Петя Чешмеджиева е доктор по педагогика, магистър по психология, със специализация по консултативна психология (индивидуално, групово, семейно, кризисно консултиране, телефонно и интернет консултиране). Професионалната й практика включва психологическо консултиране, водене на обучения, психодиагностика, диагностика на детското развитие с програми за оптимизиране. Тя е психолог-управител на Център за психологически услуги и развитие "Псикомфорт" (гр. Русе, бул."Цар Освободител" №14, ет. 2, GSM 0887923413; http://psycomfort.com/). Научните й интереси са насочени към възможностите за превенция на неврозата, оптимизиране на здравето и повишаването на качеството на живот чрез подобряване на общуването и отношенията - усъвършенстване на комуникативни умения и на умения за разрешаване на конфликти.
Всяка седмица Петя Чешмеджиева ще отговаря на въпроси на читатели на "Утро", които може да се задават на адреса на редакцията Русе, ул."К.Иречек"6 или в офиса на "Псикомфорт", както и на електронните пощи на редакцията и Центъра за психологически услуги и развитие [email protected] и [email protected].
Важно е хората, които имат въпроси, да знаят: тук може да откриете съпричастие без съучастие; може да получите препоръки, които да ви ориентират в посоки, но не и директни съвети какво трябва да изберете или да направите; гарантира ви се дискретност, с каквато се ползват всички клиенти на Център "Псикомфорт" /имената на питащите ще бъдат сменяни, за да не бъдат идентифицирани от никого/; предвид ограниченията на дистанционното консултиране, при което човекът в нужда е анонимен и представя накратко проблема си, случаят остава неизследван, затова отговорите ще дават принципни насоки, така че да бъдат общополезни за читатели с подобен проблем. Няма универсални рецепти и консултирането не дава рецепти, а пространство, което разширява перспективата на нуждаещия се, за да се окуражи към справяне. 
С тази рубрика се надяваме да допринесем за възможностите за справянето със страховете и със стреса в ежедневието на нашите читатели.

Имам детенце на годинка и месец и - за щастие или не - съм бременна съвсем в началото. С човека до мен нямаме брак, искахме да имаме деца, но много се караме. Постоянно между нас има конфликти. Той е добър човек, аз по същество не съм конфликтна и не искам да се караме, но това стана част от нашето всекидневие. Много съм изнервена, особено при мисълта как ще се справяме с второто дете. Моят мъж е в много топли отношения със своите родители и със сестра си. Няма ден, в който да не са се чули по телефона. Още в началото на връзката ни ми беше казано от майка му, че понеже тя не е имала сватба, къде е планувала да бъде нашата, а като имаме дете, то трябвало да се казва на съпруга й. Питах „Не е ли по-важно да е живо и здраво, а не как се казва?“, но тя каза, че правилно е да се казва като дядо си. Много бях изнервена, а мъжът ми каза: „Защо не й каза, че ще правим каквото си решим?“. Когато се роди синът ни, свекървата остана да ми помага - така се полагало. Аз се съгласих заради огромното й желание, а и с моята майка сме малко отчуждени, но помощта се превърна в постоянно показване как трябва да бъде това и онова. Тези моменти са ми се запечатали в мозъка и когато почнем да се караме с мъжа ми, му ги напомням. Но става още по-лошо - казва, че в крайна сметка и сватба не сме имали, и детето не се казва като баща му, а и майка му много ми е помогнала след раждането, а тези дни дори, че съжалява че не сме се разделили още като се е родило детето - да си е бил тръгнал. Е, това изобщо не доведе да подобрение на отношенията ни. Понякога в яда си хвърля разни неща, аз крещя, чудя се как ще възпитаваме детето си в тази обстановка и каква бременност ще изкарам. Имаше периоди, в които се редуваха през седмица да идват роднините му. Казах на мъжа ми, че не желая помощ вече от тях, не искам много да идват и той ми каза, че тогава не иска да идват и моите. Родителите ми са разведени, аз съм гледана от баба и дядо. Баща ми не съм го виждала от десетки години, а и той изобщо не се интересува от мен. Баба от 3 години е в инвалидна количка. Нея много си я обичам, тя е единственият човек който ме разбира, но и от нея не мога да очаквам помощ. Чувствам се много объркана и притеснена за нас, за децата ни, много се страхувам. Вече не желая и с хора да се виждам, вкъщи почти не мога да се организирам да свърша някоя работа. Чакам мъжа ми да си дойде от работа, да се видим и поговорим, но вместо това почват скандалите. Баща му е болен, ходи да го види и да им помогне. Занимава се с работа, с нас и с лозе. Сестра му си прави сметка племенницата да идва да учи тук от догодина и да отседне при нас, а дали ще имаме възможност, мен никой не ме пита. Ами, след някоя година, ако дойде и по-малкият племенник? Мъжът ми казва, че щял да им помогне само за началото, но за мен това са си допълнителни грижи и отговорности и посещения от сестра му да ни види и да си почине. Майка му и баща му ако се разболеят, деца ли да гледам или свекър и свекърва? Ако стане нещо с тях, просто не зная как ще живеем. Ще ми се пръсне главата от мисли. Не мога спокойно да си помисля за детето и за себе си, за почивка и изобщо да се успокоя и да се усмихна. Искам да намеря отговор на поне част от нещата, които станаха мое ежедневие и с които вече трудно свиквам и се справям. 
