Няма и месец, откакто се простихме в Русе с нашия пещерен доайен Камен Димчев и колелото смачка следващия - Иван Томов - Ванката. Не бяхме особено близки, но аз го считам за мой приятел, най-вече след като се качихме заедно на Матерхорн. Той беше невероятен човек. 
Ванката направи за кратко време огромна крачка от редови планинар до хималаист. Първото по-сериозно впечатление ми направи по време на лъчев поход по Стара планина. Беше традиция, след като се качим на Млечния чал, да оставя раницата и да се разходя по билото. Стигайки Кръстците, видях двама души да се движат в посока Купена. Зарадван, че не съм сам, нададох ликуващ вик. Ей така, повече за мен самия. Вечерта разбрах кои са били - Ванката Томов и неговата приятелка. На пръв поглед нищо значително, докато не разбрах, че носили раниците по маршрут, по-дълъг и по-сложен от моя. Това бяха хора, за които знаех, че са обикновени туристи! С типичната за Иван скромност спомена, че планира да иде на първия седемхилядник - хан Тенгри в Киргизстан.
Така продължи да се изкачва без много шум и с минимална подкрепа. Вдигаше летвата все по нагоре. Към осемхилядниците вървеше без кислород и шерпи! Изкачи много върхове, считани за алпийски, без да е алпинист и без да претендира да бъде титулуван така. В един момент реших, че е крайно време това да се промени и му предложих да се яви на изпит на курс по катерене, който водех. Той отказа с аргумента, че иска да го изкара някой ден и тогава да се яви на изпит. 
В последните години беше намерил начин да финансира сам своите мечти. Да, това му струваше  много в личен план, но неговият живот бяха планините и пътуванията. И там той беше най-жив, пълен с енергия, жизнерадостен. Споделяше всичко, което знаеше, и беше готов да помогне на всеки с каквото може: съвет, информация, екипировка или даже да го заведе някъде. 
Ванката беше отворен към света! Страхотен другар, на който можеше да се разчита във всяка ситуация.
Сигурен съм, че ще продължиш да катериш, където и да си!