Преди близо 170 години една от европейските сили, макар и наричана вече „болният човек на Европа“ - Османската империя, се изправя пред дилемата дали да остане глобален фактор и вал срещу руската експанзия към Европа, или да се превърне в безлична колониална държава и суровинен придатък на останалите сили от бурно развиващата се индустриална Европа. И вековният опит в нейното управление умно съветва младата и мислещата генерация на турските управленци, произхождащи от средите основно на завладените християнски националности, да предприемат още от началото на XIX век опити за коренно преобразяване на статуквото от застоя в обществено-политическите и икономически условия на развитие. Цяло едно поколение, възпитано и обучено в най-реномираните за времето си европейски училища, колежи, университети, поема дръзко хода за реформиране на една от най-тоталитарните държави - османска Турция.
Историческият паралел с „годините на прехода“
в империята на османците със сбъркания нашенски модел на преобразования и реформи, може да се открие в десетки факти. Историята ни между 1840 и 1878 години - не само общобългарската, а и регионалната, местната, русенската - е подплатена с толкова много събития, документи и факти, че щеш не щеш започваш да си правиш изводи.
Темелът на османските реформи е положен с промяната на правосъдната система, която дори със запазването на някои традиционно-обичайни правови елементи, скоро става основен стълб на реформите. От другата страна еволюционистите в реформирането на Османската империя успяват да наложат съществени преобразования в териториално-управленческите структури и властта. 
Основният двигател на реформите е известният Мидхат паша, но не трябва да се забравя, че светът не започва от него. Немислимо е осъществяването на такава широкомащабна, стратегическа и дългосрочна реформа без съмишленици или поне равностойни партньори. 
Равностойни по ум, по идеи, по морално кредо
дори по имотно благосъстояние, а не блюдолизци и приспособленци, присламчващи се към поредната държавна хранилка.
Само за по-малко от 10 години, между 1856 и 1864 г. в Османската империя са създадени новите териториални структури с изключителна самостоятелност и децентрализация на властта и управлението. Иновативността на вилаетския управител се осъществява от центъра на вилаета - Русчук, ако че нововъведенията се утвърждават и препотвърждават, понякога и като свършен факт, от Цариград. В първият си, пилотен брой от 3 март 1865 г., официозът на властта в новоучредения Дунавски вилает вестник „Дунав“ от първата си страница информира в уводната си статия: „Избиранията на членовити [членовете] от съветити на управлението, на правосъдието и от старейшинските съвети, които според новото учреждение на Дунавската Провинция, ще са събират в секи санджак, мюдюрлик, махала и село, според техната важност, са довършиха. Сега е редът на избиранията на членовити за съветити на управлението, на правосъдието и на поправителната полиция, които ще заседават в същият Русчук“.
А ето как се регулират цените на основните видове хранителни стоки
в условията на истинска пазарна икономика и конкуриращи се пазари.
На всеослушание тогавашните „борсови бюлетини“ обявяват движението на цените по основните тържища, на основните „скели“ (пристанища и разтоварища) по Дунав и в някои крайморски черноморски центрове. Към 10 март 1865 г. цените на основните храни за една ока се движат в следните параметри:
житото    20 пари
мисири    13 пари
ичмикъ    12 пари
фасуля    40 пари
краве масло    480 пари
Червишъ (лой, туткал)          360 пари
Ежеседмичните сводки за цените в отделните центрове и пристанища пък позволяват още по-пълна реализация на свободната конкуренция.
А как стои въпросът с ангариато в Дунавския вилает? Фактите от официалните документи говорят, че със задължителна трудова повинност са обложени главно неработещите и неангажираните със селскостопанска временна работа жители. Трудът им е бил нужен за новото строителство, главно на пътищата, на тогавашните магистрали. Както образно се изразява в една дописка във вестник „Дунав“ българският му редактор Иван Чорапчиев те са: „пълноводните реки на прогреса и добруванието на народонаселението“. Като всеки съвестен управленец Мидхат паша прави периодични проверки по изпълнение на строителните работи и не остава на спокойствие и държавните чиновници. 
„...Шосето, което беше направено миналата година между Русчук, Шумен и Варна, е още недовършено върху много точки. 
Това недовършувание уничтожава, некакси, сичкити ползи, които можеше да са чака от тоя път 
и сичката работа на народонаселението остава тъй да кажем без плод.
Защото на тоя час времето е доста благоприятно, а народонаселението без много работа, реши са да са проводят на местата инджинери и други чиновници потребни за довършуванието на тоя път според правилата на науката. Заповед са даде също и тамшните местни власти да събират в най скоро време работницити, които ще работят на това довършувание.
Също са реши да са зафанат още два пътя, един между Русчук и София, който да минува или през Ловеч или през Плевен, а другият, между Русчук и Търново. Току като му позволи времето, Н.П. [Негово Превъзходителство] главният управител Митат Паша ще иде сам на същите места било да разгледа наедно със инджинерити проектити на тия пътища, было да се занимае със други въпроса за обща полза...“, свидетелства вестник „Дунав“.
Безспорно най-същественото в икономическите реформи на онова време са 
протекционистичните мерки на властта
закрилящи и стимулиращи местното производство от всички сфери.
Показателен е примерът, по който се налага възбрана на спирт от Влахия, Молдавия, Русия. Вносът на тази акцизна стока е със специален режим и се осъществява по предварително закупен лиценз. Така за 1865 г. лиценз е издаден за внос от разни страни  на над 1 000 000 оки спирт.
„...Спиртът, когото правят в Молдо-Влахия от гнили жита и от ръж става със една твърде малка цена. Смисът го със вода и го употребяват като ракия. Види са че топтанджиити го размесюват със некои вредителни неща. 
Това размесвание и това употребявание на место ракия като са твърде вредителни на здравието, и 
като са веке причинили много болести и са уморили много хора
внисанието на молдовлашкити спиртове са въспре от сега. За тая причина сичкити мерки са зеха навремe, за да не са повредатъ интересити на търговията, даде са на публиката време, което да не минува 10 Февруария, да представи на местната власт контракти, за които  са направили за напред покупки.
Тия покупки възлизат около един милион оки спирт и освен това, никакво количество спирт нема веке да са вниса от Молдовлахия [тогава руска губерния]. И това количество, което ще са внесе, ще са испита от местната власт която не ще позволи да са внесе в провинцията размесен спирт...“.
Та така, никога вече разреден спирт от гнило жито и ръж под формата на прословутата „водка“, която измества качествената българска ракия.
И това е само един от уроците на историята, които винаги са поучителни, въпросът е има ли кой да се вслуша в тях.

Красимир Г.КЪНЧЕВ