Виктория, 30 г.

Драга Виктория, само малко съкратих дългото писмо, защото в него споделяш трудности, валидни за множество други млади жени, за които може да бъде полезна задочната консултация от вестника.
Поставяш си въпроси и искаш отговор за поне част от тях. Опитай се да получиш отговори от себе си на въпросите, които задавам тук. Когато човек е затънал емоционално и гледа негативно на проблемите, си пречи „да изплува“. По-ефективни в ситуация като твоята биха били срещите с психолог - казваш, че „по същество“ не си конфликтна, значи може би ти липсват определени умения на фона на затвърдени нагласи и навици. Човек може да се справи, ако честно се вгледа в себе си, ако спре да се възприема като потърпевш, ако открие кои от проблемите произлизат от него самия - лично или наследени от трудности в детството, и ги преодолее, за да направи по-удовлетворителен живота си. И така:
Кои са силните качества на мъжа ти, които ти дават чувство за сигурност
и заради които пожела да се свържеш с него и да имате деца? Казваш: „Той е добър човек... Моят мъж е в много топли отношения със своите родители и със сестра си. „Баща му е болен, ходи да го види и да им помогне. Занимава се с работа, с нас и с лозе“. Между тях връзката е силна, приятно им е да се чуват, контактът им ги зарежда с енергия, дават си подкрепа и се справят с трудностите. Ако не беше така, той би намалил тези контакти. Ако не можеше да се справя с всички грижи, а имаше нужда да ги чува непрекъснато, тогава би означавало, че е в зависимост от тях, а не може да направи нищо сам. Струва ми се, че ако общуването му с теб е също толкова топло, а не непрекъснато в конфликти, потребността му ще се удовлетворява пълноценно вкъщи и ще има по-малко ежедневна нужда „да се зарежда“ от роднините си. А с какво е опасно тяхното влияние, Виктория?
Възмутена си, че свекървата е искала да имате сватба - не казваш защо - и първото дете да носи името на дядо си (име и старо, и вечно, има го и у нас, и в чужбина). Позовала се е на традицията, но е показала желание за приобщаване, на което ти си се възпротивила. Помагала ти е след раждането, което си приела, защото не си можела да разчиташ на майка ти. Очакваш роднините му все повече да се нуждаят от вас с остаряването им и това те отчайва. Дали мисълта за второто дете те напряга, защото отново ще се нуждаеш от свекървата, а идеята да си задължена те ужасява? 
Изнервяш се от перспективата зълва ти да ви посещава заради детето й - възможно е, но още не се е случило: „за мен това са си допълнителни грижи и отговорности и посещения от сестра му да ни види и да си почине“. 
Хубаво е, когато отношенията между брат и сестра са такива, че всеки да чувства, че при другия може да се отпусне и дори да си почине. Засега не си се сближила със сестра му и вместо гостуването й да е и за теб разнообразие и радост, то е заплаха за спокойствието ти. Може би искаш вниманието му да принадлежи само на теб и на децата ви?
Колко значима за теб е баба ти?
Родителите ти са разведени, баща ти не се е интересувал от теб - не си получила „емоционална храна“ от тях и сте отчуждени, гледана си от баба и дядо. „Баба от 3 години е в инвалидна количка. Нея много си я обичам, тя е единственият човек който ме разбира, но и от нея не мога да очаквам помощ“.
