Петя Чешмеджиева е доктор по педагогика, магистър по психология, със специализация по консултативна психология (индивидуално, групово, семейно, кризисно консултиране, телефонно и интернет консултиране). Професионалната й практика включва психологическо консултиране, водене на обучения, психодиагностика, диагностика на детското развитие с програми за оптимизиране. Тя е психолог-управител на Център за психологически услуги и развитие "Псикомфорт" (гр. Русе, бул."Цар Освободител" №14, ет. 2, GSM 0887923413; http://psycomfort.com/). Научните й интереси са насочени към възможностите за превенция на неврозата, оптимизиране на здравето и повишаването на качеството на живот чрез подобряване на общуването и отношенията - усъвършенстване на комуникативни умения и на умения за разрешаване на конфликти.
Всяка седмица Петя Чешмеджиева ще отговаря на въпроси на читатели на "Утро", които може да се задават на адреса на редакцията Русе, ул."К.Иречек"6 или в офиса на "Псикомфорт", както и на електронните пощи на редакцията и Центъра за психологически услуги и развитие [email protected] и [email protected]
Важно е хората, които имат въпроси, да знаят: тук може да откриете съпричастие без съучастие; може да получите препоръки, които да ви ориентират в посоки, но не и директни съвети какво трябва да изберете или да направите; гарантира ви се дискретност, с каквато се ползват всички клиенти на Център "Псикомфорт" /имената на питащите ще бъдат сменяни, за да не бъдат идентифицирани от никого/; предвид ограниченията на дистанционното консултиране, при което човекът в нужда е анонимен и представя накратко проблема си, случаят остава неизследван, затова отговорите ще дават принципни насоки, така че да бъдат общополезни за читатели с подобен проблем. Няма универсални рецепти и консултирането не дава рецепти, а пространство, което разширява перспективата на нуждаещия се, за да се окуражи към справяне. 
С тази рубрика се надяваме да допринесем за възможностите за справянето със страховете и със стреса в ежедневието на нашите читатели.

Здравейте! Аз четях книги от рода на Лазарев - „Диагностика на кармата“, вярвах в това, че всичко си има обяснение, че нищо не е случайно и т.н. и това в продължение на 8 години. За този период загубих ясна представа от живота и - което е по-страшно - хората ми се подиграваха, но аз не се отказвах от глупостта си. Самата аз не осъзнавах моя илюзорен свят. И така един хубав ден пораснах и разбрах откъде ми идват всичките проблеми и беди и се сринах. Преди 5 месеца получих криза - тревожно разстройство. Веднага ме отведоха на специалист и той ми изписа силни лекарства, защото смяташе, че съм болна. Изпрати ме на изследвания, от които се установи, че не съм болна, но съм незряла - сринала съм се от преумора и стрес, но ще се възстановя до година и половина напълно. Казаха ми, че при тревожно разстройство 33% от хората получават постоянни кризи, 30% получават само веднъж, а останалите - два пъти. Разбрах, че мога да получа от незрялост втори път.
Когато бях на 15 години бях много нахакана, не ми пукаше особено кой какво ще каже. Но тръгнах с едно момче и го зарязах три месеца след това и тогава всички от махалата ме намразиха и аз реших да се променя. Не можех да си остана вкъщи и да скъсам връзките навън, защото вкъщи работите не вървяха. Отдавна се бях разочаровала от майка ми и баща ми. Майка ми е човек с две висшета, ужасно властна и агресивна до саможива. От дете ме шамареше, крещеше и потискаше, обиждаше ме - никакво нормално отношение. Тя се занимаваше с брат ми, а баща ми - с мен, което значеше, че всичко трябваше да правя сама. Никакви съвети, само за вечерния ми час и за цигарите. Искало ми се е да избягам от тая къща много пъти. Иначе те си живеят съвсем нормално, просто аз не разбирах защо е необходимо да мачкаш един човек. Така, реших, че трябва да се внимава да не обидя някого и започнах да се потискам и за това. Тръгнах с едно момче, което ми беше сериозен приятел. И с него не се разбирах, но стоях, защото беше починал баща му и аз вместо да го изоставя, изпаднах в депресия. Така година по-късно започнах да излизам с една приятелка и го зарязах. И при нея не разбрах кога трябва да прекратя отношенията си, т.е. нямах смелост. Започнах да чета книгите в този период, за да се защитя по някакъв начин, да имам сигурност и спокойствие. За това, че говорех и правех глупости, вече ви казах. Дори и учих в университета две години химия и прекъснах пак от глупост. Иначе добре се учех, взимах стипендия. И там ми се подиграваха за книгите, но аз сега го осъзнавам. 
