Здравейте! Обръщам се към вас с надеждата, че ще ми помогнете. Съпругът ми почина преди 2 седмици. Имаме дъщеричка на 4 години и половина и все още не съм й казала за баща й. Как се казва подобно нещо на толкова малко дете?! Много съм объркана. По принцип сме вярващи и дъщеричката ми всяка седмица ходи на църква. Опитвахме да я подготвим, като й казахме, че тати може да отиде при Дядо Господ, където няма вече да е болен и ще ни помага от там. Но тя категорично отказва да приеме този вариант и повтаря, че „тати ще оздравее“. Всеки ден „говори“ с баща си по телефона. Моля ви помогнете ми – как да й кажа?! Предварително ви благодаря! Ани, 28 г.

Драга Ани, искрено съчувствам за нещастието, което Ви е сполетяло. Загубата на любим човек е една от най-трудните житейски ситуации, а болката през първите седмици може да се чувства от близките като непоносима.
Казвате, че сте много объркана. Такова състояние не е изключение. То е естествено в началото на тази голяма промяна, която предстои на Вас и на другите от семейството. Постъпили сте правилно, като сте решили да не задържате само в себе си това голямо напрежение и страдание, което изпитвате, и да го споделите с човек, обучаван да помага, за да получите подкрепата, от която се нуждаете.
Когато е силна болката, разбираемо е затруднението да изречете думите
че татко няма да се върне от болницата. Може би не достига сила, за да не натъжите детето толкова много, колкото тъжна се чувствате Вие самата. Сигурно това е голямо препятствие да се наруши упованието, че татко й ще оздравее и ще си дойде и отлагате изказването на истината за друг момент, ако ви се стори, че детето прояви готовност... Има хора, Ани, които в това състояние не успяват да се заредят със сила, за да съобщят на детето си за смъртта на другия родител и затова пристъпват към помощта на човек, който има куража да го направи – друг от семейството или приятел, психолог, свещеник (още по-добре, ако го познава), ръководителя на неделно училище (ако има такова към църквата ви) - който може да каже, да обговори случилото се пред детето в присъствието на овдовелия родител и да изрече утешителни думи.
Обяснението за Дядо Господ или пък измисляне на приказна история е
един от подходящите подходи при малките деца
и от психологическа гледна точка - достъпен е заради склонността към приказното и към упованието в сигурността от закриляща сила, която ще приюти близкия човек. Такова обяснение предполага по-малко стрес на фона на тази особеност, че предучилищната възраст е времето, в което доминира въображението и детето често не различава ясно границите на реалността. Това е и времето, когато започват първите фантазии за смъртта, които, ако не може да бъдат споделени с големите, ако родителите избягват тази тема, във въображението на детето могат да бъдат още по-страшни и травмиращи.
Добре би било детето да разбере, че татко й никога не би искал да изостави нея, мама и другите от семейството, но той непоносимо е страдал от разболяване, за което не са помогнали лекарствата. Тогава – пак в духа на разказа, който сте склонна да представите - ангели по вълшебен начин са премахнали страданието му, като са го понесли към място, където няма болки на тялото. Сега ще ви липсва, но
ще можете винаги да си говорите за него, когато имате нужда
във всеки момент, когато най-много ви липсва и на двете.
Това е в общи линии, Ани, но смятам, че може да намерите още по-добър подход и съдържание на Вашия разказ за загубата и най-добрия начин да утешите дъщеричката си. И няма да е еднократно. Може да се наложи да го преповтаряте всеки ден и периодично нататък във времето. Трябва само веднъж да започнете. Първо преценете своята сила. Сигурно в този момент е трудно да удържате на скръбта, която имате право и необходимост да преживеете, а се налага да я прикривате пред детето и да я потискате у себе си. Но така рискувате за утежняване на последствията в процеса на траура и за Вас, и за детето. След като то узнае за загубата, добре би било да имате предвид, че
траурът при всеки се изживява лично - различно у всеки член на семейството.
При един скръбта може да е тиха, с въздишане от тъгата, при друг – с плач, при трети – с говорене и преповтаряне на последните събития от живота на починалия, при четвърти – с порив да изразява гняв. Скърбенето на всеки може да преминава през етапи с различни прояви и чувства. (Прочетете повече за това в сайта на вестника в подобна консултация, публикувана в летните месеци на изтеклата година.)
За да не отлагате повече, Ани, добре би било да не се настройвате самокритично, да не полагате усилия да се въздържате да не плачете пред детето нито сега, нито после, когато му съобщите истината за загубата.
Понякога децата се проявяват като по-силни от родителите
и като че ли преглъщат тъгата си, за да утешават овдовелия родител. Така попадат в сложна ситуация – покойният родител липсва, но и живият липсва, потънал мълчаливо в скръбта си, като че ли неприсъстващ за детето. Тогава то надмогва липсата, като в слабостта на родителя поема "покровителство" над него, контролира го, за да е сигурно, че му е на разположение. Но така дали детето и родителят имат възможност да си окажат адекватно взаимно утеха? А в този период ще се нуждаете най-много от утешение.
