Здравейте! Обръщам се към Вас, защото не успях да се справя сама. Обмислях тази стъпка твърде дълго, срам ме е да се обърна към специалист, но вече е време да си призная, че съм слаб и страхлив човек и няма да успея да се променя сама. Искам да намеря вярата в себе си и в собствените си възможности, но имам нужда от помощ. Трудно ми е да пиша, защото все си мисля, че се излагам и постоянно редактирам изреченията. Може би ще е по-добре оттук нататък да се консултирам на място, за да говорим. Така няма как да трия казаните думи и да ги подреждам отново. Габриела, 27 г.

Драга Габриела, с писмото си открехваш завесата като че ли към някакво  разочарование от себе си, но се открива и онова усилие, което човек изтърпява с напрежение - да прекрачи бариерата си, за да се обърне към непознатия за подкрепа, какъвто е психологът.
Споделяш, че изпитваш срам заради това, а може би и вина и гняв към себе си от безсилие, че в крайна сметка се е наложило да вдигнеш бялото знаме.
От малкото, което си изразила - останало след многократно писане и изтриване, личи, че говори един чувствителен човек, който обаче като че ли не иска да си прости
младостта на живота и опита си
а вероятно би желал да е по-уверен, дори напорист като много други.
Това, че непрекъснато си редактирала по-рано написаното, показва не само твоята нерешителност, но и потисната спонтанност.
Да потърсим, като предположим,
източници на болка в споделеното
Човек, който е възпитаван в отговорност и в навици да отчита несполуки, като отнася причините само към себе си, може да развие и свръхотговорност, с която се раздалечава от обективността и от реалността.
Въпреки, че си поправяла многократно писмото, в него говори интелигентен човек, който е развивал езика си като средство за свое изразяване. Такава способност, ако е съчетана с по-голяма чувствителност, но и с взискателност към себе си, може да изгради
идеи, които не подпомагат, а блокират самоизрастването
например, че трябва да сме напълно компетентни, непрекъснато адекватни и с високи постижения или че трябва да станем истински компетентни и на сто процента развили таланта си в нещо важно. Такива идеи, ако не бъдат преработени и се задържат над оптималната проявеност, крият опасност да отключат друга ирационална идея - че е ужасно или катастрофално, ако нещата не вървят по начина, по който бихме искали. Така започва да се затвърдява впечатлението, че емоционалното нещастие ни сполетява отнякъде, че не сме способни да контролираме чувствата си, да се отървем от депресия, от враждебна нагласа - все неща, които разстройват. Достига се и до идеята, че трябва да си даваме негативна глобална оценка и че общата ни стойност и приемането на себе си зависят от нашето изпълнение и справяне и от
степента, до която другите ни одобряват
Личи упрек към себе си, Габриела - „защото не успях да се справя сама“. Като че ли твоята самостоятелност е подрината, компрометирана. Може би си воювала за нещо, за което си имала силно желание или силна надежда, че можеш да утвърдиш и да докажеш на някого основанията ти за твоя устрем. Дали някой отправя сега упреци към теб?
Казваш: „Обмислях тази стъпка твърде дълго“. Когато вътрешният компас подскаже посоката, но не поемем към нея, ние изпадаме в
напрежение, че се поддаваме на застоя
че нямаме кураж или че сме инертни. Но да видим от какво е продиктувана тази нерешителност?
Като че ли има много болка в тази преценка: „вече е време да си призная, че съм слаб и страхлив човек и няма да успея да се променя сама“. Напомня ми на изстраданото признание на човек пред слабостта да се пребори със зависимост.
Защо е вреден срамът да се обърнем към специалисти? Ако сме повярвали, че трябва желязно да се справяме сами и че е признак на слабост да потърсим помощ, това засилва чувството за безпомощност.
„Трудно ми е да пиша, защото все си мисля, че се излагам и постоянно редактирам изреченията“. Премного висок самоконтрол и самокритичност,
завишени самоизисквания, оттам и чувството за непостигането им
Тази нагласа може да е наследена от родителите или по-точно пропита от детството от техния личен стил и от отношението им към детето. Може ли човек да се чувства провалил се на 27 години?
Но след като допуснах, че може да си залитнала в търсене на причини за неуспехи само у себе си, редно е да предложа да сложиш на твоя кантар и обичайните проблеми от модерни тенденции на времето, които множество млади хора следват безкритично, като някои успяват посредством тях, но след години тъгуват, калкулирайки истинските печалби, отчитайки и загубите, особено загубата на самите себе си. Други млади хора не съумяват да се впишат в тази модна вълна и или се чувстват изпаднали от „коловоза“, или пък намират своя си начин да останат себе си във времето. Но как става това?
Какъв смисъл носи девизът „Бъди себе си!“
Той е само едно досадно клише, ако не го разбираме и ако следваме и него, без да вложим съдържание, би ни вкарал в заблуждение и в настойчиво, да не кажа инатливо, самоутвърждаване без тенденция към израстване.
