Здравейте. Случайно един познат ме насочи към Вас. Струва ми се, че по-скоро „на място“ ще е по-добре да се консултирам, но може би това ще е първата стъпка. „Лошите неща“, които доста ме спъват - на 37 г. съм, но още живея с родителите си, нямал съм връзка повече от 10 години, прекалено негативно гледам на повечето неща и предимно на себе си, способностите си и това което мога/правя по важните въпроси за мен. В същото време съм успешен и признат в работата си, пътувам много, мога да бъда интересен, забавен и събеседник. Сериозно напреднах във фотографията през последните няколко години. Бих казал, че ако в момента (а и всъщност в почти всеки момент от живота ми) някой ме попита дали бих се отказал от живота си, на секундата ще се съглася, просто в момента нямам готовност аз да „го правя това“. Какво ща кажете като насоки в този случай? Иван, 37 г.

Здравей, Иване! Споделил си искрено значими неща за себе си. Можем да почувстваме твоята потиснатост, която лъха от изразеното, от разминавания може би на представи и очаквания на фона на инерция във времето.
В определени моменти от живота си ставаме по-чувствителни от обикновено за това как протича той и
склонни на равносметка
Като че ли те мъчи разочарование от себе си. Може би си потиснат, че в сравнение с други животът ти изглежда непълноценен или че е такъв в сравнение с представи за своята перспектива и фантазии за себе си от миналото за настоящите години?
Писмото изглежда като кратка ревизия на жизнения път с резултати дотук, в голяма степен самокритична, но в същото време и реалистична, като слагаш „на кантара“ на самопреценката и своите постижения.
Изглежда, че си преминал продължителен възрастов период с натрупване на опит, който не те удовлетворява напълно и сега може би решението да ми пишеш е назряло от ефект на
лична трансформация, белязана от саморазпъване на кръст
но силно се надявам тя да е положителен изход от една възрастова криза.
Каквито и да са били предпоставките за твоите "лоши неща", добре би било да приемеш, че възрастовите кризи са закономерни във всеки човешки живот. Те може да бъдат предизвикани от разтърсващи преживявания - инциденти, загуби, смяна на житейската ситуация, но най-често настъпват след натрупване на определен опит, който като че ли си „изживява времето“ като значим в етапа на живота ни и генерира невидимо в нас нови потребности. Ако те са лесно разпознаваеми, пристъпваме към адекватни решения и действия да си ги удовлетворим. Ако обаче не смогнем продължително "да си ги чуем", би ни засмукала
инерция, от която може да се чувстваме несправящи се
или напрежението от тях, би могло да ни тласне към всевъзможни действия, само и само да го снемем (злоупотреба с алкохол, превишаване на гнева, раздразнителността, скоростта при шофиране, конфликти с близки и с колеги), а в крайна сметка потребностите да остават неудовлетворени. Това би провокирало гняв към живота и към себе си, който предизвиква вина, оттам депресията и отчаяние. Неумолимостта на времето без опция за връщане назад в някой период, в някоя година, ако дойде прозрение какво е можело да направим, какви възможности сме пропуснали, за какви днес нямаме време, дали можем да наваксаме това, което бихме искали, предизвиква тревожност, често съчетана със силен стрес.
Кризите са закономерни и в колективния живот
на дадена група, семейство, организация, обществото. Такава ситуация може да унищожи организация, преживяла невъзможност да продължи съществуването си в този състав с този потенциал, но напрежението от нея би могло и да даде тласък към нови творчески решения и смели действия поради специална възможност да направим нещо ново и силно развиващо - нещо голямо или множество малки чудеса. Но ако не съумеем да се справим, ако не надмогнем тази вътрешна слабост, има
риск да изпаднем по надолнището с чувство за провал и безнадеждност
От тази гледна точка, Иване, като че ли не е много "случайно", че си се решил на това писмо, нищо, че предложението е дошло от познат.
Вътрешната ни "програма за съществуване", част от която е и несъзнаваната ни програма за развитие, знае как да действа и сме полезни сами на себе си, когато й се доверим. Ако не беше тази изникнала възможност, вероятно щеше да изникне подобна за друг специалист или за човек от обкръжението ти, чието присъствие би те подпомогнало да се отпуснеш и да "прегледаш" сам себе си в сигурността на доверието, което изпитваш към него. Обръщането към подготвен за нужната подкрепа непознат, какъвто е психологът, има преимуществото да изразиш от дъното на душата си това, което те потиска или преобръща, без риск той да те убеждава, че нямаш основания да се чувстваш по този начин. Нали така биха направили приятелите от обич и от желание незабавно да те успокоят? А в своята криза, особено от позиция на по-високата степен на зрелост и множество усвоени критерии, човек има склонност да погледне
като през лупа всяко кътче от душата си
от видимата и невидимата своя същност, която счита, че другите не познават, от която е угнетен или чрез нея осъзнава, че угнетява и други и от това е недоволен от себе си. Оттам и склонен да отхвърля себе си, да отрича основанието да живее, да иска да го няма. Но да би могло това да го стори друг или висша сила, защото нали иначе би означавало, че се предава, че отрича изобщо величието на живота!...