Сълзите са присъствие. Ако напират, няма защо да ги криете
от детето. С тях емоционалното преживяване е зачетено. Липсата е призната. Детето също така ще разбере по своему, че починалият татко не е изключен, че болката по загубата се изразява. Не е забранена. Така той продължава да бъде зачетен, както чувствата по липсата му са валидни и зачетени чрез възможност за изразяване. Болката от загубата остава, но в годините, Ани, тя ще става по-поносима и за да бъде преодоляна най-силната скръб, която вероятно преживявате, би било добре да не се въздържате сега, както е възможно да започнат да ви съветват по-възрастните роднини - "заради детето". Това би било изключително голямо и ненужно усилие за психиката.
"Трябва да си силна заради детето" е неправилен съвет
Да си силен психологически е равносилно на уговаряне да отречеш истинската си емоция. Тя трябва да бъде изплаквана, а не потискана. Ако душевното страдание не намери отдушник да се изрази, напрежението от потискането му във времето се натрупва в тялото и може да се изрази със закъснение в телесна симптоматика (при децата с напикаване, неспокоен сън, заболявания) и тогава да се наложи помощта на специалисти, за да отреагира детето отложено потисканите чувства и мисли.
Казвате: "По принцип сме вярващи и дъщеричката ми всяка седмица ходи на църква". Ето един толкова труден момент, който като че ли "разбутва" вярата, Ани. А тя е много свързана и с базисното доверие, с увереността в себе си, в другия, в силата на духа у човека и с надеждата, че трудността може да бъде понесена и надмогната. Може би намалената душевна сила у Вас търси такова свое отражение у детето и всъщност поддържа детската илюзия и стремеж да задържи удоволствието татко да му е на разположение.
Ако истината бъде изказана
детето ще може да вижда, че мама тъжи за татко толкова много, колкото го е обичала, но и че животът постепенно става възможен и поносим дори и при липсата му. Траурът е процес на адаптиране към раздялата и чувствата в него сплотяват семейството в тъгата, която ги свързва. Когато детето узнае за загубата, ще може също да си поплаче, да говори - да разрежда напрежението, което изпитва. И в момента е напрегнато, предчувства съобщението за случилото се. После ще можете да говорите за татко, да повтаряте хубавите спомени, да разглеждате предмети, свързани с него, снимки в албумите, на телефона, в компютъра и да ви топлят тези спомени, дори и в началото това да става с пълни със сълзи очи. Всяко такова докосване заедно с периодичните във времето ритуали са помен и акт на признателност и потвърждение, че близкият човек е още жив в ума и сърцето ни.
Оживяването на спомените поддържа паметта за любимия човек
Детето в тази възраст може да опитва отново да се "свързва" с татко по "телефона" или да разказва на куклите и мечетата си колко й липсва, че мама плаче… Когато тази възможност е достъпна, постепенно тя ще изпълни ролята си. По-късно то ще може да продължи да изразява чувствата си в изработване на предмети, в рисунки. Ще има на разположение свободата да чувства и мисли в посвещение за него. По-нататък, когато расте и когато и Вие постепенно укрепвате в липсата на любимия, ще може да разказвате как сте се запознали, как ви е предложил да се ожените, какво сте харесвали у него. Така образът на бащата ще се закрепва в личната история на детето, а качествата му, които са ви свързали в семейство, ще се включват в неговата ценностна система.
Добре би било да не допускате разбиране на загубата като наказание
нито у себе си, нито от детето или други членове на семейството. Тя е част от живота и в нея не трябва да се търси смисъл на наказание, а на житейско препятствие, преодоляването на което води до един по-труден, но голям житейски опит. Също нека имаме предвид, че не представлява реална утеха мисълта, че това е станало по "Божия воля", защото никой не е вездесъщ, за да определи коя е волята на Бог, или че "Бог избира най-добрите" – каква перспектива за по-нататъшна нагласа за доброта предоставя такова внушение? Това би означавало, че всички останали на Земята, включително мама и детето, не са добри и починалите биват отнемани от живота на "наказаните" близки.
Ако искате да стигнете до сили в себе си
бихте могли насаме да изречете думи към починалия любим човек и да си представите как той би искал да ви утеши. Ако разболяването се е развило бързо и не е имало време да се сбогувате, бихте могли да напишете благодарствено писмо, в което да изразите чувството си на признателност за макар и малкото години, в които сте споделяли живота си, да споделите кои от силните му качества, на които сте се възхищавали, ще разкривате пред детето заедно с прекрасните моменти, които са ви свързвали.
Ако след моя отговор ви се види, Ани, отново трудно
да се доверите на силата в себе си
може да предприемете срещи с психолог за първите три месеца, за да изразявате всичко, което чувствате и преживявате. Но съобщаването на детето – сама или с помощ на друг, трябва да стане неотложно! Прегърнете детето, за да ви усеща съвсем близо, гушнете го, за да чувства ума, душата и тялото си едновременно защитени в сигурността на майчината прегръдка и му кажете нещата, с които да разбере, че тати не е вече в болницата, но ще остане завинаги с вас с живия спомен за него.