правя и мундщуците, обикновено се правят от акрил, той е много приятен материал, а и имитацията на кехлибар много пасва на самата лула, работя също и с вулканит. Един мундщук може да понесе 10 огнища. В началото правех и мундщуците от дърво, изработвах ги у дома. 
Пипкава работа е това - много деликатна и е голяма играчка
Но пък като се получи, доставя огромно удоволствие, което пък не може да се сравни с нищо друго", разказва русенецът.
Така скоро ще станат вече двайсет години, откакто дели тихата си арт страст към лулите с останалото - а останалото не е никак малко. Графика, екслибриси, преподаване. В "Грифон" работи до 2004 година, след това започва да замества учители по изобразително изкуство в различни русенски училища, докато получава постоянно място в училище "Възраждане". В приземния етаж настанява и ателието си с цялото оборудване и за графичните работи, и за лулите.
"Там останах до 2012 година, до самото съсипване на художествената паралелка", с тъга си припомня художникът.
Криво му е, защото и от тези паралелки излязоха немалко талантливи момичета и момчета, които се занимават професионално с изкуство. Един от тях е Петър Петров, който вече направи две самостоятелни изложби, на които кани задължително и своите учители Десислав Гечев и Хрисанд Хрисандов.
"Смешното е, че точно Пешо отначало като отидох във "Възраждане", отказа да ме "признае", засмива се Десо. Аз му казвам да поправи нещо в рисунката или да добави нещо - той поглежда Хрисанд и чака той да одобри. Трябваше да мине време и да ме приеме, а след това стана така, че 
другите взеха да му викат Малкия Гечев 
- до такава степен ме прие като авторитет и човек, на когото има доверие", разказва художникът. 
След "Възраждане" е поканен да преподава промишлен дизайн и рисуване в Русенския университет, където работи и сега.
Успява така да си подреди ангажиментите, че да остава време за всичко - и за студентите, и за рисуването, и за лулите. 
"Рисувам откакто се помня - и това е нещо, желанието за което никога не ме е напускало", казва Десо Гечев. 
Така станало и с лулите. В началото си мислел, че е увлечение, което ще отшуми, но ето, че това още го държи и то все със същата сила. 
За него това е тръпка, забавление, но и своеобразно изкушение. Материалът, с който най-често работи, е бриар - храстовидно растение, на което се използват корените, които са тумбести и много здрави. Растението вирее по сухи, безводни, скалисти и трудно достъпни пустоши около Средиземно море - в Испания, Гърция, Мароко и Алжир. Бриарът е особено подходящ за направата на лули, тъй като е твърд, порест и почти неподатлив на високи температури. Обикновено е на възраст от 50 до 100 години. Десислав работи също и с морта - торфен дъб на около пет хиляди години, който се добива от торфени блата в Северозападна Франция. Той е черен на цвят и значително по-скъп.
"Лули може да се правят също и от кайсия, круша, дори и от череша - дървесината на плодовите дръвчета придава допълнителен аромат, който се смесва с този на тютюна и става още по-омагьосващо", пояснява Гечев. И уточнява: "С крушовото дърво се работи трудно, то е по-твърдо, а черешовото лесно прегаря, чак се чудя защо черешовото топче е направено именно от череша - ами че тя най-добре гори...".
Удоволствието да прави лули е огромно, казва художникът. Радва се и когато негова лула отиде при познавач, при ценител.
"Един познавач винаги усеща дали лулата е чоплена на ръка или е завъртяна на фреза", обяснява художникът.
Снимки на лулите си той помества в блога си, а освен това в Русе си има свое малко общество - на приятели с лули.
"Събираме се, пушим, говорим си, не сме много - не повече от дузина, е, в София си имат клуб, ние още сме малко за клуб, но кой знае, може и това да стане", не губи надежда Десислав. И напомня: "Едва ли е случайно, че някога в Русе улицата до сегашната сграда на съда, се е казвала "Луларска", в града е имало турска фабрика за глинени лули, може да стане така, че да върнем тази стара слава!".