Всеки път, когато решавам да пиша за Апостола, започвам с вълнение и страх. Защото за друг по-лесно някак може да се намери нещо скрито, двулично, неестествено. У него всичко е чисто и ясно. Затова не искам думите ми за него да са високопарни, тържествени, патетични. Искам да са обикновени, разбираеми, човешки. Да са подсказани от чувствата, преклонението и възхитата.
Васил Левски не се е поддал на нищо излишно. Нито увлечение, нито романтична връзка, нито скандал. Той е над тези страсти и малки слабости. Неговият морал, скромност и храброст са пословични. Няма я суетата, шума и славата. Казва и пише това, което мисли и което го вълнува. Казва го простичко, ясно и правдиво.
Неговите послания се предават от поколение на поколение. Помним ги още от училище. После животът ни ги припомня почти всекидневно, но ние не искаме да се спрем, да помислим върху неговите думи и "заедно да вървим ако ще бъдем хора". Казал го е: "Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си", "Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв", "За отечеството работим байо, кажи ти моите и аз твоите кривици па да се поправим и все заедно да вървим, ако ще бъдем хора", "Времето е в нас и ние сме във времето...", "Народе????". 
Невероятно! Смайващо! Къде в европейската революционна мемоаристика можем да прочетем такива съдбовни откровения?! Май никъде! И ако ги има те са напудрени и красиво написани. Така мисли и така действа Апостола.
Неговите думи са и неговия революционен морал. Словото му не е красиво, но е разстърващо. Не е държал речи, но е изричал плашещи истини за трудния път към свободата  и за хората обрекли живота си за нея.
Носталгично се връщам в годините назад, за да си припомня отново и отново разказите на баба за Апостола. В студените зимни вечери, свит до топлата печка, слушах за неговата смелост, за нещастното му залавяне на плета при Къкринското ханче, за достойното му държание пред турския съд и за картината на обесването му нарисувана с думите на Вазов. Като че ли беше вчера.
И отново е зима. Страшното бесило край София се е превърнало във всенароден паметник на признателност.
Апостоле, Апостоле, с теб сме завинаги!