Докато родителите, семейството като цялост, други значими личности и училището оказват влияние върху развитието ни в детството, то оттам нататък ние продължаваме да се саморазвиваме, самовъзпитаваме, самоизграждаме. Изглежда, че в днешно време дори началната фаза на този процес не приключва с края на юношеството, а се проточва в младежката и в средната възраст. Все повече хора декларират, че търсят себе си, младежи употребяват съвременно клише, което крие капани - че искат да създадат „по-добрата версия на себе си“. Психологическата подкрепа подпомага за
преодоляването на рискове от недоразбиране за себе си
Всяко време си има своя пропаганда. Докато ние - поколенията на твоите родители и на твоите баби и дядовци, сме израснали в друг обществен строй под лозунги, които след промяната за неадаптивните хора се оказаха защитна стена или въжета, за които се държаха здраво, висейки във въздуха от страх да прекрачат прага на новия свят заради новите модели, то днешните модели имат също лозунги, които или стават водещ принцип за устройство на живота, или предизвикват натрапливо чувство за несправяне, или пък поведение анти спрямо налаганите модели. Какво внушаваше старата пропаганда на личностни пътеводители - че е възмутително да се самосъжаляваме, че разумът трябва да доминира над чувствата, че човек е „второ качество“, щом като „има комплекси“ или „самочувствие без покритие“ или че се отличава с „мръсно подсъзнание“ - все термини, заети уж от психологията, но добили изопачена масова употреба.
С какво ни залива съвременната пропаганда - с нереалистични
критерии за успешност, които подлагат на изпитание живеенето
измеренията за качеството на живот. Налагат стандарт.
Ако се огледаме, ще забележим как наши познати са се превърнали в пропагандатори на модели и шаблони. Те говорят на приятелите си (често високомерно или снизходително), че изостават, че се налага да са по-нахъсани, че еди-кое си така не става, а по друг начин, не знаейки, че няма универсални начини за всеки конкретен проблем, за всеки тип работа, за всеки тип лични контакти. Чувствителен и същевременно неуверен в себе си човек би могъл да попадне в капан на своя срам, в настроението на безсилието, оттам на отчаянието и депресията.
Но нека да се застраховаме и от друг свой капан - да не хвърляме отговорност върху другите.
Да погледнем какво е в наша власт?
От писмото ти разбирам, че изпитваш нужда от промяна и разчиташ на съдействие, за да се справиш, че се ориентираш да работиш по базисен твой проблем, който си склонна да откриеш и преодолееш, със съдействие на специалист - заедно. Такава готовност е водеща при изследване на личен проблем и по пътищата за справяне с него, ако, разбира се, си настроена не само за вглеждане в себе си, но и за истинска работа до постигане на желаното.
Остава сама да решиш какво да предприемеш. Ако това е първата стъпка, в която си проявила кураж да изпратиш писмото, то преди втората - директното свързване, би могла по-свободно да опишеш наум или в свой списък това, което те напряга.
Предприемайки съдействието
на психолог за твоето справяне, би имала възможност подкрепена да се фокусираш върху връзката между твоите модели на мислене, твоите емоции и твоите действия.
Казваш, че си обмисляла тази стъпка твърде дълго, но засега не разбираме от колко време се чувстваш по този начин. Много хора имат нереалистично очакване, че с една среща при психолога, когато отидат и споделят това, което им тежи, тази среща ще е чудодейна за тяхното справяне, а тя е опознавателна и ориентировъчна и за човека в нужда, и за психолога. Би трябвало да си предоставят достатъчно време за срещи, колкото препоръча психологът, защото постигнатият оптимизъм примерно до петата среща крие измамно чувство за справяне, което няма да е трайно, ако човек не затвърди
нов реален опит за живота си
Песимизмът може отново да се върне и човек да се обезвери по отношение на възможността за справяне.
В съвременните методи психологът е в ролята на сътрудник, който стимулира активността на клиента си, обучава го, дава му простор да направи свои открития за това как възприема действителността и какви биха били неговите собствени начини да се справя. Така човекът има възможност да променя начините на мислене, които не му помагат да се приспособява към новото, необичайното, трудното, и това го поддържа в потиснатост и апатия или в чести състояния на остри емоционални изблици, след които се чувства виновен. Когато предприемеш психологична работа, добре би било да достигнеш до заключителната фаза, когато ще усвоиш умения да разпознаваш новите признаци за настоящото състояние и да ги използваш за обновяване, а не да ги потискаш. Само така може да се натрупа опит, който да върши работа през целия живот.
Дори и да се чувстваш отпаднала физически и от себе си - недоволна, разочарована,
има нещо много здраво и градивно в такава потиснатост
„Може би ще е по-добре оттук нататък да се консултирам на място, за да говорим. Така няма как да трия казаните думи и да ги подреждам отново“. Тук личи твоето ориентиране към решение в близка перспектива. Но чуваме и твоята воля: „Искам да намеря вярата в себе си и в собствените си възможности, но имам нужда от помощ“. Звучи като изречено или помислено пред врата, на която човек може да почука, без да знае предварително, че почуквайки на вратата на психолога, всъщност почуква на своята врата - към себе си.