Петя Чешмеджиева е доктор по педагогика, магистър по психология, със специализация по консултативна психология (индивидуално, групово, семейно, кризисно консултиране, телефонно и интернет консултиране). Професионалната й практика включва психологическо консултиране, водене на обучения, психодиагностика, диагностика на детското развитие с програми за оптимизиране. Тя е психолог-управител на Център за психологически услуги и развитие "Псикомфорт" (гр. Русе, бул."Цар Освободител" №14, ет. 2, GSM 0887923413; http://psycomfort.com/). Научните й интереси са насочени към възможностите за превенция на неврозата, оптимизиране на здравето и повишаването на качеството на живот чрез подобряване на общуването и отношенията - усъвършенстване на комуникативни умения и на умения за разрешаване на конфликти.
Всяка седмица Петя Чешмеджиева ще отговаря на въпроси на читатели на "Утро", които може да се задават на адреса на редакцията Русе, ул."К.Иречек"6 или в офиса на "Псикомфорт", както и на електронните пощи на редакцията и Центъра за психологически услуги и развитие [email protected] и [email protected]
Важно е хората, които имат въпроси, да знаят: тук може да откриете съпричастие без съучастие; може да получите препоръки, които да ви ориентират в посоки, но не и директни съвети какво трябва да изберете или да направите; гарантира ви се дискретност, с каквато се ползват всички клиенти на Център "Псикомфорт" /имената на питащите ще бъдат сменяни, за да не бъдат идентифицирани от никого/; предвид ограниченията на дистанционното консултиране, при което човекът в нужда е анонимен и представя накратко проблема си, случаят остава неизследван, затова отговорите ще дават принципни насоки, така че да бъдат общополезни за читатели с подобен проблем. Няма универсални рецепти и консултирането не дава рецепти, а пространство, което разширява перспективата на нуждаещия се, за да се окуражи към справяне. 
С тази рубрика се надяваме да допринесем за възможностите за справянето със страховете и със стреса в ежедневието на нашите читатели.

Моите терзания ги потискам от доста години и това ме спира да продължа живота си напред. Израснала съм в малко селце, в което всички се познаваме. Родителите ни са ни възпитавали със сестра ми много строго. Те са силни личности и изключително авторитарни. За тях винаги е било много важно хората, комшиите, какво мислят за нас, какво трябва и не трябва да се прави. Собственото ти мнение не се зачита и не се уважава като на свободна личност, която има право на това. Сестра ми не издържа и се омъжи веднага след като завърши средното си образование. Загърби мечтите си да следва медицина, докато аз реших, че това няма да е моето бъдеще - да последвам примера й. Големия тормоз изтърпях, през кандидатстудентската кампания се молех само да ме приемат, за да се освободя от този огромен товар. За мой късмет успях, борейки се със зъби и нокти срещу родителите ми. Завърших бакалавърската си степен, сега приключвам с магистратурата. През този период срещнах моята половинка и си мислех, че всичко се нарежда, че най-накрая съм с човека, който няма да ме тормози и не ме интересуваше какво мислят родителите ми, какво ще направят, защото не го харесваха и се опитваха да ме разделят с него. Впоследствие след дългогодишна връзка ние се разделихме поради съвсем други причини, които нямат нищо общо с моите родители, и когато останах сама, трябваше да реша какво ще правя с живота си, как ще продължа без него и къде, понеже живеехме заедно и вече бях с нагласата, че той ми е бъдещето далеч от вкъщи, в друг град. Накрая реших да се върна там, откъдето съм дошла, с надеждата, че ще градя бъдещето си в близкия град, а не на село. И сега съм на село при родителите си, докато се дипломирам, понеже имам да изчиствам малко изпити. Но откакто съм тук, се тормозя от същото. Не проявяват уважение към мен и не ме зачитат като свободна личност, която има чувства, мисли, желания, мечти. Изключително много ме подценяват като възможности, въпреки че висшето си образование го завърших успешно и се радваха от този факт и се хвалеха пред хората. Докато учих, се прибирах за малко. Винаги си търсех причина за по-малко да се прибера. Сега се забелязва, че малко са се променили, защото аз никога не съм им позволявала да ме тъпчат и винаги съм си отстоявала правото като на свободна личност. Но продължават в същата насока - правят опити да се налагат, да контролират живота ми, за да се харесат на хората. И сега се чувствам в същото положение, както когато завършвах средното си образование - като удавник за сламка. Сега другият им велик проблем е да ми намерят жених, който те си харесат, все едно те ще живеят с него. Аз бях наясно, че ще се сблъскам с този проблем, бях измислила начин за справяне, но не се получи. Правех опити да се правя на непукист, но явно и това не мога. Затова реших да се обърна към вас с надежда да ме насочите към светлината в тунела, в който мисля, че се намирам. Сашето, 24 г.

