Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали, свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

Иван МАРКОВ
Едно от най-активните и най-действени духовни средища в страната - това е русенската Доростоло-Червенска епархия в годините преди създаването и узаконяването на Българската екзархия. Нейната предистория, отнесена към знаменателното събитие по издаването на фермана на турското правителство, е особено динамична и изпълнена с нестихващи акции и борби за утвърждаване на националната кауза.
Началото си този процес води още от 1865 г., когато Русенската духовна архиескопия със специалното решение на Цариградската вселенска патриаршия е изтеглена от диоцеза на Търновската митрополия и е въздигната в ранг на отделна, равно поставена единица, запазвайки историческото си име Червенска. Основният мотив е, че с узаконяването на новото административно деление на империята и създаването на Дунавския вилает, град Русе се превръща в значителен областен център и седалище на губернатор - валия, управляващ обширната територия, разпростираща се от района на Тулча и делтата на река Дунав и стигаща до София, Врана, Пирот и Ниш. 
Такъв важен административен център не може да не разполага и с полагащото му се духовно представителство
на основното за областта българско население. Тогава в Русе по напълно демократичен принцип се създава и Русенската църковна община, която скоро се превръща в мощен фактор за защитата интересите на българите в тази част на страната. 
С друго решение на патриаршията през април с.г. за наставник на новосформираната митрополитска катедра е определен гъркът Паисий Червенски. Назначеният владика няма смелост своевременно да пристигне в града на Дунав и не бърза да заеме мястото на духовен ръководител на носеща размирната си слава русенска епархия. Година преди това, през януари 1864 г., бунтът на русенци е изгонил от града си станалия известен със своята алчност и с неприкритото си пренебрежение към българското население друг гръцки владика - Синесий. Тогава за неговото спасяване от гнева на българите се наложило местната власт в лицето на силистренския валия Абдул Рахман паша да реагира остро, временно да арестува участвалите в акцията по събарянето на владишкия дом ученици от русенското класно училище и да изпрати на заточение за година и половина в далечен Сивас набедения за организатор и подбудител на това самоуправство виден русенец Симеон Симеонов Златов. В опасенията си да не получи участта на своя изпъден предшественик владиката Паисий престоява близо 3 години в Цариград, след които патриаршията го премества на друго, по-спокойно и сигурно място - остров Родос. Съществена причина за това поведение се явява и фактът, че освен всичко този период се характеризира и с 
подема на българското движение в борбата му за църковна независимост
Висшият гръцки патриаршески клир в Цариград много добре съзнава, че повсеместното брожение на българите ще принуди турското правителство рано или късно да даде юрисдикция на българската църква, и че в недалечно бъдеще Русенската епархия директно ще намери мястото си в нея. 
При тези обстоятелства в отсъствието на титулярен митрополит епархията в Русе се управлява в църковно отношение от протосингела Нил Изворов, а в гражданско - от Русенската църковна община. 
Българският духовник произхожда от бедно русенско семейство и получава духовно си образование в Тулчанския манастир Кокош. В дългия период от изгонването на Синесий до създаването и укрепването на Българската екзархия -1864-1872 г., Изворов оглавява българската църква и църковната община в Русе. Цяло десетилетие той твърдо води борбите на местното население срещу домогванията на гръцката патриаршия да упражнява духовната си власт в този район. Един от авторите на подаденото още през юни 1860 г. прошение на русенци до Великия везир, той увлича цялото местно население да подпише молбата "честното правителство да одобри българската наша екзархия". То е предизвикано от 
упоритото нежелание на непокорния гръцки владика да извършва религиозните си четения в църквата на български език
Българите дори не изчакват решението на правителството да удовлетвори техните искания и изпреварващо избират местна гражданска комисия  под председателството на поп Нил и с участието на видните русенци х.Иван Пенчович, х.Атанас Петкович, Иван Мавриди, учителя Трифон Стойчев и други хора от еснафа. Те определят за свой парламентьор Михаил Мутаф и го изпращат в Цариград да предаде лично тяхното изложение. Изворов има и съществената заслуга за извисяване авторитета на русенската епархия и за париране желанието на бившите търновски „родоначалници“ на Червенската митрополия, да наложат своя протекторат в църковните действия на младата епархия. 
    В Цариград през март 1870 г. сe образува Смесен народен съвет от архиереи и светски представители, идващи от редицата епархийски центрове в страната. Всички те силно подкрепят общата национална кауза за независима българска църква. Скоро след учредяването на Екзархията, напълно по български, в него се появяват и първите  идеологически различия и прегрупиране на членовете.
Оформят се и трите  вътрешни "партии".
Най-авторитетна и влиятелна е групата на националното действие. Нейните водачи са Иларион Макариополски и Стоян Чомаков. Тя се подкрепя от почти цялата нация представена в съвета от църковните общини. Горещи нейни поддръжници са както радикално мислещите български интелигенти, така и революционно настроената ни емиграция. Другите вътрешни „партии“, тези на умереното действие - Гаврил Кръстевич, х. Иван х. Пенчович, братята Тъпчилещови и х. Николи Минчович и третата - съставляваща се от всички останали дейци носещи широкия спектър настроения, започващи с тези на русофилите Найден Геров и Тодор Бурмов и завършващи с европейски и прозападно насочените Драган Цанков, д-р Георги Миркович и Тодор Икономов. Те оформят другата част от състава на Съвета. Независимо различията си обаче всички те са еднакво обединени от общия български патриотизъм и от силното желание колкото е възможно по-скоро да бъде окончателно решен националният ни църковен въпрос. 