Омъжих се на 23 за един дългогодишен приятел и имаме дете на 2 години. Работя като снабдител във фирмата на майка ми. И честно казано, не мисля, че е работа за мен. Сега разбирам, че е трябвало да се ориентирам към себе си, но в тоя период от 10 години не успях да се справя. Може би по-рано е трябвало да ходя на психолог, за да не се стигне до тук. Сега ви моля за съвет, защото ми е адски трудно да приема, че съм била ужасно глупава и незряла. Как да се справя с хората, които ми се подиграват, които смятат, че ми има нещо, как да се справя с това, че съм незряла и глупава?           Светла, 26 г.

Драга Светла, разбирам, че не ти е леко. Конкретен съвет как да се справиш с посоченото в края на писмото, не съм склонна да дам, но ще се опитам, описвайки моето разбиране за ситуацията от споделеното, да ти помогна да се ориентираш.
За проблем като твоя най-добре е справянето да бъде подпомогнато в срещи с психолог, но има полза от такова писмо като ефекта от писането в личен дневник. Връщайки се назад в случки и отношения с другите в различни периоди, след няколко дни, месец, половин година и по-нататък, можем да си го прочетем и да „чуем“ от по-напредналия си настоящ опит споделените проблеми за минало време -
една лична „ревизия“
през какво сме минали, докъде стигаме, накъде бихме искали да вървим.
Да подредим проблемите, както изглеждат във времето. Питам се дали от много малка ти е липсвала подкрепа от майка ти и това да те е възпрепятствало да усвояваш опит да разбираш добре другите и да се изразяваш така, че да получаваш разбиране? Ако няма друга травматична причина, недобрата връзка между детето и майката от ранното детство може да остане генератор на тревожност и нататък в живота му. Може би твоята майка е имала завишени очаквания да си готово научена на правилните неща и не й е достигало търпение да ти ги показва и в днешно време имаш спомени само от нейните санкции. Все пак опитай да си спомниш дали е изразявала и похвали понякога. Изглежда, че си се оказала
в юношеството с дефицит на социални умения
На 15 години не ти е пукало как те възприемат, но когато след три месеца връзка си зарязала първия си приятел и връстниците от махалата са те намразили, си решила да се промениш. Вероятно те са разбрали, а ти не, че той е страдал. Не посочваш причини, изглежда, че да го зарежеш е било нормално за теб, не отчитайки нито неговите, нито твоите чувства. Но не ти е било безразлично отхвърлянето на хората от компанията. Идеята да ги избегнеш, като се затвориш вкъщи, е била неприемлива поради липса на подкрепа у дома. Критикуваш особености на майка ти според образователния й статус и характера й, смяташ, че е мислила само за себе си. Сигурно е искала да приличаш на нея, а твоите качества са се различавали от нейните, затвърдила си си впечатление, че тя те отхвърля, предпочела да общува повече с брат ти, и те е поверила на баща ти. От теб се е очаквало да правиш всичко сама, съветите им са се ограничавали до вечерния час и до контрола им да не пушиш. Изглеждало ти е, че
те са се разбирали, а към теб са се отнасяли лошо
Стигнала си до извода, че е добре да внимаваш да не засегнеш никого вкъщи и това възпиране те е потискало. После идва връзката ти със сериозния приятел, с когото не си се разбирала, но не си го зарязала от съчувствие, че тогава е загубил баща си. Смяташ, че това те е довело до депресия, но дали от съпреживяването на неговата болка или заради компромиса със себе си, за да не те помислят за непостоянна? Зарязала си го след година, когато вече си излизала с една приятелка, но не си разбрала кога трябва да прекратиш отношенията си с нея. Дали на всичките си приятелства си гледала като на временни, чийто финал трябва да поставиш при наличие на смелост? При липса на умения дали си имала поне желание да развивате заедно приятелската връзка, да се разбирате и подкрепяте? Дали липсата на подкрепа от родителите ти те е лишила от потребност да бъдеш свързана с хора?