Саше, споделяш, че се намираш в сложна ситуация - като в тунел, в който не виждаш светлина, а докато си в него, се повишава опасността да се сблъскаш с насрещен влак - родителите да ти предложат избран от тях жених. Търсиш сътрудничество в борбата ти с родителите, но става ясно, че имаш трудности да организираш живота си. Не мога да ти бъда съюзник в тази твоя борба „със зъби и нокти“, но да видим как би могла да постигнеш автономност с „мирни средства“, защото може би ще имаш още нужда от тях в живота си. Според мен, за да постигнеш самостоятелност, би било добре да се съсредоточиш върху твоето развитие, иначе може дълго да се въртиш в този омагьосан кръг.
Дали има полза от борба срещу мирогледа на родителите?
В такава война може да изхабиш много енергия и да губиш ценно време от живота. Проблемът ти с тях не е уникален, а нормален, нарича се „проблем на генерациите“. Винаги е бил и ще бъде - млади и стари взаимно може да се подценяват, като младите смятат, че са модерни, а родителите им са демоде, а старите - че имат повече житейски опит и младите трябва да се вслушват в съветите им, за да допускат по-малко грешки.
Да видим какво те задържа „в тунела“, а от това може да просветне и краят му, като прецениш възможностите си за придвижване в него и сама избереш начините, поемайки отговорност за тях, без повече да приписваш несполуките си на отношенията с родителите ти. Изглежда, че
всичко досега е било с цел да се отдалечиш от селото
за да не ти дотягат родителите. Решението да постъпиш във ВУЗ не е продиктувано от желание да учиш и да се развиваш в област, в която се виждаш вдъхновена за работа и успешна. Други твои връстници са искали да бъдат приети в желана специалност, а ти - за да се махнеш от село. След бакалавърската степен си записала магистратура, но дали заради познавателен интерес и като стъпка към професионализма? От споделеното не личи такъв стремеж. Ако това решение е дошло, за да отложиш завръщането на село, докато решиш какво ще правиш, след като сте се разделили с приятеля ти, това може да обясни и отложените изпити. Необичайно е за студенти в магистратура, вече умеещи да се готвят за изпити и учещи по-добросъвестно. Да не би причината да е същата - да не приключиш толкова скоро университета и да имаш все още оправдателна връзка с големия град пред семейството? Ученето се явява спасителен пояс срещу домашното „притегляне“, а за състоянието си в тези избори казваш: „като удавник за сламка“. Става ясно, че „половинката“ си ценяла за това, че е
човек, който няма да те тормози - минимум критерий
че е подходящ да споделяш живота си с него. Надявам се да е имало и нещо, което по-силно ви свързва. Но ако е забелязал, че се стремиш към брак, само и само да се измъкнеш от живота на село, едва ли би бил щастлив да се вижда като твое средство за друга цел. Ако не е имало истинска любов помежду ви, май е по-добре, че сте се разделили.
Казваш за твоя кръстопът: „и когато останах сама, трябваше да реша какво ще правя с живота си, как ще продължа без него и къде, понеже живеехме заедно и вече бях с нагласата, че той ми е бъдещето далеч от вкъщи, в друг град“, а за избора на посока - „Накрая реших да се върна там, откъдето съм дошла, с надеждата, че ще градя бъдещето си в близкия град, а не на село“. Значи, след раздялата, за която не упрекваш родителите си, но и не я отчиташ като загуба заради любовта, е последвало ориентирането ти да се стремиш към живот в близкия град.
