Точно в този миг разказва някой виц нейде високо над всички ни, на някое красиво и прохладно място, в мир и покой, написаха синовете му

"Човек като умре, или отива в рая, или се връща в България". 
Казват, че това бил един от последните вицове, които Валентин Христов прибавил към чутовната си колекция с анекдоти за най-различни ситуации, типажи, характери, национални черти и просто за смешни ситуации. 
Някак много вальохристовско е това - това афористично и саркастично изречение да е едно от последните, които ще прочетем от него. 
И заедно с това предполагам, че не са малко тези, на които все още не им се вярва, че и Вальо стигна до последните си изречения. Стигна до тях без време, внезапно, без да предупреждава. И го направи, докато беше отишъл за риба на брега на река Тича. Така си отиде, 
прегърнал една от тихите си силни страсти
за която можеше да разказва часове наред, при това да разказва колоритно, забавно, цветно и дори така, че да увлече в това инак не особено вдъхновяващо занимание и хора, за които "удоволствие" и "риболов" са два полюса, които няма как по никакъв начин да се доближат, камо ли да се слеят. 
Истината е, че за много хора Русе стана по-малък и по-оскъден със смъртта на Валентин Христов. 
Да, тя е неизбежна - и за нея никой не може да каже, че знае къде се раздават талончетата с написан върху тях ден и час. 
Но когато това става тъй внезапно и си отива човек, с когото макар и да не се виждаш всеки ден, си се срещал с радост и си разговарял с него с часове, тъй като винаги има за какво - тогава наистина загубата е горчива. Вероятно винаги е такава загубата на приятел. 
Преминал през какви ли не служби, постове, перипетии, професионални успехи и радости и немалко разочарования, той запазваше няколко непоклатими константи: чувството за отговорност, чувството за справедливост, готовността да помогне. 
Какво му е струвало това - вероятно само той си е знаел. 
Колко пари е изгубил, колко възможности да направи нещо лично за себе си и за най-близките си хора е загърбил, 
колко "приятели" отся и дистанцира заради принципите си 
- тази своеобразна статистика, която някои превръщат в статукво и всекидневно правят рекапитулация, Вальо я отнесе със себе си. Просто защото за него стойностните неща бяха други. Те не се измерваха по скалата "взех му - даде ми", а с жестове - малки и големи, с подкрепа за смислени идеи, с приятелско рамо, когато насреща човекът има нужда от това, с хубава книга, с разговор за смисъла... С ей такива неща... 
Когато преди много години след кош перипетии влязох в редакцията на вестник "Дунавска правда", за да работя на чудноватата длъжност "Литературен сътрудник"... Казвам чудновата за длъжността, защото в същината й нямаше нищо нито от литературата, нито от сътрудничеството: това си беше чиста репортерска работа, тичане, събиране на информация, събиране на гледни точки, проверяване от поне два странични източника, написване на текста - задължително съобразявайки се с това срещу кого може, а срещу кого не може!, макар че после задължително си слагаше подписа и колегата Кирил Димитров, наричан незлобливо от другите Киро Тайната. Но аз започнах с личния си спомен заради друго. За да кажа, че и в онази редакция, както във всяка друга и преди, и сега, 
новите ги посрещат със сдържано мълчание и зле прикрито любопитство
В което непременно присъства и елементът: "Я да видим новата кога ще се издъни!". 
И тогава в редакцията на "Дунавска правда" имаше такива, които чакаха новото попълнение да сгафи, други гледаха преценяващо, трети със снизходително безразличие. Но като правило всички се държаха на дистанция - един вид, ти, дето сега идваш, няма значение откъде пристигаш и на кого си протеже, трябва да ти е ясно, че ние тук сме богопомазани, дето се вика, ние сме от горния облак, а ти си там някъде долу и представа си нямаш от истинската журналистика". 