Ако обичта ти се свързваше и с грижовно отношение, щеше да си проличи в твоя разказ, както коментираш грижата на мъжа ти към болния му баща. Вместо това казваш, че и от нея не можеш да очакваш помощ. Може би баба ти и дядо ти в стремежа им да компенсират липсата на внимание от родителите ти повече са ти давали грижи и разбиране, но не и възможност да се научиш и ти да даваш грижа и разбиране на близки хора. Иначе би могла по-добре да разбираш мъжа си. 
Не си пожелала да символизирате връзката ви чрез брак (предполага ангажимент и отговорност), проявила си нервност, когато свекървата е показала доверие към теб чрез предложението за сватба - не е ли това самоподдържане в отчужденост?
Как между вас застават конфликти и възможен ли е живот без проблеми?
Каква им е „живата“ сила на конфликтите, та се наместват в отношенията ви и ви пречат? 
„Чакам мъжа ми да си дойде от работа, да се видим и поговорим, но вместо това почват скандалите“. Конфликтите съпътстват живота на хората, но разболяват, ако не се научим да си ги разрешаваме, ако в отношенията нямаме обща цел за разбирателство. Обичта ли е това, което ви свързва, или си допуснала да са конфликтите, чрез които  общувате изобщо. На мъжа ти му дотяга, излива гнева си по предмети, а ти крещиш. Изнервяш се от всичко, свързано с роднините му, но изглежда, че и той не е щастлив, че не си се успокоила, след като не си приела нищо предложено от рода. Дали бихте могли да живеете незасегнати от затруднения, изолирано от близките ви?
Опитвам се да си представя „идеална“ ситуация, в която никой да не се нуждае от вас и вие да не се нуждаете от никого, да се радваш на безметежен живот, в който с мъжа ти сте си самодостатъчни. Как би станал добър човек, ако не бе отраснал в атмосфера на обич и чувствителност към нуждите на човека до себе си? Като че ли ти свиди, че продължава да споделя добрината си с всички най-близки, които обича. Помисли за образеца, който той представлява за децата ви - роденото и това, което ще се роди. Личният пример е най-силният възпитателен метод за децата. Дали е добре да растат в твоите неспирни укори към топлите отношения на баща им с роднините му, дали това би било добър пример за децата ви към вас в перспектива?
Какъв е другият начин да посрещнеш трудностите?
Изглежда, че при всяка нужда от ангажиране реагираш с нервност. Би ли могла да се освободиш от паникьосването как ще се справиш? Не е ли вече навик изборът ти да реагираш винаги по този начин и да си нервна при всяка възможност за взаимопомощ с близките на мъжа ти? Не те упреквам. Тези лутания в отношенията с възрастните родители са нормален начален етап при много млади семейства, но успяват да ги преодолеят в първите пет-десет години. Постепенното сближаване, ако си го позволят, помага за засилване на доверието и за житейска сигурност. Оказването на помощ спира да тежи и дава увереност на младите, като съдействат на други в трудни ситуации, и самочувствие, че могат да участват активно в живота. Какво би станало, Виктория, ако с мъжа ти и децата изпаднете в нужда от помощ? Никой не е застрахован, нали? Ако откликваме, когато ни е възможно, постепенно ще си създадем житейски имунитет - по-лесно ще успяваме и сами да се справяме с проблемите си, без да се паникьосваме и без да стои на дневен ред въпрос като следващият:
За щастие или за нещастие си бременна?
Началните думи в писмото ти звучат разколебано. Би ли се отказала от детето си - „...за щастие или не - съм бременна съвсем в началото“? Трудностите предопределени отвън ли са, не зависят ли и от теб? „Много съм изнервена, особено при мисълта как ще се справяме с второто дете“. Докато отдаваш значение на твоя гняв, не успяваш да дадеш внимание на детето и на това, което расте у теб, а то им се полага. Вместо да се съмняваш каква бременност ще изкараш, приеми, че само от теб зависи тя да е такава, че растящото в теб дете да не поема стрес от твоята нервност. На първо място да е твоето зряло и смело справяне със задачите на деня, оттам - твоето спокойствие и възможност да си мислиш с радост за детето и за себе си, за почивка и изобщо да се успокоиш и да се усмихнеш - каквото е твоето желание, и победа, каквото е името ти, но над себе си! Пожелавам ти нужната смелост!