Имала си решение да не повтаряш грешката на сестра ти. Ако не се бяхте разминали с това момче, нямаше ли да я повториш? Не се знае дали бракът щеше да е щастлив. Ако сестра ти така е загърбила мечтата си да учи медицина, каква е твоята по-голяма мечта?
Казваш, че си на село до вземането на изпитите. Какво ще направиш по-нататък, в какво виждаш това да „градиш бъдещето си“ в близкия град? Може би ти е „тъмно“ за отговор и затова искаш да те насоча
откъде ще дойде светлината в тунела
Мисълта за родителите те гневи, гледаш на тях като на препятствие или като на съдник, пред който засега не можеш да застанеш уверено като човек, който преследва мечти. Казваш, че не проявяват уважение към теб, не те зачитат като свободна личност, която има чувства, мисли, желания, мечти, подценяват възможностите ти въпреки завършеното образование, за което са се радвали и хвалели пред хората. Така са повечето родители - радват се и се гордеят, когато децата им в нещо успяват. Изглежда, че засега само им се противопоставяш, но каквото предприемаш, не го посвещаваш на собственото ти развитие, на по-големи желания и мечти, а на една самоцел - да си далеч от тях, да избягаш от домашния „затвор“. Но от напрежение, че животът може да те върне пак там, като че ли винаги си вътре.
Какво би направила, за да не подценяват възможностите ти
освен доказателството ти със завършеното образование?
Трудно е човек да се оправя в града, ако не си е намерил работа. С диплома търсенето се улеснява (би могло и с бакалавърската), но и това не е гаранция за приемане на работа по специалността, особено ако нямаш самочувствие, че си учила добросъвестно, с нагласата с удоволствие да работиш по нея. Ако не определяш ясно твоите желания и мечти, възможно е да имаш недостиг на интереси, а ако това е забелязано и от родителите ти от много години, вероятно затова виждат като по-приемливо да се посветиш на семейство и деца, отколкото на разпиляване в града без цели, само и само да не си на село. Какво си готова, Саше, да им споделиш като твои желания и цели, за които като тяхно дете да им поискаш подкрепата? Но не ей-така, само за да те признаят, а
нещо, от което ти самата да си удовлетворена в бъдеще
Вместо само да се взираш в недостатъците им, надникни в себе си и си помисли кои твои възгледи не ти носят успех, какво желаеш и какво ти е постижимо в близките 5 години например. Ако целта да преодоляваш намесата на родителите не ти помага за нищо, с каква значима цел би я заменила, какви умения имаш дотук, какво ще ти трябва още като материални средства, усилия, образование, нови умения? Ако това е желанието ти - по-скоро да се установиш в близкия град, докато учиш за изпитите, би могла да проверяваш каква работа се предлага там (jobs.bg, бюлетини на Агенцията по заетостта, други агенции) и да си помислиш каква работа би приела - само по специалността или и друга, с която би се справила, с какви първоначални средства разполагаш като свои и какви би уговорила с родителите ти като финансова помощ, кой в града би могъл да ти помогне на първо време - да те приюти като съквартирантка, да те подкрепя с важна информация и с приятелска подкрепа за адаптирането ти. Но също и с какво ти би представлявала подкрепа за някой друг? Не може само да получаваме, трябва и да даваме в отношенията си с другите. Ако си поставиш
цел, в която се реализира личността ти - цялата ти същност
с твоите възможности, които не искаш да бъдат подценявани, настоящият проблем с родителите ще отпадне. Иначе остава само безсмислената борба - да те упрекват, да възразяваш, да се карате - перспектива в караници и сърдито мълчание до без край. Ключът не се ли крие в началото - „Моите терзания ги потискам от доста години и това ме спира да продължа живота си напред“? Още ли си с тях в тъмнината на тунела, Саше? Съвсем млада си, проблеми като твоите имат много младежи на тази възраст. От тунела се измъкват тези, които се насочат към своя цел, подплатена с истинско свое желание, не по подражание на връстници, ако следват макар и ориентировъчен план, който в ход към целта може да се променя. Така вече родителите няма да са „спирачка“, а справянето с трудностите в отношенията с тях ще бъде „трамплин“ в стремежа към целта. И когато си я постигнат, да си кажат сами „Браво на мен! Успях!“.