Дали страхът от отхвърляне е станал постоянен спътник
и за да не преживееш отхвърлянето, да си предпочитала ти да прекратяваш преждевременно връзките?
Тогава си започнала да четеш тази литература, с което започва писмото ти. Считаш, че с това си станала обект на подигравки в гимназиалните и студентските години. Под въздействие на прочетеното си вярвала, че всичко си има обяснение, че нищо не е случайно. Разбира се, че много неща в живота имат своето обяснение и не са случайни. Мисля, че ако си беше дала шанс да учиш още и да развиваш твоя социален опит, щеше да натрупаш лично познание за природни явления и социалните отношения - какво поведение ти носи ползи, какво загуби, какво укрепва контактите с хората, какво ги проваля неслучайно, вместо да загубиш, както казваш, ясна представа от живота, да ти се подиграват и да повтаряш грешки, които оценяваш като глупост в твоя илюзорен свят. Имам наблюдения за хора, които, четейки подобни книги в период на своя обърканост в стремеж да постигнат свобода и успехи в живота си, се самоподдържат в зависимост -
смяна на една форма на зависимост с друга
Някои черпят нови гледни точки, в заложените идеи откриват нещо лично и поддържат хармония в себе си. Други търсят в тях готовите рецепти за успешен и щастлив живот и се сриват. Връзката ти с тези книги ми се струва различна. Опитала си да популяризираш прочетеното, но другите не са го приемали, което ти е било равнозначно, че не приемат теб. Естествена потребност за юношите е да са част от група. Може би си искала да те признаят като интересен човек с изключителни познания и ентусиазъм да разкрива тайни за живота. Компанията не е приемала идеите ти, а ти не си имала умения да преценяваш ситуацията.
Ученето в университета (по наука, от която аз съм респектирана) ти се е удавало, спечелила си стипендия по успех, но и от следването си се отказала. Състудентите също не са споделяли увлечението ти.
От няколко години си омъжена, имаш дете на 2 години. Не без помощта на майка ти си на работа, която не харесваш. Твоят срив идва преди 5 месеца, осъзнавайки рухването на големите очаквания и че от 15-годишна досега е трябвало да се ориентираш към себе си. Изглежда, че си се стремяла
да постигнеш само интереса на другите към теб, не и истинска близост
защото, когато се е стигало до реална връзка, ти си се отдръпвала. Като че ли винаги ти е липсвал силен център в себе си, с който да се свързваш истински с другите. Държала си на „помощното средство“, инструмента - учението от онези книги, не и на истинско споделяне, разтваряне в приятелска или интимна връзка. И ето че заради това, вместо да постигаш интерес, са гледали на теб с насмешка. С упоритостта ти толкова години не си ли доказа, че няма такова покоряване и спечелване, а само непрестанно отхвърляне, каквото си възприела от ранното детство? С кого са се свързвали хората, ако не с теб? С твоята тревожност. Искало ти се е да те признаят чрез нечии чужди идеи, а не чрез свои мисли и чувства. Често
тревожността, разстройства от несправяне някакъв стремеж да е постигнат
Съпругът и детето ти изглеждат на заден план – като зарязани, зад твоя централен проблем – „Как да се справя с хората, които ми се подиграват, които смятат, че ми има нещо, как да се справя с това, че съм незряла и глупава?“. Обърни се, Светла, към последните 10 години – дали е можело да въздействаш на другите, за да те приемат по определен начин? Сега искаш пак същото – как да се справиш с тях. В истински чистите отношения не се стремим към власт над другите. Налага се да завоюваме власт в себе си в името на разбирателството, обичта, коректните отношения - да се справим със себе си. Вече ти си майката и съпругата. От теб зависи какво отношение към света ще формираш у твоето дете в условията на хармонични отношения със съпруга ти.
Ако миналото ти тежи и искаш да осмислиш опита си с всички негативни спомени, добре би било да се довериш на приятел или на психолог, който да ти помогне да опознаеш свои качества, да усвоиш общуването и да постигнеш зрелост. Тогава би могла да приемеш родителите ти такива, каквито са, да поемеш отговорността и да се обърнеш към твоето настояще и бъдеще!