Разказвам всичко това, защото в същата тази редакция имаше и един-двама души, които кой знае защо се държаха не като мастити нестъпващи по земята журналисти, а като човеци, които за разлика от всички останали най-добросърдечно искаха да помогнат на новото попълнение. 
Един от тези малцина човеци беше Валентин Христов
 Помагаше добронамерено, правеше го така, че хем да те въведе в материята, която не ти е съвсем позната, хем да ти спести маса грешки и иронични подмятания, хем да не се чувстваш, че си му задължен до гроб. А когато идваше времето в началото на зимата с традиционния национален младежки събор на плодородието, който събираше на Златните пясъци трактористи, комбайнери, кравари, пастири, доячи, Вальо задължително ми правеше инструктаж, който за мен, редактора на младежката страница, беше безценен. Той обясняваше кой кой е, кой от младите бригадири е отворен за интервюта, кой е интересен и с какво, как да си събера повече материали за бъдещи дописки, кого да потърся непременно, от кого никаква информация не може да излезе, например от Големия Мълчаливец комбайнера Иван Кьосев от Ветово, от когото досега никой не е успял да изчопли интервю. И най-важното: инструктажът приключваше с указания и с инфо за режима на младите земеделци и животновъди по време на събора, 
като се подчертаваше дебело колко уиски се излива в ресторанта и на бара в хотела... 
Тези свои константи за отговорността, човечността, и добротата Валентин Христов не престъпи и не загърби, независимо на каква височина се намираше и какъв пост заемаше. Работата му като столичен кореспондент, като главен редактор на "Русенски Стандарт", като шеф на протокола в кметската управа, както и на всички останали позиции, така и не успя да го промени и да го направи недостъпен за стари приятели и за хора, които го търсят с проблем, който искат да споделят. Зазвездяването очевидно не влизаше нито в плановете му, нито в натюрела му. 
Работеше му се. Правеше го с удоволствие и това му личеше. А когато най-после стигна до това, което очевидно е било истинското му призвание - белетристиката, тогава успя да изненада за пореден път хората, които бяха убедени, че го познават отблизо. Защото издаде един много добре написан и 
изпипан във всяко отношение роман - "Убийство в събота вечер"
който впечатли с интригуващ сюжет с няколко линии на действието, с композиция, с плътни образи с мотивирано поведение, с живи диалози и с владеене на фразата. Преплитането на съвременната линия и на ретроспективата, в която беше вписал някогашен Русчук, беше една от успешните находки в романа, която авторът беше извел много точно и със специална грижовност - за да не допусне и най-малката неточност в детайла или разминаване с историческата истина или с представите за нея - а това да повлече коментари, които да отклонят вниманието от самата книга. С други думи - и това Вальо Христов направи точно в своя маниер: с чувство за отговорност, точно и талантливо! 
А само година по-късно той вече беше подготвил друга изненада: грамадния том с 2221 вица и половина!
Неизчерпаемото му чувство за хумор и неистовата му способност да колекционира анекдоти 
и да ги разказва бяха известни на всички, които го познаваха. Разказваше ги навсякъде - и в паузите между работата, по време на път, на сбирки с приятели, на срещи с колеги. Обичаше да разсмива хората с вицове и винаги намираше подходящия за всяка ситуация. Но, за разлика от други разказвачи на смешки, Вальо обичаше и да слуша - и сам се забавляваше и се радваше, когато чуеше нов анекдот. 
Когато написаха печалното съобщение за кончината му на страницата му във Фейсбук, синовете му добавиха: 
"Лично той със сигурност би намерил някоя смешка, с която да завърши това съобщение по типичния за него ведър начин. Убедени сме също така, че точно в този миг разказва някой виц нейде високо над всички ни, на някое красиво и прохладно място, в мир и покой".
Със сигурност е така - а ние ще запомним усмивката му и добротата му, голяма и неизчерпаема, като една светла и необятна вальохристовска вселена. Която много ще ни липсва!