Ако житейска криза е предизвикана от инцидент, загуба, травма от посегателство или друго, оцеляването от нея, оживяването, понякога има тежко струваща цена на последствието, която засяга наличната сила или
усилието да се преоткрие личният смисъл в живота ни
А не е ли така и във възрастовата криза? Дали сме на кръстопът поради необходимост да правим жесток избор, с който да се откажем от нещо много ценно заради друго, заради което трябва да сме отговорни; кое има повече тежест на кантара на достойнството ни или пък на личната ни съвест; как ще продължим нататък живота си с това бреме; дали няма да се отвърнем от живота после, а дали не е по-добре да се откажем от него още сега, за да избегнем непосилността на такъв избор? И защо не дойде онази непреодолима сила, която да определи вместо нас - да спре дъха ни завинаги и с това да ни спаси да не търпим после страданието?
А дали не можем да платим цената със страданието ни и
да продължи животът в нас и да направим още неща за него?
В твоето оригинално писмо, Иване, липсват главните букви в началото на изреченията. Коригирах това заради вестника - да не предизвикваме недоумение у читателите. Не знам как е в арабското писмо и в йероглифите на източните езици, но сигурно и в тяхната графичност има цялост, завършеност - начало и край на писмения изказ. Към точката си уважителен - държиш се за края, но неглижираш началото.
Дали е случайно или плод на каприза на някой граматик от старите времена, че е въвел в езиците на кирилица и латиница изречението да започва с главна буква, да завършва с точка, за да започне следващото отново с главна буква? Дали това е скриване на лицето ти пред света, неувереност за поемане на въздух преди изказването на всяка нова мисъл с белязано начало? Какво би станало, ако пренапишеш писмото си със старателно, дори красиво изписване на главните букви? Някой би казал - формализъм, дребнавост е това, друг - какво пък, човекът е издумал на един дъх каквото е чувствал. А така колко по-"режеща" и самопробождаща е всяка точка в твоето споделяне! Но да видим
как този разказ за себе си би могъл да продължи
Да се върнем на ревизията на "лошите неща", които доста те спъват.
Казваш, че си на 37 г., но още живееш с родителите си. Какво повелява модерността на времето - да висиш "на куката", ако не си излязъл на квартира или не си си купил жилище, а ако нямаш пари - не си изтеглил кредит, за да се отделиш от родителите си. Може би те гнети, че не си в час със "съвременния модел", но дали това е така само от липса на кураж да се справяш сам? В миналото, когато няколко семейства са делили пространството в бащината къща и заедно са достроявали за свое местенце в нея, какво най-вече са достроявали те - своето търпение да споделят живота си, своето чувство към ближния и способността да се разположат в наличното пространство и да се свият, за да направят място на другия - и в одаята, и в мислите, и в думите си. Дали е осъдително да се прибираш в своето пространство в бащиния дом, ако си развил своята автономност и си
независим и отговорен за живота си
което личи от постиженията ти, за разлика от хора, които преживяват в пълна зависимост от родителите, било в техен си дом или още под бащината стряха?
Друго твое саморазпъване - "нямал съм връзка повече от 10 години". Не си имал никаква или не си имал трайна и удовлетворяваща връзка? От постиженията ти обаче изглежда, че между теб и другите е имало вдъхновяваща свързаност. Човек не би постигнал нищо в изолация. Вероятно общуването с колеги и приятелството ви е зареждало взаимно с енергия, вдъхновение, ентусиазъм, чувство за приетост, за принадлежност. Нали си представяме, че в една част от сериозните връзки и бракове хората не могат да удовлетворяват тези
жизнено важни потребности, за да бъде животът здравословен, щастлив
което ги обезверява, обезкуражава, разболява. Може би ти е трябвало повече време да се излекуваш от последната ти връзка и да натрупаш опит за предстоящата голяма връзка в живота ти? С тази тема да включим и децата. Обичайно имаме предвид благоприятни връзки, приютяващи любовта и генериращи любов, чийто плод са децата. Има и множество семейства с дефицит на любов и уважение към живота, в които децата растат в лъжи, хаос, тревожност. Но има и
родители на дела, които са като техни деца
Като Моцарт, когото може би нямаше да познаваме, ако животът му се беше стекъл по традиционния начин. Такива композитори в работата и творчеството си има и днес и ще има във всички времена - жени или мъже, които раждат всеки ден и създават живот във всичките му форми!
Още ли гледаш негативно, Иване, на себе си, способностите си и това което правиш по важните въпроси за теб? Струва ми се, че за тях ти трябва малко помощ, след като в твоята критична равносметка ти си успешен и признат в работата си, пътуваш много, можеш да бъдеш интересен, забавен и събеседник и напредваш във фотографията.
Надявам се, ако в момента някой те попита дали би се отказал от живота си, на секундата да кажеш "Не, няма да го направя това! Мога да направя още много неща, докато имам сили!".