Най-сетне, след дълги години на терзания, борби, надежди, подеми и униния, лелеяната мечта на българите е постигната - в петък, на 27 февруари 1870 г. султан Абдул Азис подписва фермана за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия. На следващия ден великият везир Али паша извиква при себе си членовете на заседаващата в същото време двустранна българо-гръцка комисия и им връчва екземпляр от султанския ферман с молба той да бъде предаден на техните духовни архипастири. 
От българска страна получателите са двамата щастливци - русенецът х.Иван х.Пенчович и котленецът Гаврил Кръстевич
Те незабавно отнасят съдбовния документ в цариградското предградие Ортакьой където се помещава Привременният български Синод и от там радостната вест мълниеносно обхожда цяла България.  
Навсякъде по Българско народът ликува. Радостната вест се посреща като всенароден празник - музика, веселби, хора, вина и ракии. Русенци не остават настрана от всеобщата екзалтация. В тези тържествени дни те продължават активно да участват в бързо развиващите се процеси. Пред новоутвърждаващата се православна екзархия предстои задачата да избере свой ръководител - екзарх, както и да се изберат митрополитите, ръководещи отделните епархии. На тези ръководители се пада задължението да представляват българското население и решават всички негови обществено-политически и културни искания и нужди. Трябва да бъдат избрани такива лица, които да имат високите качества и желания авторитет, за да водят и пазят „паството“ си в лицето на изстрадалия народ. 
В момента на създаването на екзархията, диоцезът на Русенската епархия включва Русенска, Разградска и Тутраканска епархии. Седалището и е град Русе. Помещава се в дома на Нил Изворов. На 14 януари 1871 г. 
в Русе се провежда заседание на смесения епархийски съвет
включващ участници от Русенската, Разградската и Тутраканската общини, за избор на представител на цялата епархия на Събора в Цариград, който трябва да изработи и утвърди устава на Екзархията. За русенски представител с тайно гласуване е избран иконом Петър Арнаудов. На заседанието присъстват членовете на Църковното настоятелство: протойерей Нил Изворов, иконом Петър Арнаудов, Ангел Симеонов, Йосиф Дайнелов, Параскев Бояджиев, Петраки Генович и Янаки Маринов. За резултата от избора се изготвя и подписва протокол. Три дни по-късно, на 17 януари 1871 г. на свое извънредно заседание Русенската община взема допълнителното решение с което се определя и размерът на заплатата на нейния представител в Цариградския Събор в размер на 2500 г месечно, Сумата ще се събира от всяко българско семейство по 3 гроша във всички селища на епархията. 
Русенци отправят и твърдите си искания към всенародния форум, като настояват при изготвянето на Екзархийския устав да бъде приложена максимална демократичност. Препоръчват при  подготовка на неговите текстове да участват и представителите на  отделните общини. В този смисъл Тулчанската, Силистренската, Свищовската и други общини предлагат на Русенската разглеждането на проекта за устав на Екзархията да стане тук и след това да бъде изпратен в Цариград. Мотивът на силистренци е, че
"...Русе се брои център на вилаета и Вашата почитаема община е от най-силните"
В децентрализацията на процеса се стига до там, че дори в един от вариантите за установяване седалището на Екзархията, има предложение тя да се премести в Русе. Подобно мнение изказва и руският посланик в турската столица граф Н.П.Игнатиев .
Пристигналият в Цариград русенски представител Петър Арнаудов, като стойностен и дисциплиниран човек присъства на всички сбирки на съвета, но малко познат на висшите духовни среди, трудно прокарва идеите на своите съграждани. Минава почти цяла година, характерна с безплодни прения и без никакъв съществен резултат. Не са избрани още нито екзарх, нито митрополити. На петото заседание на събора е учредена специална комисия, в която участват Антим Видински, х.Господин Славов, Стоян Чомаков, иконом Арнаудов, Сава Доброплодни и др. Тя има за задача да изготви проектите за основното преразпределение на екзархията и за частичните промени на границите на действащите епархии. Едва на 19-тото си заседание от 30 април 1871 г. председателстваният от Иларион Ловчански Църковен събор, разглеждайки структурни и организационни въпроси на бъдещата екзархия, решава
обединяването на бившите Русенска и Силистренска епархии под общото име Доростоло-Червенска
и определя седалището на митрополията да бъде във вилаетския център Русе. Новообразуваната епархия "ще има и хорепископ" и като запазва старите граници на бившите църковни окръзи, компромисно се препоръчва  тяхното управление да става от два епархийски съвета.  За това решение единодушно гласуват както всички присъствуващи архиереи - председателят Иларион Ловчански, владиците Паисий и Панарет Пловдивски, Антим Видински, Иларион Макариополски, архимандрит Виктор Нишки, така и мирските лица между които и русенският представител иконом Петър Арнаудов, силистренският Сава Доброплодни и всички останали членове на съвета. Новата митрополия обхваща 32 000 български семейства. Същият този съвет, категоризирайки тристепенно всички обхванати от Екзархията епархии, на следващото си 20-то поредно заседание от 4 май 1871 г. определя Доростоло-Червенската епархия за първостепенна, заедно с тези на Търново и Пловдив. Освен броя на живеещите в нея български семейства мотивировката за посочената оценка е и въведените и практикувани в епархията висока степен на отчетност и рационални методи за улеснено администриране на населението.
Така с посочения компромис на тази дата се ражда русенската Доростоло-Червенска епархия, която в следващите години до Освобождението ще бъде една от водещите в борбата за утвърждаване църковната ни самостоятелност и на националната ни идея.